Шахматните фигури

Докато шофирахме обратно през долината, подскачайки през бабуните и дупките, оставени от пороищата, радиаторът бълваше горещ въздух и бавно възвръщаше живота в премръзналите ми крайници. Седях разтреперан до Уистлър, който управляваше джипа така, сякаш бе роден зад волана му, макар да не бях сигурен, че изобщо има книжка.

– Как ли ще реагира Джок Макрей, щом види, че му няма колата? – подхвърлих.

– Сигурно целият ще презеленее – рече Уистлър. – А и ще трябва да се прибира пеша до вкъщи.

– Здравата ще загазим.

– Нищо подобно – отвърна той с почти налудничава усмивка, тръскайки глава като мокър пес. – Откъде ще разбере, че сме били ние? Нито аз ще му кажа, нито ти. Просто бъди благодарен, че е решил да паркира там и че си държи буксирно въже в багажника.

Щом стигнахме у тях, съблякохме мокрите дрехи, а Уистлър ги просна да съхнат пред буйно ревящия огън от торфени чимове и сложи чайника. Когато се преоблече, разпознах ризата, подарена от леля ми.

– Идвам след малко – каза и излезе навън.

Чух го да пали отново джипа и да отпрашва нанякъде. Всъщност мина половин час, преди да се появи отново. Аз седях сгушен пред огнището, греейки длани около втората си чаша горещ чай.

– Имам нещо, което ще те стопли по-добре. – Той изчезна в една задна стаичка и се върна с полупразна бутилка уиски, от която добави щедро количество в чая ми. – Централно парно. Баща ми мисли, че не знам къде го крие. – После отиде да върне бутилката обрат­но на мястото ѝ.

– Ти няма ли да си сипеш? – погледнах го учудено.

– Не. Знам ли какво имам в гените. Не искам да свърша като него.

Дълго мълчах, преди да отпия първата глътка.

– Днес ти ми спаси живота, Уистлър.

А той само сви рамене.

– Това ми е работата, Фин.