Тайната на светещия мъх (Едно приключение на Дик Ченси)

198

Стоварваш се на дъното на тесен каменен чувал. Под теб глухо изхрущява дръжката на копието.

Опипваш се. Нищо счупено, нищо навехнато. Краката ти са натъртени от удара и губиш 3 жизнени точки, но това е половин беда. По-лошо е, че при падането строши копието. А и да беше здраво, пак не би помогнало — каменната дупка е дълбока около четири метра.

Плочата над главата ти зее — вероятно се е заклинила в процепа и не може да се върне, за да захлупи отвора. Това е чудесно, но как да стигнеш догоре? Стените са гладки като стъкло, няма за какво да се хванеш.

Отваряш куфарчето на доктора. Разбира се, глупаво е да се търси вътре нещо подходящо, но просто нямаш нищо друго подръка. Лекарства, спринцовки, бинтове… Може би бинтовете?

Развиваш единия и го опъваш — изглежда здрав. Напъваш се с всички сили — да, не се къса! Значи по него можеш да се изкатериш догоре. Но как да го закачиш? Отворът е правоъгълен, с гладки ръбове без каквито и да било издатини. Доколкото си спомняш, такива са и подът и стените около него.

Завързваш бинта за дръжката на куфарчето. Хващаш другия му край и мяташ тежестта така, че да падне на пода отвън. След няколко неуспешни опита куфарчето се заклещва над ъгъла на дупката. Дръжката с бинта виси надолу, а металният кант, за който е прикрепена тя, опира в двата каменни ръба. Опъваш бинта — всичко се държи здраво.

Катеренето по такова импровизирано въже не е лесно, но с много желание (а то не ти липсва) успяваш да се добереш догоре. Навиваш бинта и го прибираш — гледай ти, той бил ценно нещо!

Мини на 103.