Тайната на светещия мъх (Едно приключение на Дик Ченси)

230

Шанс ли? По дяволите, Дик, кога най-сетне ще разбереш, че никога не си имал шанс, а и за в бъдеще не се предвижда нещо подобно? Срещата, която ти се урежда на родна земя, е великолепно доказателство.

Защото преди да направиш десетина крачки, пред теб се изпречва самият Арчибалд Глимърдейл, придружен от двама униформени полицаи.

— Здравей, Дик — казва проклетият надут пуяк с едва различима снизходителна усмивка. — Разбрах, че си решил лично да ми донесеш последните находки от експедицията. Но наистина нямаше смисъл да си правиш този труд, старо момче. Предпочетох да дойда и да ти спестя усилията. Не, не, недей да се тревожиш. Ако статуетките тежат, тези джентълмени ще ми помогнат.

Мозъкът ти работи трескаво. Някой е разкрил тайната. Кой? Най-вероятно онзи пияница, докторът. Но може би все още има начин да се измъкнеш. Ако кажеш, че статуетките са на кораба…

Следващите думи на Арчибалд попарват и последните ти надежди.

— Все пак, Дик, една моряшка торба не е най-подходящото място за подобни ценности. Би ли ги прехвърлил тук?

И той разтваря куфарчето си — абсолютно празно.

Бавно, като в кошмарен сън, изваждаш статуетките една по една. Зиналата паст на куфарчето ги поглъща, после щраква самодоволно. Арчибалд мълчаливо ти обръща гръб и се отдалечава. Но след няколко крачки извръща глава и подхвърля през рамо:

— Знаеш ли, Дик, мисля, че ще е по-добре да сложим край на нашето сътрудничество. Амбициозен момък като тебе се нуждае от повечко самостоятелност.

— Върви по дяволите, копеле гадно — отвръщаш ти. — Пак ще видим кой е по-добрият.

— Надявам се, старо момче — надменно се разсмива Арчибалд. — Много се надявам.

Половин час по-късно ти седиш в някаква пристанищна кръчма и мрачно се взираш към дъното на полупразна чаша джин. След всичките рискове и премеждия резултатът може да се опише само с една дума: фиаско. Пълно фиаско. Отново те изиграха с белязани карти. Отгоре на всичко в бъдещите експедиции на Арчибалд няма да има място за теб.

С въздишка буташ чашата настрани, нарамваш торбата и излизаш от кръчмата. Какво пък, толкова по-добре. Отсега нататък ще бъдеш независим археолог и някой ден светът ще чуе за Дик Ченси. Твърдо вярваш в това — защото ако не вярваш… какъв смисъл би имало всичко останало?

КРАЙ