Тайната на светещия мъх (Едно приключение на Дик Ченси)

ЕДНО ТРЕВОЖНО ПОВИКВАНЕ

Понякога и в най-големия неуспех може да се крие известно удовлетворение. Кой беше казал това? Не помниш, пък и не те интересува твърде. Важното е, че звучи утешително. Поне нещо утешително след половин година блъскане из нажежените планини на пустинята. Жажда, скорпиони, змии, изнурителен и безплоден труд ден подир ден… и още нещо, за което не ти се иска да мислиш, но то напира в главата ти с гласа на Арчибалд: „Как си, Дик? Как си, старо момче?“

Е, това вече е много. Дори прекалено. Скръцваш със зъби и протягаш от хамака изпотена ръка към близкия сандък, върху който е сложена радиостанцията. Но преди да завъртиш копчето, мазният глас в главата ти успява да добави: „Ще поостанеш малко, нали, Дик? Дребна работа, само още седмица, най-много две… На кого мога да имам доверие, освен на приятел като тебе?“

От радиостанцията долита пращене, през което едва си пробива път гласът на говорителя от Би-Би-Си. Новини. САЩ, Великобритания и Франция са сключили споразумение да либерализират своята политика към Западна Германия и да я включат в общия западен отбранителен блок. В Корея силите на ООН под командуването на генерал Макартър напредват с боеве към Сеул. Съветската реакция на последните събития…

Дявол да го вземе, казваш си ти, светът не е поумнял. Само няколко месеца остават до средата на двадесети век, само пет години са изминали от края на най-страшната война в историята на човечеството — а ето, че пак се говори само за едно. Насилие, сблъсъци, конфронтация… Унило поклащаш глава и преставаш да обръщаш внимание на радиото. Не така си си представял 1950 година след рождество Христово. Но ти винаги си бил наивник, Дик Ченси, плъзва в мозъка ти ехидна мисъл. Животът открай време си прави с теб неприятни шеги. Ако щеш, започни с първата — тая проклета фамилия. Дик Ченси — Дик късметлията. Само че шансът те спохожда рядко, да не кажем никога. Шансът е за такива като Арчибалд, които в университета те гледаха отвисоко, със смесица от пренебрежение и високомерна снизходителност. И ти трябваха дълги месеци, може би даже години, за да разбереш, че никога няма да те допуснат в своя кръг. О, да, те са съвременни и демократични, готови са да общуват с момчето от средната класа. Гордеят се с либералните си възгледи. Но Дик си е Дик, приятели, нали така? Баща му е търговец на железария, представете си само, ха-ха-ха… Бог знае откъде му е хрумнало да се пъха в археологията.

И все пак ти понасяше всичко. Понасяше презрението, снизхождението и насмешките с една надежда — че пред шанса всички са равни. Нека само да навлезем в истинската археология, казваше си, а там вече ще видим колко струва и недодяланият Дик, и вечно елегантният Арчибалд.

При този спомен от устните ти излита горчив смях. Наивник си, Дик, и ще останеш наивник до края на живота си. Трябваше да знаеш, че господата от висшето общество винаги играят с белязани карти. Правят го изящно, разбира се, но в крайна сметка всичко е в тяхна полза. Дори и войната… Защото докато ти лежеше в окопите край Дюнкерк и чакаше всеки миг някой германски снаряд да те направи на кайма, Арчибалд уреждаше в щаба своята невероятна комбинация. Елегантно, изискано, с чар… и много, много връзки.

Спомняш ли си, Дик? Спомняш ли си как се завърна след войната? Как опита да се върнеш към старата мечта за археологията… Всички сме изгубили пет години, мислеше си ти. Сега ще започнем наравно — и нека победи най-добрият. Но се оказа, че петте години не са изгубени за всички. През цялото това време Арчибалд само се беше водил на служба като офицер за свръзка. А в действителност беше успял да организира две експедиции в Централна Африка. Спомняш ли си как те зашемети тая вест? Нейде далече отвъд фронтовите линии блестящият млад археолог Арчибалд Глимърдейл открива останки от загадъчната древна култура Задинга.

И ето, по някаква фаталност на съдбата ти работиш тъкмо при него. Арчибалд вече е прочут, тъй че може да си позволи известна „великодушност“. За него ти си „приятелю Дик“, „старо момче“, понякога дори „нашият славен фронтови другар“. Но не бива да си правиш илюзии. Зад цялата тая фалшива сърдечност се крият две неща: високомерно презрение и краен прагматизъм. Макар да не го признава пред никого, Арчибалд отлично знае, че откриването на културата Задинга е било случайност, някакъв невероятен късмет. За да поддържа славата си, той се нуждае отчаяно от нови находки. Кой ще ги направи? Много ясно — някой като „нашият славен Дик“. Просто и естествено разпределение на труда: Арчибалд дава командите, Дик изпълнява. След това нещата тръгват по обратния път: Дик открива, Арчибалд незабавно потегля за Лондон и трупа популярност. Е, случва му се от време на време да спомене и за своя „способен асистент Ричард Ченси“. Няма как, радвай се, Дик. Все е нещичко.

Само че тоя път нещата не минаха по начертания план. След шест месеца къртовски труд резултатът беше мизерен. Няколко статуетки, няколко строшени делви с характерните спираловидни шарки, пет-шест парчета гравирана кост… и нищо повече. Културата Задинга си оставаше все тъй загадъчна. И Арчибалд трябваше да отпътува за Лондон, за да вдигне шум около тия оскъдни находки. О, не се съмнявайте, господа. Онова изискано копеле ще съумее да представи експедицията като нов блестящ успех на британската археология. А докато обира лаврите, все някой ще трябва да се погрижи за приключването на работата. По-точно казано — „старото момче“ Дик.

Ето откъде идва цялото това горчиво задоволство в душата ти. Експедицията е неуспех… но поне знаеш, че не си дал кой знае какво на бляскавия, изящния, недосегаемия Арчибалд Глимърдейл.

Звук от стъпки прекъсва размислите ти. Разсънваш се мигновено — стар навик от фронта. Тримата ти съекипници са с джипа до най-близкото селище, и ще се върнат утре вечерта. Разбойници? Нищо чудно. През последните два-три месеца неведнъж си чувал слуха за някаква банда из околностите. Още една неприятна черта на следвоенното време — престъпният свят започва все по-силно да се интересува от археологията. Най-често престъпниците предпочитат златото, ала и търговията с уникални находки бързо се разраства.

Правиш се, че продължаваш да спиш, но под възглавницата ръката ти се плъзва към пистолета. Старият трофеен Валтер, спомен от боевете в Германия… Пращенето на радиото и гъгнивият глас на говорителя почти заглушават стъпките. Който и да идва, навярно си мисли, че не го чуваш.

— Бвана?

Разбойник не би те събудил така. Отваряш очи. Срещу теб стои млад туземец. Черното му, почти синкаво лице изглежда разтревожено.

— Какво има? — питаш ти, без да измъкваш ръка изпод възглавницата.

— Жрецът ни е ранен. Много е зле. Старейшините мислиха и казаха — само друг жрец може да помогне. Дойдох да помоля за помощ вашия.

Докторът, естествено, е с другите двама. Май ще трябва да разочароваш момчето.

— В оазиса Марут е, отидоха с джипа.

Туземецът се свива на прашната земя като поразен от гръм. Мъчително стенание разтърсва цялото му тяло.

— Бвана, помогни! Жрецът ни ще умре!

Няколко секунди обмисляш отговора си, после свиваш рамене. Защо пък не? Ще отидеш и ще се върнеш за два-три часа. Лагерът ще се опази и сам — местните жители са честни хора, а колкото до грабителите… всичко по-ценно вече пътува за Лондон. Едва ли ще ги съблазнят няколко палатки и куп очукани инструменти. Най-много да подпалят багажа от яд. Толкова по-зле за Арчибалд, казваш си ти и ставаш от хамака.

Измъкваш от палатката на доктора куфарчето с аптечката и докато брезентовата стена те прикрива от туземеца, пъхваш в единия си джоб пистолета, в другия — резервен пълнител. В тая неясна история като че има нещо, което ранява тежко жреци. Но какво е то, така и не успяваш да разбереш. Черният младеж упорито мълчи, щом започваш да го разпитваш за нещастието.

Селото на туземците се оказва по-далеч, отколкото си очаквал — чак в подножието на голите планински склонове. Най-сетне, след три часа път, пристигате.

В центъра на селото е колибата на жреца. Пробиваш си път между тълпа плачещи жени и влизаш. Пред теб лежи сгърчен и изсушен от старост човек. Очите му са затворени, бълнува нещо неразбираемо. Още от пръв поглед разбираш, че подозренията ти не са били безпочвени — на хлътналите старчески гърди зее рана от куршум. Въздъхваш и неволно опипваш пистолета си.

— Преди да чуя как е бил ранен, не мога да направя нищо. Разкажете ми!

Водачът ти колебливо се озърта към групата старци, които влизат един по един — вероятно старейшините, ако се съди по украшенията. Те се споглеждат, изчакват, но и ти умееш да чакаш. Накрая единият от тях заговаря, гледайки упорито в краката си:

— Лоши бели хора ни нападнаха тази сутрин. Искат злато. Ние сме бедни, дори кравите ни измряха през последната суша. Жрецът им го каза, но те се ядосаха, простреляха го. Това е.

Гласът му е неуверен и смутен. Тия хора не умеят да лъжат, а сега явно пестят част от истината. Но в момента нямаш време за гадаене, старецът е много зле. Инжектираш му силно болкоуспокояващо и лекарство за поддържане на силите. Така е — в пустинята всеки трябва да бъде по малко доктор. После почистваш и превързваш раната.

Още докато затягаш бинта, жрецът помръдва — навярно лекарствата са подействували. Отваря очи и поглежда първо към превръзката, после към теб. След това бавно поклаща глава:

— Твоите билки са добри, бвана, само че тази рана е смъртоносна. Трябва нещо по-силно…

Но главата му отново клюмва, от устните му се отронват само още няколко глухи, неразбираеми слова… Навеждаш се, и точно в този момент очите на стареца се отварят. Той те поглежда умолително и с върховно усилие изрича:

— Светещ мъх…

Ръката на един от старейшините грубо те дръпва назад, друг силно кашля. Изглежда, не е трябвало да чуеш за този светещ мъх.

— Ние тъжим, бвана, но вече нищо не може да се направи. Той е на път към небесния престол на всемогъщия Ватубе.

Съгласяваш се — не ти се иска старейшините да разберат, че си чул последните думи. Какъв ли е този светещ мъх? От собствен опит знаеш, че понякога африканските жреци крият поразителни тайни… А и не можеш да се отървеш от впечатлението, че жрецът имаше предвид лекарство за раната си.

След кратко и не твърде сърдечно сбогуване със старейшините младият туземец те повежда обратно към лагера. Бързаш, за да видиш дали не е нападнат от лошите бели хора, тоест бандата обирджии. Но съдбата на престарелия жрец продължава да те тревожи.

Какво ще направиш? Ще се върнеш ли в лагера, за да не намерят колегите ти само гола земя и изпепелени палатки? Ако това е твоето решение, мини на епизод 163.

А може би ще се опиташ по някакъв начин да помогнеш на жреца? За да го сториш, продължи на епизод 135.