Шахматните фигури

III

Барът беше претъпкан, а със спадането на температурата отвън стъклата започнаха да се запотяват. Половин дузина мъже се бяха събрали край билярда, поставен в една ниша, а други бяха насядали около кръглите дървени маси. Повечето обаче стояха прави пред тезгяха, с халби в ръце, и говореха високо, мъчейки се да надвикат шума. Някъде от дъното се носеха басовете на стереоуредба.

При появата на Джейми, съпроводен от Фин и Кени, телата се разделиха да им сторят път, подобно на водите на Червено море пред Мойсей. Кени използва случая, за да приближи уста до ухото му и да прошепне:

– Съжалявам за преди малко. Знаеш колко са трудни на тази възраст.

Фин кимна и за миг се зачуди как той успява едновременно да управлява имение и да отглежда тийнейджърка, но после се сети, че Ана живее на пансион в Сторноуей и пет дни в седмицата отсъства. Точно като него самия навремето. И все пак при вида на Кени човек трудно можеше да допусне, че е трябвало да пре­одолее трагичната смърт на жена си и да отглежда сам чужда дъщеря. Дъщерята на своята любима. Единственото, което тя му бе оставила.

Без да пита какво ще желаят, Джейми им поръча бира и барманът постави три пенести потни халби върху вече обилно измокрения тезгях.

– За нашия успех – вдигна наздравица той. Фин и Кени мълчаливо се чукнаха и отпиха. После Джейми махна с ръка към една групичка в другия край на помещението и извика: – Юън! Питър! Елате да се запознаете с Фин Маклауд.

Доста глави се обърнаха, а Юън и Питър започнаха да разбутват навалицата, за да стигнат до тях. – Пазачи на дивеча и рибата – представи ги Джейми. – Добри момчета и двамата.

Юън бе прехвърлил петдесетте, а лицето му бе обветрено до кафяво и прорязано с дълбоки бръчки от часовете, прекарвани на открито. Питър бе по-млад, огромен на ръст, с буйна, рошава брада. Всички се ръкуваха помежду си.

– Фин е новият ни шеф по сигурността – каза Джейми. – Той ще ни помогне да заловим бракониерите. – Новодошлите размениха скептични погледи, но премълчаха.

– Може би ще е добра идея да не го разгласяваме много, господин Улдридж – отбеляза Фин. – Хубаво е да не ни виждат картите, преди да сме си изиграли ръката.

– Тук нищо не остава в тайна и за пет минути – изсмя се Кени. – Ти поне трябва да го знаеш. Бракониерите са наясно със задачата ти от мига, в който си стъпил в имението.

Фин почти не обърна внимание на отварящата се врата, пропуснала хладен въздух в душното помещение. Внезапното стихване на гласовете обаче привлече вниманието му. Той се обърна и видя Уистлър, застанал на прага. Скоро единственият звук наоколо остана продължаващото бумтене на тонколоните.

Уистлър приличаше досущ на дивак, хванат от гората. Косата му бе разчорлена от вятъра, а прошарената брада, пораснала с още един ден, му придаваше съвсем занемарен вид. Той огледа зяпналите го посетители с тъмните си очи и по устните му заигра лека усмивка. Несъмнено му доставяше удоволствие да бъде център на внимание, а появата му в бара на Суайнавал Лодж нямаше как да има друг ефект.

– Какво стана? Да не видяхте призрак? – прогърмя гласът му и всички отведнъж се усетиха, но никой не искаше пръв да наруши тишината. Уистлър доближи бара. – Една лимонада! – Барманът стоеше като препариран, а уплашените му очи сновяха между Джейми и Уистлър, който реши да уталожи терзанията му. – Не се тревожи, няма да е на вересия, ще си платя. Семейство Улдридж ми дължат цяло състояние.

– Мисля, че си схванал погрешно, Джон Ангъс.

Джейми се стараеше да си придаде невъзмутим вид, но не успя да скрие потрепването в гласа си.

– О, нима? – извъртя глава Уистлър. – И как така, господин Улдридж?

– Ти си онзи, който е длъжник на нас. Над десет години неплатена аренда. Така че има голяма вероятност да изпратя съдия-изпълнител, за да те прогони както от парцела, така и от къщата. Освен ако тази вечер не си дошъл, за да ми платиш.

– С най-голямо удоволствие, стига първо ти да платиш на мен.

Някой бе спрял музиката и тишината се нарушаваше единствено от звука на вятъра, свирещ покрай вратата и прозорците.

– Нямам нищо да ти плащам.

– Баща ти има.

– И за какво?

Уистлър свали раницата от гърба си, тупна я върху бара и отвори ципа, разкривайки една от своите резбовани шахматни фигури.

– Беше ми поръчан пълен комплект, за гала празненството. Работата е свършена. Заповядай да ги вземеш когато пожелаеш.

– Можеш да ми покажеш договор, предполагам? – попита Джейми, гледайки го право в очите.

– Няма договор. – В тона на Уистлър за първи път се прокрадна неувереност. – Баща ти ми вярваше, както и аз на него.

– Е – усмихна се другият, усетил, че надмощието е на негова страна, – значи разполагаме само с твоята дума. А тъй като баща ми още е в болница след инсулта, тя трудно ще се потвърди. Мога да те уверя, че докато това не стане, плащане няма да има. – Той направи пауза и повдигна халбата си, вече напълно сигурен, че е победил в спора. – Тъй че ако не си уредиш наема до седмица, очаквай въп­росното посещение от съдия-изпълнителя.

Бирата така и не достигна устните му. Уистлър се хвърли напред, надавайки измежду жълтите си оголени зъби звук, подобен на ръмженето на диво животно. Халбата на Джейми полетя и оплиска някои от най-близкостоящите, а звукът от разбиването ѝ се сля с трясъка от падането на двамата мъже на пода. Всички чуха болезненото пъшкане, с което въздухът напусна дробовете на Джейми, когато Уистлър се стовари с цялата си тежест отгоре му. Един едър юмрук описа дъга и улучи скулата на младия земевладелец. Втори се заби в стомаха му и той изцъкли очи, неспособен дори да извика.

Няколко чифта ръце, сред които и тези на Фин и Кени, издърпаха Уистлър назад. През рояка объркани мисли, нахлули в главата му, Фин се сети, че това не е първият случай, при който помага за спасяването на някоя злощастна жертва на буйния си приятел. Но Уистлър нямаше намерение да се оставя да го усмирят току-така. Той се извъртя яростно, освободи се от хватката на мъжете и като се озърна с обезумял взор, замахна пак. Този път юмрукът му улучи Фин право в челюстта и го просна по гръб на земята.

Мнозина от присъстващите знаеха за здравата дружеска връзка между Фин и Уистлър, датираща още от момчешките им години. Това правеше факта, че Уист­лър го е ударил, още по-забележителен. Надигналите се в суматохата гласове се усмириха отново, краката заотстъпваха назад, разчиствайки кръг наоколо. Кени дръпна Джейми встрани, а Уистлър само дишаше тежко, надвесен над падналия Фин.

– Никога не съм те имал за блюдолизец на господаря – извика, сякаш мъчейки се да намери оправдание за стореното.

Фин се привдигна на лакът и опипа челюстта си, за да провери дали не е счупена. По пръстите му остана кръв от цепнатата устна. Един-двама души му помогнаха да стане и той се изправи срещу Уистлър. Атмосферата наоколо бе на напрегнато очакване, но той не планираше да влиза в кръчмарска схватка. Вът­решната му болка бе по-дълбока от външните наранявания.

– А аз никога не съм те имал за друго, освен за приятел – поклати глава.

Гневът на Уистлър се бореше с разкаянието, личащо в навлажнените очи и стиснатите му устни.

– Нямам проблем с теб.

– Затова ли ме удари?

– Ти застана срещу мен, на негова страна! – Той се извърна кръвнишки към Джейми, който неволно трепна.

– Не стоя на ничия страна, освен на тази на закона. А ти го нарушаваш.

– Понякога страната на закона е грешна, Фин.

– Не мисля така. – Но думите едва бяха излезли от устата му, когато се сети за Доналд.

Уистлър изпръхтя като кон, нетърпелив да се впусне в бяг.

– Е, стига приказки. Утре вечер има пълнолуние. Чудна нощ да се разходиш край Лох Тахавал. Рибата ще кълве като луда. Може би ще ме срещнеш там, а може би не. Но ако ме срещнеш... нищо чудно тогава да разберем кой крив, кой прав.

За всеки в заведението бе ясно, че Уистлър отправя предизвикателство. „Хвани ме, ако можеш“. Той се обърна и като си проправи грубо път към вратата, изчезна навън в мрака.

– Извикай полиция, Кени – рече Джейми, пребелял от гняв. Той целият трепереше и още се мъчеше да овладее дишането си.

– Не. – Фин улови Кени за лакътя.

– Но той нападна и двама ни, пред очите на цял куп свидетели!

– Случва се мъжете да се бият – каза Фин. – Това е въпрос помежду им, не за полицията. Ти го заплаши да му отнемеш къщата. Дома, в който семейството му живее от поколения. Как очакваше да реагира?

– Той не е плащал наем от десет години!

– И какво е това за теб? Няколкостотин паунда. А ти му дължиш за фигурите.

– Откъде-накъде?

– Аз ги видях. Целия комплект. Не вярвам да ги е изработил за удоволствие, затова най-добре питай баща си.

Джейми направи две крачки към него и произнесе с тих, заплашителен глас:

– Хвани го, Маклауд. Хвани го, или ще доведа други хора, способни да го сторят.

– О, ще се справя с това – отвърна Фин, забелязвайки как свойското обръщение на другия е изчезнало. – Но заради него, не заради теб.