Шахматните фигури

Дванайсета глава

Вятърът брулеше и блъскаше Доналд и Фин, докато двамата вървяха в сгъстяващия се здрач към Порт ъв Нес, а Фин разказваше за откритието, направено от него и Уистлър същата сутрин. Уличните лампи вече бяха запалени чак до голямата бяла къща в края на пътя, но те свиха преди нея, по виещата се лента асфалт надолу към пристанището. Покрай вътрешната стена на вълнолома бяха натрупани кошове за раци и личаха следи от ремонт там, където стихиите бяха нанесли своите поражения. Но външната стена, изложена на свирепите атаки на североизточните ветрове, бе разрушена непоправимо. Като момче Фин бе виждал върху нея да се стоварват петнайсетметрови вълни. Бялата им пяна се издигаше двойно по-нависоко, за да бъде отнесена над скалите от урагани със сила от по десет бала.

Тази вечер вятърът духаше от югозапад и пристанището бе сравнително защитено, макар няколкото траулера, вързани в него, постоянно да се издигаха и спускаха върху вълните, опъвайки силно въжетата си. Щом достигнаха края на вълнолома, Доналд извади цигара и като я заслони с шепи, направи няколко опита да я запали. Накрая успя и димът начаса бе отвят встрани от устата му.

– Още ми е трудно да повярвам, че е мъртъв. Дори след всички тези години. – Той поклати глава. – Всичко около Роди беше извън рамките на нормалното. Неговият талант, неговото его, неговата амбиция. Сляпа, разяждаща амбиция! Такава, която те кара да забравиш всичко останало, да не обръщаш внимание на болката, която причиняваш на околните.

– Имаш предвид себе си?

– Не съм го убил аз, ако това намекваш.

Фин се изсмя на глас.

– И за секунда не ми е хрумвало, че си ти. Онзи, който го е убил, е умеел да управлява самолет и да каца върху вода. А ти, дори да имаше пилотско свидетелство, в онези дни беше в такова състояние, че не можеше да караш дори колело.

Доналд стисна челюсти и отвърна поглед встрани. Това не беше любимата му тема за напомняне.

– Той ме отряза без всякакво предупреждение, Фин. Аз нямах договор с групата, всичко се градеше на доверие. И Роди предаде това доверие. Трябваше да науча от списанията, че „Амран“ е подписала с агенция „Коупланд“ в Лондон. Агенцията пък имала някакви връзки с „Криейтив Артистс“ в Лос Анджелис, благодарение на които дошла и сделката за филма.

– Може би и ти не си положил нужните усилия, за да оправдаеш доверието им, Доналд. Или пък да спомогнеш за тяхната кариера.

Доналд дръпна от цигарата си и махна тъжно с ръка.

– Знам, Фин. Бях същински задник, откъдето и да го погледнеш. Вършех неща, говорех неща, за които... и до ден днешен не мога да си простя. И при спомена за тях ме обзема срам.

– Бог положително знае, че това е било просто фаза в развитието ти.

Очите на Доналд присветнаха гневно, но той каза само:

– Не ставай циничен, Фин. Грозно е.

– Значи така и не сте си изяснили отношенията с Роди лице в лице?

Доналд всмукна в дробовете си нова порция тютюнев дим.

– Не. Вероятно съм си заслужил неговия гняв, макар и той да нямаше куража да ми го каже. И все пак аз бях човекът, който им уреди първия албум. Иначе щяха да си останат просто поредната университетска група, която да се разпадне веднага щом си вземат дипломите. – Той хвърли фаса си на вятъра. – Договорът им с „Коупланд“ бе началото на края за мен. Скоро след това ме изритаха от агенцията на Кътбъртсън и аз отидох в Лондон. От трън, та на глог. – Той изсумтя от презрение към самия себе си. – Бедата е там, че ми беше слаб ангелът. Никога не можех да устоя на изкушение. Странното е, че именно Катриона ме вкара в правия път. Или поне онази нощ на необуздан и страстен секс без предпазни средства, след която тя забременя. Поемеш ли веднъж отговорността за чужд живот, щеш не щеш, започваш да се грижиш и за своя.

Фин се зачуди дали това важи и за Уистлър, който се чувстваше отговорен за неговия живот. По някаква причина се съмняваше, но реши да си премълчи.

– Чиста случайност беше, че я срещнах там – продължи Доналд. – Сигурно я помниш от училище, тя беше две години след нас в гимназията „Никълсън“.

Фин кимна.

– Струваше ми се, че Господ я е изпратил нарочно, за да ме спаси. Но май съм сгрешил.

– Между другото, Роди качвал ли те е някога на своя самолет?

– За бога, не! Още от малък мразя височините и летенето. – Преподобният се почеса замислено по брадичката. – Помня, че след като се разделиха с Мейрид, той се заобиколи със собствен кръг от приятели. Нямам представа дали ги е возил със самолета, или не. По едно време тръгна с някакво момиче от Глазгоу. Не знам как ѝ беше името, но беше истинска красавица. Имаше класа, а също и пари.

– Да, сещам се за нея. – В съзнанието на Фин изникна картината за парти в голяма къща от пясъчник, някъде в южната част на Глазгоу. – Беше слаба, грациозна блондинка.

– Същата. Запознаха се малко преди да замина за Лондон. На Роди винаги му вървеше с жените.

– На теб също, Доналд.

Другият се подсмихна и в очите му за миг се мярна някогашната искрица, но бързо угасна.

– Знаеш ли кое е странно?

– Кое?

– Че бандата продължи да жъне успех след успех и след Роди. Което показва, че въпреки огромното му самомнение, Стрингс е бил онзи с по-големия творчески потенциал. – Той поклати глава. – През всички изминали години не съм ги слушал нито веднъж. Бог ни учи да прощаваме, но далеч по-трудно е да забравим. Знам, че чуя ли гласа на Мейрид, всичко ще се върне отново. Не ми е нужна и тази болка.

Той опита да запали нова цигара, но вятърът задуха толкова яростно, че трябваше да се откаже. Първите капки дъжд започнаха да шибат лицата им.

– Роди не се харесваше на всички, Фин. Бог вижда, че и аз самият имах основания да го мразя. Но кой ще стигне дотам, че да го убие? И защо?

– Нямам и най-малка представа, Доналд.

Дъждът плисна като из ведро и двамата мъже затичаха по кея, за да се скрият в заслона за лодки в края на плажа. Докато влязат през плъзгащите се врати, вече бяха прогизнали до кости. Вътре миришеше на дизел и риба, а корпусите на лодките бяха килнати под различни ъгли. През двата прозореца, гледащи към пясъчната ивица, почти не влизаше светлина. Изведнъж запалката на Доналд щракна и за кратко озари лицето му в оранжево. После остана да тлее само червеникавият край на цигарата му.

Известно време и двамата мълчаха, сякаш щеше да е светотатство да нарушат тишината. Защото именно тук Ейнджъл Макричи бе намерил смъртта си. Убийст­вото, довело Фин на родния му остров след осемнайсетгодишно отсъствие. Вятърът проникваше през зле уплътнената дограма и се виеше около тях като призрак. Фин потропа с крака, не толкова за да се сгрее, колкото за да прогони това безтелесно присъствие.

– Презвитерите насрочиха ли вече дата за делото ти? – попита с усещането, че гласът му звучи неестествено гръмко.

– Да, след две седмици. В залата на Свободната църква на Кенет Стрийт, в Сторноуей. – Огънчето на цигарата присветна отново. – Разбрах, че дори са наели юрисконсулт. Четох в устава как се провеждат подобни процедури. Доста наподобява истински съд.

– Значи и ти имаш право да си доведеш адвокат.

– А-ха – изсмя се хрипливо другият. – Стига да можех да си го позволя.

– Предполагам, че ще повикат и Дона и Фионлах за свидетели?

– Аз им заръчах да не идват.

– Че защо? – възкликна поразено Фин. – Никой не знае по-добре от тях двамата какво се е случило в онзи ден.

– Те изстрадаха достатъчно. Няма да ги карам да преживяват всичко отначало.

Фин понечи да възрази, но още преди да отвори уста, осъзна, че е безсмислено. Доналд щеше по-скоро да се прости с расото, отколкото да отстъпи.

– Е, надявам се показанията на Джордж Гън да помогнат. Тях поне ще приемат за обективни и безпристрастни.

– И тъкмо това може да ми изиграе лоша шега – кимна мрачно свещеникът.

Последва ново мълчание в сумрака. Димът от цигарата дразнеше ноздрите на Фин.

– Как мислиш, че ще приключи всичко? – попита той.

– Мисля, че още преди да е изтекъл месецът, ще остана без работа и без дом.

– А какво ще прави Катриона?

Лицето на Доналд остана безизразно.

– За това ще трябва да питаш нея.