Тайната на светещия мъх (Едно приключение на Дик Ченси)

252

Отново над селото грее вечерното слънце. Току-що е привършила церемонията по приемането ти за член на племето. Двамата с жреца седите до неговата колиба. Отзад лежат навързаните бандити. Освен хванатите в селото, през нощта туземците са изловили около селото още десетина от тях. Тепърва ще трябва да ги измислите как да ги доставите до най-близкия полицейски участък.

— Е, бвана — тихо казва жрецът, — сега мога да ти благодаря искрено! Ти ми спаси живота.

За стотен път поглеждаш с учудване към малкия белег на гърдите му. Пълно оздравяване за една нощ — това е немислимо! Но… няма как да се съмняваш, щом го виждаш със собствените си очи.

— Каква е цялата история, почтени жрецо? Какво беше това подземие, как е възникнало?

— Подземието е строено много отдавна, никой не помни кога. Когато бях момче, старците разказваха, че пристигнали високи хора със светла кожа и го построили, но след това измрели до един от планинската треска. Минало още време, дошли Небесните богове и всичко се променило. Те ни наредили да пускаме по едно животно от всеки вид, който намерим, в онзи отвор на каменната стена над селото.

— Но как?…

— С въжета, отгоре от върха на скалата. Когато събрали от всички животни по едно, боговете поискали и човек. Тогава бил пуснат вътре мой пра-пра-прадядо. Но той се върнал и казал, че намерил вътре бога, убит от паднал камък.

След това боговете престанали да излизат, и тогава мой пра-пра-прадядо прокопал проход от техния тунел до входа на подземието. Сега ние ходим през този тунел да събираме светещ мъх, когато ни потрябва. Дръпваме с една кука отдолу въжената стълба и стигаме до тунела на боговете. След това се спускаме и качваме по него с въже. А ти как мина?

— Ами и аз така… — Не ти се разказва, че си минал през цялото подземие. — На колко години си?

— Не зная. Първи пет пъти по сто броих, после обърках сметката.

Знаеш, че трябва да си смаян от тези думи, но вече наистина си отвъд всички граници на учудването. Явно светещият мъх не само лекува рани…

— Този светещ мъх може да преобрази света! Защо мълчите и го криете! Това е престъпление!

Жрецът те поглежда тъжно.

— Не, бвана. Какво ще стане, ако тирани и убийци го докопат? Какво щеше да стане, ако го беше намерила тази банда? Та те щяха да станат неуязвими, безсмъртни, щяха да завладеят света! Не бъди наивен! Затова именно убиваме всеки, който научи за него. Затова те накарахме да обещаеш на церемонията, че няма да разказваш никому.

Кимваш с глава. След това ставаш. Само дано жрецът не се досети с какво е пълно куфарчето ти.

— Благодаря ти, почтени жрецо! А сега е време да си тръгвам. Моите хора ще ме търсят и ще се безпокоят.

Жрецът откача от дрехата си едно от украшенията и ти го подава. Старинна изработка — изящна каменна фигура на насекомо със стилизирани крака.

— Вземи от мен този талисман. Старите хора твърдят, че отварял вратите на щастието. — Около очите му изведнъж се сгъстяват весели бръчици. — И не се безпокой за каменните фигурки от гробницата. Те са дело на ония някогашни хора със светла кожа, намираме ги наоколо от време на време. Слагаме ги като дарове при погребения на жреци, след това вече нямат значение за нас…

Тръгваш си. Пред теб е завръщането от експедицията, и навярно тук би трябвало да напишем

КРАЙ

Но сам разбираш, че не е така, Дик. Находката на статуетките те поставя пред сериозен избор. Няколко километра преди лагера ти спираш и сядаш на един камък. Трябва да размислиш.

Едно е ясно от самото начало — за нищо на света няма да предадеш статуетките на Арчибалд. В най-добрия случай онова надуто копеле ще те награди с потупване по рамото. А в най-лошия… Не ти се иска даже да мислиш какво би станало, ако Арчибалд се върне и открие тайната на светещия мъх. Не, сър, безсмъртието може и да не е за скромния Дик Ченси, но пък сто пъти по толкова не е за британската висша класа.

Тогава?

Реалните възможности пред тебе са две. Трябва тайно да пренесеш статуетките до Лондон, а след това да избираш. Ако изкараш находката си наяве, ще спечелиш слава, авторитет, и най-важното — ще натриеш носа на Арчибалд.

Вторият вариант навярно ще реши съдбата ти завинаги. Можеш да предпочетеш парите и да обърнеш гръб на славата. Неколцина твои познати вече са го сторили и не можеш да ги обвиняваш за това. В нелегалната търговия с археологически ценности се въртят огромни суми. Е, поемаш риска да попаднеш в затвора, плюс това ще ти излезе лошо име и академичните авторитети ще бърчат вежди щом някой спомене за тебе. Но толкова ли е лошо това? Плюя на авторитетите, ядно си казваш ти.

Седиш и се колебаеш. Кой от двата варианта ще избереш?

Първия — продължи на 190.

Втория — прехвърли се на 200.