Тайната на светещия мъх (Едно приключение на Дик Ченси)

161

Коридорът е тесен и неравен, но въпреки това придвижването по него не е по-трудно, отколкото по тунела, оставен от минаването на летящата чиния (вече си уверен, че наистина го е пробила тя — иначе как би могла да влезе в пещерата?). Просто тук подът не е толкова хлъзгав. Ръцете ти напипват в мрака нещо като купчина въжета. Понечваш да извадиш от джоба шепа светещ мъх, но вместо това замираш неподвижен. Отпред се чуват приглушени изстрели от автоматично оръжие. Откосите следват един след друг — явно се води престрелка.

Замисляш се дали трябваше да идваш насам, но събитията те изпреварват. Чува се металическо изщракване, и тунелът пред теб просветлява. С изненада откриваш, че си допълзял точно до ръба на вертикална шахта, дълбока четири-пет метра, а купчината въжета са всъщност въжена стълба, по която би могъл да се спуснеш (или да бъде дръпната отдолу с дълга кука). Хвърляш поглед в шахтата.

Точно под теб стои едър мъжага с димящ автомат в ръка. По лицето му е изписан израз, достоен за великаните-човекоядци от приказките на братя Грим.

— Съкровището е мое! — кънти в подземието злобният му рев. — Вървете по дяволите, негодници! Мамка ви… (следват цветисти изрази, от които би се изчервил дори пиян докер). Аз го открих, аз ще си го изнеса и продам! Мое е!

И слагайки край на упражненията по красноречие, той хуква нанякъде с победоносни възгласи.

Какво ще направиш?

Ще се спуснеш веднага — мини на 89.

Ще изчакаш — продължи на 95.