Тайната на светещия мъх (Едно приключение на Дик Ченси)

187

— Ти пък откъде се взе? — е първият въпрос.

— Ами… аз съм археолог. Търсех наоколо някакви старини… — В края на краищата това не е много далеч от истината.

— И намери ли… старини? — ухилва се Брадата. След това се приближава и избива куфарчето от ръката ти. При падането то се разтваря и статуетките се пръсват наоколо.

— Камънаци — констатира Брадата. — Тоя май нищо не е намерил. Гибоне, претръскай го!

Въпросната личност пристъпва напред и те пребърква. При вида на мъха (в слънчевата светлина сиянието не се забелязва) Гибона се разсмива:

— Няма оръжие, само треволяци. Казвал съм ти, че всички тия учени глави са абсолютни тревопасни! Ха-ха-ха! Искаш ли малко тревичка?

Той поклаща мъха под носа ти, след което с театрален жест го натъпква обратно в джоба.

— Вържи тоя тип и го откарай някъде зад скалите да посъхне малко на слънчице — нарежда Брадата. — Шефът ще реши какво да го правим.

Мини на 146.