Шахматните фигури

Двайсет и осма глава

Когато Фин и Гън излязоха на плажа, кеят с лодките изглеждаше доста далеч. Пясъкът под краката им бе твърд и сух, само леко набразден от отдръпването на водата при отлива. Празникът вече беше в разгара си и тълпите бяха станали още по-гъсти. Надуваемият замък бе пълен с малчугани, чиито възбудени писъци се извисяваха над рученето на гайдите, носено от вятъра над Трай Уиг. От тонколоните, окачени пред една от сергиите, гърмеше музика на акордеон, а докато минаваха покрай гигантската шахматна дъска, отнякъде долетя чистият, звънък глас на Мейрид, в съпровод на скръбна цигулка и стенеща келтска флейта. Песен на „Амран“, пусната на нечия уредба. Музиката на Роди Макензи, най-сетне завърнала се у дома.

Фин поспря край дъската, а Гън направи още няколко крачки, преди също да се обърне. Те се загледаха в деветдесетсантиметровата фигура на берсерка, която двама от доброволците тъкмо местеха, следвайки инст­рукциите на момичето с радиостанцията. Нямаше как да се сбъркат характерните пълни устни на Кени Джон Маклийн, както и белегът, пресичащ скулата. Едрите, изпъкнали зъби гризяха яростно горния ръб на щита.

Нещо в свирепия вид на берсерка ги накара да ускорят крачка по посока на кея. Той представляваше по-скоро нещо като плаващ понтон, привързан за здрави дървени колове, забити в брега. Дълга рампа с въжени перила се поклащаше върху него в такт с вълните. Фургон на колела в единия край служеше като пункт за раздаване на мушами и спасителни жилетки за дългата опашка от хора, чакащи своя ред да се поразходят из залива.

В момента, когато Гън и Фин приближиха, и двете лодки бяха на пристана – оранжеви и черни на цвят, с надуваеми бордове, твърди дъна и мощни четиритактови двигатели от 150 конски сили. Всяка можеше да побере на откритите си седалки до дванайсет пасажери. Едната тъкмо ги бе разтоварила, а другата вече качваше нова партида екскурзианти, пристъпващи предпазливо по клатещата се рампа.

Фин огледа припряно лицата, мъчейки се да зърне сред тях Кени Джон. Сетне изведнъж забеляза едрия мъж да се изправя в рубката на току-що освободената лодка. Той се обърна почти в същия момент и видя Фин и Гън да се насочват решително към него. За кратко лицето му остана безизразно, прикривайки рояка от противоречиви мисли. Докато една от тях не надделя и в очите му не се изписа паника.

Той рязко се обърна и форсира работещия на празен ход мотор. Носът на лодката се вирна нагоре и тя започна да се отдалечава от кея. Една дребна, загърната в мушама фигура, която стоеше на кърмата и навиваше някакво въже, изгуби равновесие и падна с писък на дъното ѝ. Фин успя да мерне само за миг бледата уплашена физиономия.

– По дяволите, Джордж! Ана Век е при него! – Той се затича по рампата към втората лодка, разбутвайки пасажерите встрани. Онези, които вече се бяха качили в нея, го наблюдаваха стреснато и неразбиращо. – Слизайте! Всички на брега! – кресна им той.

Гън го следваше по петите, размахвайки служебната карта над главата си.

– Полиция! Моля, освободете незабавно съда.

Уплашените туристи се втурнаха вкупом, при което бордът опасно се наклони към водата. Кърмчията се обърна сепнато към запъхтения Фин.

– Какво става, за бога? – Беше възрастен мъж, когото той познаваше, работник от имението на име Дони Дуув.

– Дони, трябва да настигнем Големия Кени. Подозираме го в убийството на Уистлър Макаскил.

– Не думай!

– А и малката Ана е на лодката с него.

– Стига приказки, да потегляме! – подкани ги Гън.

Дони отиде със залитане до кърмата, за да откачи въжето, после се върна и улови щурвала. Моторът „Ямаха“ изрева и ги понесе навътре в залива.

Вятърът запращаше солени пръски в лицата им, а носът се блъскаше със сила, подскачайки срещу настъпващия прилив. Гън се бе присвил зад малкото предно стъкло, запушил с пръст едното си ухо, и крещеше нещо по мобилния си телефон. Фин не можеше да различи думите, но предполагаше, че сержантът вика подкрепление. Хвърли поглед назад към брега и видя отдалечаващия се плаж, с кацналата на хълма Уиг Лодж. Оттам долитаха приглушените викове на туристите, които бяха зарязали увеселителните сергии и шахматната дъска и се стичаха към ръба на водата.

Той застана до Дони, улови се за черната метална рамка над рубката и се взря в посоката, накъдето бе поел Кени. Само на моменти можеше да види оранжевото петно, ту изплуващо над вълните, ту губещо се отново между тях. Вятърът го шибаше в лицето и издуваше дрехите му, шумът на мотора го оглушаваше, а солените пръски го измокряха от глава до пети. Изведнъж се почувства безкрайно уязвим без спасителна жилетка и вкопчи още по-здраво пръсти в тръбите на рамката.

Джордж Гън, вече прибрал телефона в джоба си, бе приклекнал на пода с пепелявосиво лице. Той огледа все по-бясно подскачащата лодка с тъмните си очи, после ги затвори и започна старателно да си поема дъх през носа. Фин се зачуди още колко дълго ще издържи, преди да повърне.

От двете им страни изникнаха тъмните, мъгляви силуети на островите Том, Толм и Триасамол. След като напуснаха заслона на залива, вълнението се усили. Почти прозрачни изумрудени талази ги повдигаха върху гърбовете си, за да ги запратят след това стръмно надолу сред парцали от кипяща пяна. Морето сякаш ги поглъщаше цели само за да ги изплюе отново. Фин се зачуди доколко малкият надуваем съд е способен да издържи на изпитанието. Лодката на Кени все още имаше поне петстотин метра преднина и едва се виждаше.

Скоро бреговата линия, покрай която се движеха, стана почти отвесна – стена от черен гнайс, в която приливът се разбиваше гневно, тласкан от все по-силния и мразовит вятър. Фин усети как студът прониква до костите му и се запита дали всичко това има смисъл. Ако ставаше дума само за Кени, вероятно не. Той рано или късно трябваше да слезе на сушата и да бъде заловен. Но той държеше при себе си Ана, а в настоящото му душевно състояние бе трудно да се предвиди какво може да стори.

– Разстоянието не намалява – извика към кърмчията през рева на мотора.

– Не може по-бързо от това – отвърна Дони. Костваше му неимоверни усилия дори само да удържа курса, борейки се срещу вълните, които ги удряха странично и заплашваха да ги преобърнат или запратят в скалите. А последните не бяха далеч – назъбени рифове, покрай които водата бушуваше, като изпълваше всяка възможна пролука и хвърляше пръски на десетина метра във въздуха.

След около четвърт час достигнаха края на полуост­рова при Галан Хед и за кратко бяха изложени на пълната ярост на стихиите. Лодката на Кени го беше за­обиколила две минути преди тях. Злощастният Джордж Гън допълзя на четири крака до кърмата и се надвеси през нея, наблюдавайки как вятърът начаса отнася повръщаното от устата му.

Но след като заобиколиха носа, той ги заслони от яростните пориви и океанските талази станаха по-за­облени и кротки, позволявайки им да се озърнат наоколо. От лодката на Кени нямаше и следа.

Фин се намръщи и проследи с поглед празния плаж, простиращ се пред тях. Отвъд него в далечината се виждаше следващият нос, с островите Пабай Бек и Пабай Мор, подали лъскавите си чела над повърхността.

– Къде са те, по дяволите?

Дони дръпна дросела назад и лодката намали скорост.

– Тук е пълно със заливи и крайбрежни пещери, Фин. Могат да бъдат навсякъде.

Гън приближи с олюляване до тях. Оттенъкът на лицето му бе близък до този на морето отдолу.

– Хеликоптерът вече е на път – каза. – Сигурно ще ги забележат от въздуха.

През следващите десетина минути те обикаляха бавно между назъбените скали, хвърлящи сенките си над водата. Тя издаваше шум като от сифон, изпълвайки входовете на проломите и отверстията между тях. Фин вирна глава, дочул бръмченето на хеликоптера, който само допреди половин час бе разкарвал туристи над планините. Телефонът на Гън иззвъня и той го долепи до ухото си. След малко кимна и погледна към Фин.

– Видели са дирята им. Водела право към брега. Сигурно или се е разбил, или е влязъл в някакво укритие.

– Колко надалеч оттук? – викна през рамо Дони.

– Около половин километър.

Кърмчията ускори отново. Носът се вирна, обливайки ги с поредна порция солени пръски. Фин вече трепереше неудържимо.

– Ето там – каза Дони след малко и посочи по-бледата диря, ясно видима сред дълбоките тъмнозелени води. Посоката ѝ бе право към скупчените скали, подаващи се като коварни зъби от гранит и гнайс сред бушуващия прибой. Те щяха с лекота да разкъсат гумените им бордове, ако се отклоняха дори минимално от курса, взет от Кени преди тях. Той или познаваше тези води като дланта на ръката си, или опасността го бе подтикнала да поеме безразсъден риск.

Дони забави ход до един-два възела и лодката полека навлезе през плитчините към естествена арка, тъмнееща над главите им. Стихиите я бяха издълбали в най-старата скала на планетата в течение на милиони години и сега дневната светлина се отразяваше от всяка нейна пропита със сол повърхност. Вятърът отвън долиташе като тих шепот, а боботенето на мотора отекваше от стените на тунела. Хеликоптерът, вече изчезнал от погледите им, не се чуваше изобщо. Водата се плискаше и въздишаше около тях, докато накрая не излязоха в миниатюрен залив, заобиколен отвсякъде с побелели от гуано скали. Ревът от роторите на вертолета се върна с всичка сила, изпълни тясното пространство и подплаши чайките, които се пръснаха с крясъци над главите им.

– За бога, Джордж, кажи им да се махнат оттук, преди да са ни оглушили – обърна се Фин към сержанта.

Гън излая нещо в телефона си, хеликоптерът направи вираж и се отдалечи. Спусна се зловеща тишина, нарушавана единствено от тихото плискане на морето в сумрака и равномерното пулсиране на собствения им мотор.

Дирята от лодката на Кени прекосяваше малкото водно пространство и се губеше в дълбока скална цепнатина отсреща. Това, изглежда, бе вход на пещера, изпъстрен от полипите и водораслите в преливащи се слоеве от синьо и жълто, оранжево, зелено и червено. Водата образуваше пенлив водовъртеж пред него, а в невидимата вътрешност морето стенеше като огромен, пленен морски бозайник.

Дони се придвижваше сантиметър по сантиметър, светлината постепенно гаснеше, а пътят напред бе тъмен и несигурен.

– Угаси мотора – каза Фин. В последвалата тишина изпод сводовете на тази естествена катедрала до ушите им долетя бръмченето от двигателя на Кени, примесено с препиращи се гласове. Фин се пресегна и опипом намери един от прожекторите, прикрепени към рамката над рубката. Щом завъртя ключа, пещерата отведнъж се обля в светлина, разкривайки стряскащо ярките си цветове.

Другият съд се поклащаше върху едва доловимото вътрешно вълнение на десетина метра пред тях. Кени и Ана стояха на носа и се караха, като нейният тон бе по-висок и остър от неговия. Те се обърнаха едновременно и примижаха срещу ослепителната светлина. Кени вдигна ръка, за да заслони очите си като човек, изненадан от блясъка на фотографска светкавица. Лицето му приличаше на маска на страха, с черни дупки вместо уста, очи и ноздри.

– Какво, по дяволите, става тук? – отекна гласът на Ана Век.

Фин я игнорира и съсредоточи цялото си внимание върху нейния спътник.

– Това е лудост, Кени. Откажи се.

Онзи се вторачи в него като сърна, парализирана от фаровете на автомобил.

– Не мога, Фин. Не мога. – В ъгълчетата на устните му се събираше пенеста слюнка.

– Роди ми каза какво се е случило в планината онази нощ. Че си видял него и Уистлър. Какво изобщо правеше там?

Другият тръсна глава, дишайки тежко.

– Още бях в селскостопанския колеж. Работех през лятото като пазач в имението, за да припечеля нещо.

– И си ги взел за бракониери?

– Нямах представа какви са. Минавах през съседната долина, когато видях самолета. Летеше прекалено ниско, а после се изгуби от погледа ми и реших, че се е разбил. Докато изкача хълма, за да проверя, той вече беше насред езерото и потъваше. Но иначе беше цял и невредим. Тогава зърнах Роди и Уистлър на отсрещния бряг.

– И как, за бога, ти и Уистлър сте опазили тайната толкова дълго?

– Именно тя ни свързваше, Фин. Връзка, по-здрава от всякакви разводи и дела за попечителство.

– Но в крайна сметка си я нарушил. Те са те заклели да мълчиш.

Обвинението излетя като куршум от мрака. Обвинение в предателство.

– Те излъгаха – не му остана длъжен Кени. – Изобщо не ми казаха, че в самолета е имало труп.

Фин поклати глава.

– Уистлър не е знаел нищо за стореното от Роди. Разбра едва преди дни, когато се натъкнахме на самолета. И те уверявам, че беше потресен от дън душа.

Това явно бе новина за Кени, но каквито и мисли да минаха през ума му, той ги запази за себе си.

– Какво стана онази сутрин, когато отиде в дома му? – продължи Фин. – Какво направи, Кени? Заплаши го, че ще го издадеш, ако не се откаже от правата върху Ана?

От устата на другия се изтръгна гърлен, почти животински звук. Той вдигна очи към мрака над главата си, преди да ги обърне отново към Фин.

– Аз обичам това момиче. Повече от живота си. Всеки път, щом я погледна, виждам в нея майка ѝ. – Фин неволно си помисли, че и той по същия начин вижда единствено Уистлър. – Реших, че ако го заплаша да разкажа на полицията какво знам, ще се откаже от делото. Имам предвид, че човекът в кабината на самолета не беше Роди. Ако той наистина е бил замесен в смъртта на онзи, когото сте открили, е можел да загуби не само Ана, но и свободата си. – Кени направи пауза, все още дишайки тежко. – Но никога нямаше да го издам, Фин. Сметнах, че заканата ще бъде достатъчна. Но той направо побесня. – Фин можеше да си представи реакцията на своя приятел. Ако някой бе достоен за сравнение с берсерк, това бе именно Уистлър. Човек с избухлив, невъздържан характер, карал го отново и отново да прекрачва границата на разума през целия си живот. – Връхлетя ме като обезумял. Изобщо не го очаквах. Бога ми, нито за миг не съм искал да го убия. Но само така можех да го спра да не убие мен.

– Какво друго очакваше, Кени? Заплашил си го да отнемеш дъщеря му. Как според теб е трябвало да го приеме?

Фин усети, че му се гади. По един извратен и жесток каприз на съдбата Уистлър бе посял семената на собствената си гибел още преди седемнайсет години, съгласявайки се да помогне с плана на Роди. Един смъртоносен обет за мълчание между трима приятели, чието нарушаване го бе убило.

Кени вдигна безпомощно ръце със сълзи на лицето, проблясващи в лъча на прожектора.

– Не съм искал да го убия – възкликна отново, сякаш повторението можеше по някакъв начин да промени случилото се.

Писъкът, отекнал в пещерата, смрази кръвта в жилите на Фин. Той едва имаше време да отвори уста и да извика „Не!“, преди да види дъгата, описана от пръта с метална кука на края, който малката Ана яростно бе уловила с две ръце. В следващия миг лъскавата стомана се впи дълбоко в гърдите на Кени Джон.