Шахматните фигури

Прекарах уикенда в мъгла от неувереност и потиснатост, неспособен да избягам от мисълта за всички онези клети мъже, оцелели във войната само за да умрат пред прага на домовете си. Дори фактът, че собственият ми дядо се е спасил, оставяше в устата ми странно неприятен привкус. Отне ми известно време, докато го разпозная.

Вина.

Казват, че оцелелите при големи бедствия често са преследвани от чувство за вина, задето те са живи, а толкова много други хора – не. Предполагам, че и аз по асоциация изпитвах нещо подобно. Ако дядо ми бе умрял заедно с останалите, нямало да се родя. Което ме караше да се питам защо изобщо съм се родил.

В събота вечер лошото време най-сетне ни връхлетя. Буреносни ветрове от югозапад, натежали черни облаци, леещи пелени от дъжд. Цяла неделя го наблюдавах унило как се стича по прозореца ми и нямах търпение да потегля за Сторноуей на сутринта.

В понеделник бурята вече беше отминала, но още нямаше слънце; светлината бе матова и сивозелена, сякаш всички бяхме затворени в някакъв аквариум. Но поне вятърът бе изсушил пътищата и торфените полета и докато се подрусвах в автобуса към града, аз се мъчех да изпразня съзнанието си, зяпайки поклащащите се треви отстрани.

Нямаше никакъв шанс да се съсредоточа върху уроците, затова реших да посетя библиотеката, разположена на ъгъла на Кийт Стрийт. Предположих, че тук вероятно пазят архивите на „Сторноуей Газет“. Да, каза ми служителката, архивите се съхранявали в заключената стая вдясно от мен. Коя година по-точно ме интересува? Отвърнах, че 1919-а. Тя повдигна вежда.

– Много популярна година тази сутрин. Да не би да правите някакъв проект в училище? – Аз се смръщих неразбиращо и тя поясни: – Едно друго момче тъкмо разглежда микрофилмите от същата година в отдела по келтска и местна история, в дъното на коридора.

Открих Уистлър да седи зад едно бюро и да превърта копия от вестникарски страници, търсейки статии за крушението на „Йолар“. При влизането ми обърна глава, но не каза нищо. Аз придърпах един стол и се настаних до него да гледам вехтите, изподраскани изоб­ражения и думите, написани толкова отдавна за една трагедия, за която никой не говореше. Те преминаваха пред очите ми като самата история.

Седяхме пред машината повече от половин час, без да разменим и дума. Накрая си тръгнахме, като на излизане промърморихме по едно „благодаря“ на библиотекарката. Отвън заварихме Големия Кени да стои до контейнерите за смет край тротоара. Вятърът рошеше рижавите му къд­ри и той явно се намираше в нерешителност дали да влезе, или не. Щом ни зърна, се сепна и попита предпазливо:

– Какво открихте?

– Вероятно нищо, което вече да не знаеш – отвърна Уистлър.

– Баща ми не успя да ми каже много. Каза, че дядо не обичал да говори за това.

– Аз пък така и не сварих моя достатъчно трезвен, за да го попитам – сви рамене Уистлър.

– Сутринта ходих до общината – отбеляза Кени. – До отдела по гражданско състояние.

Ние останахме искрено удивени от находчивостта му.

– Очевидно трима от оцелелите още са живи – продължи невъзмутимо той. – Единият живее в Уиг, в село Валтос. Познавам семейството му.