Шахматните фигури

Четвърта глава

Кеят на фабриката за преработка на риба в Миавиг премина замъглено под тях, нашарен от червените петънца на моторните лодки за разходка, закотвени в залива. Еднолентовият път пресичаше по права линия тясната и дълбока долина Глен Валтос, следвайки бреговата линия на Лох Рог, тънеща в зелени, розови и кафяви багри, само на места нарушавани от сивия като лишей гнайс.

Фин виждаше сянката на хеликоптера да се носи по земята отдолу, изчезвайки на моменти сред сенките на облаците, които се надбягваха с нея. Ревът на роторите в ушите му бе оглушителен. Пред тях се простираха златистите пясъци на плажа Уиг и потрепващия тюркоаз на прииждащия прилив, измамен в своята привлекателност. Дори след дългото и горещо лято водите на Северния Атлантик запазваха своята хладина.

На юг планините се извисяваха, тъмни и застрашителни, хвърляха своите сенки и дори гледани от въздуха, сякаш властваха над земята.

Фин и Гън седяха притиснати отзад, докато професор Уилсън се бе настанил отпред, със слушалки на главата, и бъбреше с пилота. Докато описваха широка дъга над плажа, той се обърна, подаде слушалките на Фин и извика:

– Трябва да му обясниш накъде да лети!

Фин насочи пилота по единствения маршрут, който знаеше, следвайки шосето под тях. Подминаха Ардройл и кариерите за чакъл, после скупчените здания на дестилационната фабрика „Ред Ривър“ и продължиха на юг, по черния път към Кракавал Лодж. Видяха конвой от три возила, подскачащи през ямите и бабуните между склоновете на планините – полицейски ленд роувър, бял микробус и линейка. Наземният екип щеше да се доближи максимално до последната спирка на самолета на Роди, но все пак му предстоеше и дълго ходене пеша през долината.

Всичко изглеждаше толкова различно отвисоко. Фин зърна Лох Рунаскил в сянката на върховете Тахавал и Тарийн и различи връх Маяласвал западно от него.

– Натам, през долината – викна, сочейки с пръст.

Хеликоптерът описа вираж надясно, спусна се по-ниско и се понесе над разпилени късове скала с големината на къща – резултат от праисторически ледени експлозии. Те бяха полупотопени от водата, изляла се в низината от изпразненото езеро. Следваше гигантската следа от охлюв, водеща до неговото обширно тинесто легло. То изглеждаше още по-неестествено от въздуха – като дупка, останала от изваден зъб. Самолетът в средата се открояваше ясно, малък и шарен като играчка.

Пилотът направи кръг, търсейки място за кацане, докато накрая избра относително равния и стабилен корниз над езерото, на същото място, където Уистлър и Фин бяха намерили подслон от бурята. Приземяването сред високите треви и древните скални жилища бе меко и щом роторите най-сетне спряха да се въртят, всички скочиха и отидоха до ръба, за да хвърлят поглед към зейналата кухина отдолу.

Следобедът вече преваляше. Слънцето още бе високо, но постепенно клонеше на запад, изменяйки ъгъла и дължината на сенките. Всички бяха екипирани с високи гумени ботуши и предвождани от Фин, внимателно поеха през камънака и изсъхващата кал, която вече хващаше коричка от сухото и топло време.

Цареше пълно безветрие и мушиците се въртяха на рояци край тях, пъхаха се в косите и под дрехите им и хапеха безмилостно. Чувството бе не точно болезнено, но дразнещо до полудяване, сякаш безброй ситни топлийки пронизваха кожата ти.

– Как никой да не се сети да вземе някакъв репелент, за бога? – Професор Уилсън изгледа кръвнишки Гън, сякаш вината бе негова. Лицето му бе зачервено от усилие и раздразнение, а непокорната му рижава брада стърчеше като жички на кабел, разкъсали изолацията си. Рошав ореол в същия цвят заобикаляше инак плешивото му теме, бледо и осеяно с големи кафяви лунички.

– Мамка му! – възкликна той и се плесна по него с длан.

Но щом стигнаха самолета и Фин му помогна да се изкачи върху крилото, начаса забрави неволите си. Докато слагаше гумените ръкавици, очите му се стрелкаха наоколо, попивайки всеки детайл. При отварянето на вратата обаче дори той, макар и обръгнал на разнообразните парфюми от залата за аутопсии, трепна от миризмата, блъснала го с почти физическа сила. Сега тя бе далеч по-силна, отколкото при сутрешното посещение на Фин и Уистлър. В тясното пространство на кабината, изложено с часове на слънчевия пек, темпът на разлагане се бе ускорил, наваксвайки седемнайсетте пропуснати години.

– Трябва колкото се може по-скоро да го откараме в Сторноуей, инак ще изгубим и малкото, което е останало от него – каза професорът. – Затова нека побързаме. – Той се изкатери предпазливо през покрива на кабината, стъпи върху отсрещното крило и се опита да отвори пилотската врата. Тя се бе заклинила здраво и поддаде едва след като Фин и Гън му се притекоха на помощ. После те отстъпиха назад, за да дадат на патолога достъп до трупа.

Гледката бе зловеща – полуразложеното тяло още бе напълно облечено; тъканите на дрехите бяха оцелели в студената вода по-добре от плътта на собственика им. Професор Уилсън разкопча якето и под него се показа бяла тениска с логото на групата „Грейтфул Дед“.

– За мъртъв е мъртъв, но се съмнявам да е особено благодарен2 – промърмори той, докато запряташе тениската, разкривайки рехава белезникава маса, още полепнала върху торса по местата с повече мазнини. Щом я натисна с пръсти, те просто потънаха в нея. – Трупен восък – изкоментира невъзмутимо. Ще намерим още от него около седалището и бедрата, но се съмнявам от вътрешните органи да е останало нещо.

Той внимателно завъртя главата на една страна, разкривайки прешлените на гръбначния стълб в основата на черепа. Само няколко бледосиви останки от сухожилия още продължаваха да крепят скелета. Патологът извади от вътрешния си джоб дълъг, заострен инструмент и известно време рови между костите.

– Доста са порести и крехки – заключи накрая. – Започнем ли да го местим, лесно ще се счупят. Най-добре да го оставим с дрехите през време на транспортирането. Те са единственото, което още го удържа цял. Ако водата бе малко по-топла, щяхме да заварим тук единствено купчина кокали.

Той насочи вниманието си към черепа.

– Масивна травма. Половината челюст липсва. Мозъкът от тази страна вероятно е станал на каша.

– Това ли го е убило? – попита Фин.

– Въпрос на догадка. Теоретично погледнато, нараняването може да е нанесено и след смъртта.

– Някаква идея какво го е причинило?

– Тъп предмет, голям по размер. Колкото бейзболна бухалка, но по-плосък, бих казал. Но силата, необходима, за да нанесе подобни увреждания... – Той поклати глава.

– Значи не са причинени от катастрофата? – вмет­на Гън.

– Този самолет прилича ли ви на катастрофирал, сержант? – попита язвително професорът.

– Не, сър. – Гън хвърли смутен поглед към Фин.

– Разбира се, че не прилича! Аз не съм експерт, но бих казал, че изобщо не се е блъснал в повърхността на езерото, а просто е кацнал върху нея и е потънал. И едно нещо е сигурно – този приятел тук не го е управ­лявал. – Той отвори устата с помощта на металния си инструмент. – А дори да има съхранени зъбни картини, при подобни поражения на челюстта и зъбите няма да успеем да направим безспорна идентификация.

– Ами ДНК проба? – попита Фин.

– Можем да извлечем ДНК от костите, да. Има също и малко останала коса. Но с какво да я сравним?

– Родителите му са починали – каза Гън. – Няма и никакви братя или сестри.

– Значи вариантът с роднините отпада. Не вярвам да го открием и в базите данни. А някакви лични предмети? Гребен, четка за коса, самобръсначка? Нещо, върху което да е останала ДНК?

– Не мисля, сър – поклати глава Гън. – След смъртта на родителите му къщата е била разчистена за продажба. Колкото до вещите на господин Макензи в Глазгоу, един бог знае какво е станало с тях.

– Няма особена полза от вас, а, сержант? – смръщи вежди Уилсън. После се обърна отново към трупа, плъзна два пръста във вътрешния джоб на коженото яке и полека измъкна оттам избелял кожен портфейл. – Май ще ни се наложи да се осланяме само на това тук. – Той отвори портфейла. Ако вътре бе имало хартиени пари, те отдавна бяха изгнили. Намериха се шепа монети, както и три кредитни карти, всички на името на Родерик Макензи. От едно вътрешно отделение патологът извади ламинирана членска карта от фитнес клуб в Глазгоу със снимката на Роди и я показа на Фин.

– Познавал ли си го?

– Да.

– Значи това е той?

– Без съмнение.

Избледнелият образ на някога красивия млад мъж, с неговите руси къдрици и леко крива усмивка, предизвика у Фин същото странно убождане на тъга, както и по-рано, когато Гън го бе нарекъл „жертвата“.

– Е, какво мислите, сержант? – Професорът погледна към Гън.

– Мисля, че е бил убит, сър.

Уилсън сви рамене, споделяйки за разлика от обикновено мнението на полицая.

– Нямаме категорични доказателства, но бих казал, че шансът е доста висок. А според теб, Фин?

– Така реших още щом отворих вратата на кабината, Ангъс. И оттогава не се е случило нищо, което да ме разубеди

– Е, добре тогава – кимна професорът. – Нека екипът не губи време. Да фотографират тялото и да го откарват обратно в Сторноуей, за да видим какво ще покаже аутопсията.

Докато патологът слизаше от крилото, Гън улови лакътя на Фин.

– Какво впрочем правеше твоят приятел Уистлър тук? Бракониерстваше ли?

– А-ха.

– Посред буря?

Фин кимна, но видя, че сержантът не е удовлетворен и добави:

– Не е толкова просто, Джордж.

Нищо не бе просто, щом ставаше дума за Уистлър. Мислите на Фин се върнаха към събитията отпреди два дни и той за сетен път се зачуди как може да е бил толкова глупав, та да клъвне на примамката.

2 Grateful Dead – букв. „благодарните мъртви“ (англ.). – Б. пр.