Шахматните фигури

Стаята за разпити имаше тесен прозорец, гледащ към нещо като паркинг или вътрешен двор. Макей и детектив Уилсън стояха прави край дървена маса. Зад тях имаше два стола, а от другата страна на масата – още един. След като го въведе, полицаят затвори вратата и застана със скръстени ръце пред нея. Макей покани с жест Фин да седне.

Той беше висок, слаб като невестулка мъж, с рядка коса, намазана с гел и прилепена на дълги кичури през темето, за да прикрие плешивостта му. Фин открай време изпитваше недоверие към хора, способни на такава самозаблуда. Беше гладко избръснат, а кожата на бузите му, явно свръхчувствителна, бе леко възпалена и порозовяла. Дългият му врат се отличаваше с изпъкнала адамова ябълка, подскачаща зад възшироката яка на ризата. Докато сядаше, протегна дълъг кокалест пръст и натисна копчето за запис на диктофона, поставен на масата редом с бежова папка.

Детектив Уилсън, от своя страна, бе дребен на ръст и почти чезнеше пред величието на своя началник, сведен до ролята на обикновен наблюдател. Нито Фин, нито Макей му обръщаха някакво внимание.

Със силен инвърнески акцент Макей оповести за протокола датата и часа, както и имената на присъстващите. Сетне се облакъти на масата и попита:

– Може би ще споделите с нас, господин Маклауд, защо убихте Джон Ангъс Макаскил?

Фин впери очи в неговите и ги задържа, докато другият не започна да се чувства неудобно. Макей навярно знаеше, че задържаният също е достигнал неговия полицейски чин, преди да подаде оставката си, така че помежду им имаше елемент на съперничество, граничещ с откровена враждебност.

– Нека изясним нещо от самото начало, инспекторе – отвърна. – Аз не съм убил Джон Ангъс Макаскил. – Дори изговарянето на тези думи го накара отново да изпита болката от загубата на приятеля си. Всеки път щом я споменеше на глас, тя ставаше още по-реална.

– Слушам ви.

– Джон Ангъс и аз сме в добри приятелски отношения още от завършването на гимназията „Никълсън“ тук, в Сторноуей, преди повече от двайсет години.

– Не толкова приятелски, ако се съди по думите на свидетелите, с които разговаряхме – изгледа го замис­лено Макей. – Според тях двамата сте се сбили в бара на Суайнавал Лодж преди малко повече от седмица. Починалият ви е ударил и е имало размяна на заплахи. – Той разтвори бежовата папка. – Едва онзи ден са ви видели отново да се карате, пред сградата на съда. Тогава той ви е съборил на улицата.

– Може би ако поне за малко спрете да търсите мотиви и обърнете внимание на фактите... – Фин видя как адамовата ябълка на събеседника му се плъзва нагоре-надолу, преглъщайки раздразнението от неговия тон.

– Продължете.

– Вчера сутринта отидох да посетя Джон Ангъс в дома му в Уиг и го заварих да лежи в безсъзнание на пода. Следите от борба бяха очевидни. Имаше пре­обърнати мебели и навсякъде бяха пръснати парчета от счупени съдове. Коленичих да проверя пулса му и установих, че е още жив. Тогава усетих, че някой приближава иззад мен. Не помня нищо по-нататък до момента, в който дойдох в съзнание и видях пощальона до себе си.

Той направи пауза, без да откъсва взор от инспектора.

– Уистлър имаше нараняване в тила. На пода около главата му се беше събрала локва кръв. Лицето му бе натъртено, а устната – цепната и кървяща. Кокалчетата на дясната му ръка бяха подути и охлузени. Сигурен съм, че тези, както и други травми, са описани в доклада от аутопсията. Също толкова сигурен съм, че според заключението на патоанатома той е участвал в жестока схватка.

– Уликите безспорно го потвърждават – съгласи се Макей.

Фин се изправи. Униформеният полицай веднага застана нащрек и се оттласна от вратата, на която се облягаше.

– Къде, по дяволите, смятате, че отивате? – попита водещият разпита.

– Не отивам никъде, инспекторе. – Фин разкопча ризата си, съблече я и пред удивените погледи на присъстващите я окачи на облегалката на стола. – Ако желаете, повикайте лекар да ме прегледа. – Той протегна ръце, за да покаже кокалчетата на юмруците си. – Но не смятам, че ще откриете и една драскотина или охлузване по тялото ми, които да свидетелстват за участието ми в такъв побой. Уистлър Макаскил беше едър мъж и несъмнено ще е оставил сериозни поражения по онзи, който го е убил. Но както сами можете да се убедите, това не съм аз.

Той изчака Макей да огледа добре ръцете и торса му и видя как в неговото изражение пропълзява неувереност. Едва тогава взе ризата и я облече отново.

– Естествено, ще сторя всичко по силите си, за да съдействам на разследването. Но не мисля, че имате основание да ме задържате, дори за срока, разрешен от закона. Ето защо ви предлагам или да ме обвините, или да ме пуснете да си вървя. За предпочитане второто, освен ако не искате да изглеждате като пълни глупаци.

Макей почервеня, пресегна се и изключи диктофона.

– Мислиш се за шибан умник само защото си бивше ченге, но ще ти кажа едно, Маклауд... – Той се изправи и разтърси костелив пръст пред лицето на Фин. – Обзалагам се, че знаеш нещо, което не ни казваш. И щом установя какво е то, повярвай ми, ще те вкарам обрат­но тук толкова бързо, че...

– Че краката ми няма да докоснат земята, знам. Много оригинално.

За първи път Фин отклони поглед към детектив Уилсън и му се стори, че забелязва върху устните му да потрепва едва доловима усмивка.