Тайната на светещия мъх (Едно приключение на Дик Ченси)

238

Улеят става по-полегат, почти хоризонтален и внезапно свършва. Премяташ се няколко пъти, а куфарчето болезнено те удря по главата и ти отнема една жизнена точка. Ако не ти беше оказало толкова услуги, с удоволствие би го запокитил нанякъде!…

Ставаш и се оглеждаш. Наоколо цари мрак, но по ехото от плисъка на водата се досещаш, че вероятно си попаднал в огромна зала. Забелязваш, че в радиус няколко метра около теб каменният под е осветен. Нищо странно — дрехите ти са покрити с фосфоресциращата плесен, която си избърсал от улея по време на спускането.

Тръгваш по посока на плискането. Виждаш неголяма рекичка, която пада по камъните и точно пред теб се влива в мрачно езеро. За момент ти хрумва да изпереш дрехите си от плесента, но се отказваш — гнусно е, но нямаш друг източник на светлина. Задоволяваш се да измиеш лицето и ръцете си.

Взираш се напред в мрака. Езерото се губи в него, няма начин да разбереш дали свършва десет метра или десет километра по-нататък.

Оглеждаш се — стоиш на нещо като площадка край брега. Зад теб просветва със зеленикаво сияние изходът на улея-пързалка. Отляво стената плътно приближава брега на езерото, но ти се струва, че все пак има тясна ивица равна скала. Отдясно рекичката стръмно се спуска по неравния склон на пещерата, но и натам като че ли е възможно да се покатери човек. Зад нея вероятно също има път между стената и езерото.

Мини на 204.