Шахматните фигури

Не знаеше колко време е минало. Помнеше само откъслечни моменти, като изблици на слънчеви лъчи през облачно небе. Трополене на гуми по неравен път, вой на сирена. Светлина, мрак, отново светлина. Сини лампи, а после бели, плаващи над главата му като размазани балони. Струваше му се, че е мярнал и лицето на Маршели, бледо и посърнало от тревога, но не беше сигурен дали не е било само сън.

Докато накрая светът не изплува от мрака и не доби отново ясни очертания. Болката все още присъстваше като далечно ехо в съзнанието му, пулсираща под дебелите марлени превръзки. Намираше се в легло с тръбни метални рамки откъм главата и краката. Още едно легло отстрани, други две край отсрещната стена. Всичките празни. Светлина, процеждаща се през вертикални щори. Фигура на мъж, надвесена над него. С бяла престилка и чуждестранен акцент. Може би немски. Спомни си как Джордж Гън веднъж му бе казал, че болницата е пълна с немски стажанти. Един господ знаеше защо ги водеха тук.

Мъжът повдигна единия клепач на Фин, а после другия, вглеждайки се в очите му.

– Има тежко сътресение – каза и Фин се зачуди на кого говори. – Ще трябва да го оставим под наблюдение още поне двайсет и четири часа, а по-нататък... – Той сви рамене. – Сега ще ви оставя за малко насаме.

Щом бялата фигура се отмести встрани, Фин установи, че не може да обърне глава, за да я удържи в полезрението си. Връз него падна сянка, после още една. В ноздрите го удари мирис на одеколон за след бръснене, силен като на проститутка, която си е сложила твърде много парфюм. Това и нещо в поведението на новодошлия моментално му подсказа, че е полицай.

– Главен инспектор Колм Макей – потвърди догадката му гласът. – А това е детектив Франк Уилсън. – Кратка пауза, след която той се наведе по-близо и понижи тон. – Веднага щом стъпите на крака, господин Маклауд, ще ви арестувам по подозрение в убийството на Джон Ангъс Макаскил. Междувременно ще оставя пост пред вратата. Просто в случай, че ви хрумне да се поразходите.

Единствената реакция на Фин, предизвикала болка, по-силна дори от физическата, бе мисълта, че Уистлър е мъртъв.