Шахматните фигури

Резултатът от всичко бе, че закъсняхме с около час за концерта в заведението на кея. Управителят му, на име Тъкфийлд, бе дребен, слаб, плешив и носеше син костюм и кафяви обувки. Комбинация, която никога не ми се е нравела. Беше зачервен като пред инфаркт, а от красноречивия Доналд, естествено, нямаше и следа, за да налее балсам върху раните му.

– Вътре имам триста клиенти, които са си платили да гледат шоу и жив ще ме одерат – просъска той, пръскайки слюнки насреща ни.

Оставихме Роди да се справя с обясненията и се заехме да разтоварваме оборудването. Не знам как сме успели, но само след трийсет минути бандата вече беше на сцената и откриваше концерта. Аз и едно момче от Глазгоу на име Арчи, което караше колата, се мушнахме в спалните чували и легнахме във фургона да подремнем, докато те свириха близо три часа, за да компенсират късното си пристигане.

Разбрах, че се задават проблеми, едва когато задните врати на фургона изведнъж се разтвориха и видях Роди, застанал отвън на кея.

– Това копеле отказва да ни плати! – рече той, пребледнял от гняв.

– Моля?

Седнах като ужилен. Ако групата не получеше пари, аз също нямаше да получа пари.

– Свирихме цял час повече от уговореното, а той пак казва, че сме нарушили договора, и се инати.

Скочих от каросерията.

– Да вървим да поговорим с него.

Открихме го в офиса му, в края на един коридор зад сцената. Беше наежен и предпазлив и когато Роди и аз влязохме, инстинктивно направи крачка назад и вдигна ръка.

– Не искам неприятности.

– Няма да има неприятности – отвърнах аз. – Само ни платете и си тръгваме.

– Не, не, не – поклати пръст той. – Тази вечер вие ми подложихте динена кора, а това не е професионално. Нарушихте договора си. Свържете ме с мениджъра си по телефона и щом се разберем за компенсация, ще си получите парите.

– Получихте си шибаната компенсация – сопна се Роди насреща му. – Свирихме един час по-дълго.

– Но пак имаше хора, които си поискаха парите обратно. Хора, които си тръгнаха още преди да се появите.

Видях, че Роди всеки миг ще му се нахвърли, затова бързо застанах между двамата.

– Добре, нека се обадим на Доналд на мобилния.

По онова време малко хора разполагаха с мобилни телефони. Доналд притежаваше последен модел, но нямаше никаква гаранция, че ще бъде в състояние да го вдигне. Той трябваше да присъства и на концерта заедно с нас, но не дойде. Един господ знаеше къде се подвизава.

Набрах номера му от офиса на Тъкфийлд и изслушах няколко сигнала, преди да се включи гласовата поща. Прецених, че е безсмислено да му оставям съобщение. Когато затворих, Роди бе съвсем побеснял, затова се помъчих да бъда гласът на разума.

– Вижте, господин Тъкфийлд – рекох, – вие знаете защо закъсняхме. Спасихме живота на един човек. А и в замяна удължихме изпълнението си с цял час. Ние сме сговорчиви хора, а сигурен съм, че и вие сте сговорчив човек. Затова просто ще отидем да си натоварим нещата във фургона и ще ви чакаме отвън. Щом решите, че ще ни платите, ще си стиснем ръцете и ще тръгнем, без да споменаваме повече за случая. А ако откажете... – Тук направих пауза и усетих върху себе си погледа на Роди, който се чудеше какво ще последва. – Тогава може да киснете тук, докато изгниете. Карал съм четиристотин шибани километра дотук и имам да карам още четири­стотин шибани километра обратно и няма да тръгна никъде, докато не си получа шибаните пари.

Аз рядко ругаех и господин Тъкфийлд нямаше откъде да го знае, но Роди го знаеше. Докато вървях с едри крачки обратно към колите, той, почти подтичвайки след мен, каза:

– Може би ти трябва да ни станеш мениджър, Фин.

Само го изгледах в отговор.

Малко след полунощ целият ни багаж бе качен. Мейрид и останалите, които пътуваха с леката кола, искаха да си тръгнат и да оставят мен и Роди да се разправяме с Тъкфийлд. Но аз бях непреклонен.

– Не. Или оставаме заедно, или потегляме заедно. Но ако си тръгна оттук без пари, това ще е последният случай, в който работя за вас.

И те знаеха, че не се шегувам.

И така, ние зачакахме в края на кея, увити в шалове и палта, пушещи цигари и заслушани как морето се плиска в подпорите под нас. Уличните лампи на града, простиращ се по хълма отвъд крайбрежната алея, проблясваха в мрака. Но честните жители на този някога популярен курорт отдавна си бяха по леглата и прозорците на къщите не светеха. Дъждът вече бе спрял, но всичко на­около бе мокро и отразяваше лампите и звездите.

Не знаех на колко дълга обсада ще издържи Тъкфийлд, но аз бях готов да чакам и до сутринта, ако се наложи. Към един часа другите станаха неспокойни.

– Хайде, това е безсмислено – рече Стрингс. – Да се омитаме оттук.

Роди поклащаше бавно глава, като изпаднал в транс, и едва чуто мърмореше.

– Това е краят на оня нещастник Доналд Мъри. Той е свършен. Свършен!

Светлините около заведението изведнъж угаснаха, потапяйки ни в пълен мрак. Всички застанахме нащрек. Почти в същия момент до слуха ни долетя далечният вой на полицейска сирена. Обърнах се и видях синята лампа на патрулката да се спуска откъм хълма. Не бях особено учуден, когато тя свърна по крайбрежната алея, а после пое по вълнолома, право към нас.

– Мамка му – каза Рамбо. – Той е повикал ченгетата.

В гърдите ми се надигна негодувание.

– И какво? Да не би да сме извършили нещо нередно?

Но както се оказа, ченгетата не се интересуваха от нас. Колата ни подмина, направи рязко завъртане на ръчна спирачка и закова точно пред входа на заведението. Пребелелият Тъкфийлд изскочи отвътре, бързо заключи вратата и се метна на задната седалка. После патрулката даде газ и със свирене на гуми се устреми в обратна посока.

За миг всички останахме като гръмнати. Мейрид седеше на предната седалка на колата, а Роди и Стрингс – отзад. Роди се бе разположил странично, протегнал крака отвън на бетона. Не знам какво ме обхвана, но гневът се надигна в мен като прекипяващо мляко. Скочих зад волана и запалих двигателя.

– Какво правиш? – извика Роди.

– Просто влез вътре и затвори!

Той едва бе успял да придърпа нозе и да захлопне вратата, когато настъпих газта и се впуснах по кея подир полицейската кола.

– За бога, Фин, не можеш да преследваш ченгета! – В огледалото за обратно виждане мярнах уплашената физиономия на Стрингс. – Ще вкараш всички ни в пандиза!

Не казах нищо, само с всички сили продължих да се старая да съкратя разстоянието между нас и синята проблясваща лампа отпред. Мейрид се обърна и ме погледна, но не промълви и дума.

Патрулката свърна от крайбрежната алея и профуча покрай някакъв лунапарк, затворен за през нощта. Пос­ле мина на червен светофар и навлезе в града. Усетих свиване под лъжичката, когато сторих същото, но за щастие в този ранен предутринен час нямаше никакво движение.

Продължих гонитбата по хълма, като на моменти почти губех контрол над управлението заради мокрия асфалт. Бях като хипнотизиран от синята светлина и дори не се замислях какво ще направя, ако случайно я настигна. Напрежението на останалите в купето бе почти осезаемо.

Изведнъж предното стъкло ярко се озари от алени стопове, размазани от дъжда и движението на чистачките. Скочих върху спирачките, усещайки как колата под мен поднася, първо наляво, после надясно, докато аз трескаво въртях кормилото, за да я овладея. Спряхме на не повече от петнайсет сантиметра от задната броня на патрулката.

От гърдите на Роди, Стрингс и Мейрид се изтръгна дружен възглас на облекчение, докато аз само стисках волана и дишах запъхтяно. Колите продължаваха да стоят една зад друга, с работещи на празен ход двигатели.

Можех да видя уплашеното лице на Тъкфийлд, полуобърнато назад, за да ни види в мрака. Никой не помръдваше. Никой не заговаряше.

После шофьорската врата на полицейската кола бавно се отвори. Отвътре излезе огромен униформен сержант и намести фуражка, подръпвайки лъскавата козирка над очите си. След като ни огледа навъсено, приближи откъм моята страна. Едната му ръка бе на хълбока, другата – върху дръжката на палката, окачена на колана му.

Свалих прозореца и той наведе безстрастното си лице, с леко набола рижава брада. Тъмните му очи се стрелнаха към Мейрид, а после към Роди и Стрингс отзад, преди да се върнат отново върху мен.

– Ти от групата ли си?

– Не, само им помагам.

Той кимна и извади от нагръдния си джоб черен тефтер и химикалка. Пресегна се покрай мен и ги подаде на Мейрид.

– Дъщеря ми има вашия албум. Предполагам, ще се радва на автографа ви.

Мейрид го дари с една от своите усмивки.

– Разбира се. – Тя взе тефтера, намери празна страница и се разписа върху нея. После погледна през рамо. – Искате ли и от останалите?

– Те от групата ли са?

– Да.

– Тогава може.

Мейрид предаде тефтера назад, Роди и Стрингс оставиха автографите си и го дадоха на мен, а аз – на сержанта. Той го прибра, закопча джоба си, а после за моя изненада подаде голямата си длан през прозореца.

– Дай да ти стисна ръката, синко.

В първия миг не можах да помръдна, а после, почти несъзнателно, се подчиних. Здрависването му бе топло, енергично и ми се стори, че продължава цяла вечност. Когато накрая ме пусна, той каза:

– Имаш кураж, момче, трябва да ти го призная. – Полицаят въздъхна през зъби. – Дано историята ти да е добра.

И аз му разказах. Той стоеше и слушаше в мълчание, само шумното му, хрипливо дишане изпускаше облачета пара, които бързо се разсейваха около главата му. Щом свърших, присви замислено устни.

– Ето какво ще ти кажа, синко. Господин Тък­фийлд – той кимна към своята кола – има приятели по високи места. А аз само правя онова, което ми кажат, и не задавам въпроси. Така че без значение кой е крив и кой прав тази вечер, вие ще си тръгнете без своите пари. И бъдете благодарни, че няма да прекарате нощ­та в ареста. – Можех да се закълна, че в погледа му имаше усмивка, която той правеше всичко възможно да прикрие. – За толкова години служба – продължи – нито веднъж досега не са ме преследвали в патрулка. И съм сигурен, че никога няма да ми се случи отново. – Той махна с ръка надолу по хълма, по посока на морето. – Хайде, да ви няма. – После се усмихна на Мейрид и се потупа по нагръдния джоб. – И благодаря за автографите.

Седяхме в мълчание и го гледахме как се качва в колата си и подкарва в нощта. През задното му стъкло се виждаше лицето на Тъкфийлд, самодоволно ухилено към нас. Докато вдигах прозореца, Роди каза:

– Шибаният Доналд е мъртъв!