Шахматните фигури

Не ми бяха нужни много усилия, за да убедя Уистлър да пренощува в Кробост. Знаех, че изпитва болка по своя собствен, саморазрушителен начин, и не можех да понеса мисълта да се прибере в старата си къща в Уиг и да гледа как пияният му баща лъска окото си пред огъня. Беше петък вечер, а групата нямаше ангажимент за събота, така че разполагахме с целия уикенд. Бях сигурен, че леля ми няма да възрази. Никой не отсядаше при нас, но в края на коридора на втория етаж имаше стая за гости, с винаги оправено легло.

Кени ни откара и когато влязохме, заварихме леля ми в любимото ѝ кресло пред камината, с напълно отнесен вид. Обстановката в стаята напомняше хипарските времена от шейсетте. Оранжеви и тюркоазени завеси, големи и ярко глазирани керамични съдове, които тя купуваше от грънчарницата на Екън в подножието на хълма. От старата стерео уредба се носеха звуците на „Клуба на самотните сърца на сержант Пепър“. От винилова плоча! Такава отживелица в онези дни, когато всички слушаха касетофони, или CD плейъри, ако можеха да си ги позволят. Тя пушеше цигара и като че ли ѝ се понрави идеята да имаме посетител за уикенда. Дори покани Уистлър да използва нашия телефон, за да съобщи на родителите си, че няма да се прибира.

– Вкъщи е само баща ми – рече смутено той. – И надали ще му направи впечатление.

Тя само го изгледа странно.

По-късно, когато излязохме да се поразходим край брега, Уистлър отбеляза:

– Леля ти пуши трева.

Погледнах го удивено.

– Кое те кара да мислиш така?

– Не я ли подуши?

– Това са ароматни пръчици – възразих, а той се изсмя.

– Явно ги пали, за да скрие миризмата. Вероятно си мисли, че ще имаш нещо против.

Останах потресен. Тревата беше за хлапета на моите години, не за възрастните. Или поне тогава смятах така. А моята леля ми изглеждаше древна като света. Но Уистлър бе прав и тя почти със сигурност се снабдяваше с марихуана от Екън, който освен грънчар бе също и известен наркоман. Едва много по-късно осъз­нах, че е страдала от злокачествен рак и че може би дрогата ѝ е помагала да облекчи болката. Тогава обаче предположих, че е прихванала навика още от шейсет­те, ако не и от по-рано. От шеметните дни на младост и оптимизъм, когато ѝ се е струвало, че животът се простира до безкрайност пред нея. Навик, който така и не е зарязала, докато тези дни не са стигнали до завършека, в който никой от нас не вярва напълно.

Беше краят на март и времето бе още студено. Седнахме край брега, загърнати в палтата си, и изпушихме по една-две цигари, загледани в лунните отблясъци, играещи по вълните. Заливът, обърнат на североизток, поне предоставяше закрила от ветровете. Оранжевата ивица от полипи и ракообразни, покриваща скалите до нивото на прилива, сияеше в мрака.

– Заради Мейрид ли е всичко? – попитах аз накрая. – Това, че пропускаш концерти и се биеш с Роди?

– Не, не е затова – изгледа ме той.

– Сигурен ли си?

– Да – почти се озъби Уистлър. – А и не е твоя работа.

Той запрати угарката си във водата и се изправи, давайки знак, че разговорът е приключил. После се отдалечи в мрака, а аз останах да седя още известно време, чудейки се защо изобщо си правя труда. Бездруго нямаше много хляб в подобно едностранно приятелство.

Помислих си за Мейрид, за онези блестящи теменуженосини очи и за ефекта, който оказваше върху всяко момче наоколо. Дали си даваше сметка за сърдечната болка, която причиняваше, и ако да – дали не го правеше нарочно? А може би дори ѝ доставяше удоволствие? Още там и тогава реших, че не я харесвам твърде, макар да знаех, че е способна да ме накара да пълзя само с един поглед.

В този момент чух вика на Уистлър в тъмното, дори през шума на вятъра и надигащия се прилив. Той бе последван от силен плясък. Скочих на крака и се затичах нататък. Изкатерих се през огромните валчести камъни, покрити с остри като бръснач мидени черупки, и още отдалеч видях край кея пенещата се вода на дълбокото закътано място, където държаха клетките с раци. Уистлър се мяташе, плюеше вода и целият трепереше от студ.

– Мамка му! – извика. – Някой е заложил тук капани. Можех да се убия!

Приклекнах и повдигнах ръждивата метална халка, циментирана в пристана още дълго преди ние да се родим. И не можах да се сдържа да не прихна.

– Не е смешно!

– Ще ме умориш, Уистлър! Трябва да гледаш къде стъпваш с големите си крака.

Развих едно въже, въргалящо се сред кошовете за риба, и му хвърлих края. Той го сграбчи и се придърпа върху кея. Някои от клетките се бяха отворили и по палтото му висяха раци, заловени с щипките си. Той стоеше и зъзнеше, докато аз ги откачах и ги хвърлях обратно във водата. През цялото време не спирах да се кискам, което само го караше да се чувства още по-зле.

– Хайде, тръгвай – побутнах го пред себе си. – Трябва да свалиш тези дрехи, преди да си се простудил до смърт.

Вероятно е било към полунощ, когато сме се прибрали. Щом разбра какво е станало, леля ми се засуети както никога не бе правила за мен. Докато той беше в банята, му приготви най-дебелите и меки хавлии.

Аз вече бях навлякъл пижамата и се готвех да си лягам, когато тя се появи на вратата ми със странно изражение на лицето.

– Искам да слезеш долу, Финли.

– Защо, какво има? – попитах леко притеснено.

– Трябва да видиш нещо.

Последвах я по скърцащите като мокър сняг стъпала на тясното стръмно стълбище към малкото антре край входната врата. От едната му страна имаше помещение, подобно на килер, с пералня и сушилня. През тавана преминаваше простор, обикновено окичен със съхнещо пране. Мокрите дрехи на Уистлър бяха метнати върху плота над машините.

– Погледни ги само – обърна се тя към мен.

– Какво им има? – попитах недоумяващо.

– Не виждаш ли? – Тя повдигна чорапите му. – Целите са в дупки. – И действително, те бяха протрити почти до степен на разпадане. После леля ми улови гнусливо гащетата му с върховете на пръстите си, сякаш ѝ костваше неимоверно усилие на волята дори да ги докосне. – И тези тук също. Ластикът е напълно заминал. А виж само как си закопчава панталоните. – Тя ми показа безопасната игла, затъкната на мястото на липсващото копче. Ципът на дюкяна им бе развален, а дъното – разпрано.

После взе палтото му и го обърна наопаки.

– Виж само хастара, едва се държи. А пък маратонките? – Тя се наведе да ги вземе и също ги постави на плота. – Не си личи от пръв поглед, но подметките са залепени с тиксо, за да не паднат. – Тя ми хвърли обвинителен поглед. – Как си могъл да не забележиш досега?

– Да забележа кое?

– О, за бога, Финли. Ето това тук! – И махна с ръка към струпаните дрехи. – Те стават само за боклука.

– Че откъде да знам – свих рамене. – Мислех, че просто така обича да ходи.

– Никой не обича да ходи с пробити чорапи. – Тя ме улови за ръка, поведе ме към дневната и продължи с поверителен тон. – Казва, че живеел с баща си. А къде е майка му?

– Умряла е.

– Ходил ли си у тях? Виждал ли си баща му?

– Аха.

– Седни. – Тя затвори вратата. – Искам да ми разкажеш всичко.