Шахматните фигури

Двайсет и седма глава

I

Слънцето бе все същото като онова, пърлило кожата му в Испания, но тук, на пет хиляди километра пӝ на север, то бе смалено до блед диск в мъглявото небе, който едва смогваше да омекоти режещия вятър, духащ откъм океана. Този вятър го обгърна с ледения си дъх на слизане от самолета, докато крачеше забързано към сградата на терминала в Сторноуей. Сиромашкото лято отдавна си беше отишло, но денят, макар и студен, бе ясен и слънчев. За разнообразие, не се очертаваше скоро да вали.

Полетът към дома бе преминал в мрачни размишления за Роди, Уистлър и тялото в самолета. Независимо от всичките си старания, Фин не успяваше да прогони натрапчивото чувство за вина. Той веднага бе разбрал по реакцията на Уистлър, че находката на дъното на езерото крие нещо повече, отколкото си личи на пръв поглед. И все пак бе позволил въпросът да отлежава, докато не бе станало твърде късно. Ако го бе поставил ребром по-рано, може би Уистлър щеше да оцелее. Знаеше, че мисълта за това ще го преследва, докато е жив.

Сега всички тези безплодни мисли и емоции се свеждаха до едно име. Име, излязло от устните на мним мъртвец в Испания, което бе оставило Фин смутен и несигурен как да продължи.

Сузукито го чакаше на паркинга, където го бе оставил, още мокро и лъскаво от последния дъжд. Той запали двигателя, пусна чистачките и оставяйки летището зад гърба си, подкара през хълма към Оливърс Брей. В далечината пред него се виждаше външното пристанище на Сторноуей и новият фериботен терминал, проблясващ под слънцето. Щом стигнеше града, щеше да се озове пред дилема, кръстопът, на който трябваше да избира. Нещо, с което никога не се бе справял добре в миналото. Той взе решението си едва в последния момент, като на кръговото движение свърна на изток и пое по посока на Уиг.