Тайната на светещия мъх (Едно приключение на Дик Ченси)

237

Изведнъж в краката ти нещо изтраква с познат костен звук. Поредният скелет? Та тук е пълно с изследователи като на същински конгрес! Поглеждаш надолу… и застиваш от изненада.

Наистина е скелет, но не принадлежи на човешко същество. По-скоро напомня някакво гигантско насекомо. Има издължена овална глава с огромни фасетъчни очи, от които е останал само външният прозрачен слой. Тялото е начленено на отделни сегменти, изненадващо напомнящи човешки ребра. От него излизат три чифта крака, завършващи накрая с многоставни нокътчета. Но което е най-интересно, останките на съществото са обвити в нещо плътно — вероятно дреха, колкото и фантастично да звучи това. Бяла, подобна на пластмаса материя покрива цялото тяло и горната част на крайниците. Докосваш я предпазливо — гладка, но изумително здрава. Не дреха, а броня.

Не е трудно да се досетиш от какво е умряло странното същество. В черепа му стърчи дълбоко забит сталактит от тавана на пещерата. Очевидно е имало толкова невероятен малшанс, колкото невероятен беше и твоят късмет, за да стигнеш дотук. Да стане жертва на падащ сталактит точно когато минава отдолу!

Е, с гибелта му всичко е ясно, но всичко останало тъне в мъгла — например откъде е дошло. Ненавиждаш модните напоследък глупости за летящи чинии и пришълци, обаче скелетът пред теб е факт. Може да се пипне, та дори и да се пробва на вкус, ако щеш. Жива проба марсианец (е, не чак дотам жива), и това си е.

Дори след всичко преживяно в това подземие, поредната гледка вече ти идва твърде много. Отдалечаваш се, без да знаеш какво да мислиш.

Мини на 205.