Ритуалите на водата

10 Градината при крепостната стена

18 ноември 2016 г., петък

Срещата приключи в момента, в който Естибалис тръгна спешно за Арая с намерението да се срещне с Хосе Марибаща и син. Все още беше рано за разпит в "Лакуа", но се налагаше предварително проучване. Нещо не пасваше в разказа им за онзи толкова недоказуем опит да спасят Анабел Ли.

Не я придружих, макар да ми се искаше — афазията щеше да ми пречи да получа каквато и да е информация. След няколко минути залата се опразни и в нея останахме само аз и главен инспектор Салватиера.

Алба затвори вратата веднага щом Пеня и Милан излязоха и ме помоли да не ставам от мястото си.

— Останете, инспектор Аяла.

"Както кажете" — отвърнах ѝ с жест.

— Колегата ви инспектор Гауна иска да ни сътрудничите в текущото разследване като експерт. Излишно е да казвам, че ще ми се наложи да давам куп обяснения на началниците си, ако реша да приема молбата ѝ. Знаете също като мен, че няма да можете да изпълнявате функциите, с които сте свикнали. Ще ви е невъзможно да провеждате разпити, да взимате показания от свидетели, ще привличате вниманието където и да отидете с афазията си, а в едно криминално разследване, както добре знаете, от жизненоважно значение е да минавате незабелязано, особено в сегашното, в което следствената тайна ще бъде от основно значение. С други думи, гласувам ви огромно доверие, като не ви пращам вкъщи с пожелание за скорошно възстановяване.

"Искам да работя по случая. Мога да ви бъда от полза, госпожо главен инспектор" — написах на дисплея.

— Ако толкова искахте да се включите в екипа, трябваше да започнете с терапията по възстановяване на говора преди месеци. И може би сега щяхте да сте достатъчно възстановен, но състоянието ви е същото както в деня, когато излязохте от кома.

Стиснах зъби. Алба ми беше сърдита и я разбирах. Молех я да гарантира за мен пред комисар Медина, а аз още не бях показал никакъв напредък.

За мен обаче случаят на Анабел Ли беше твърде личен, за да стоя настрана и да оставя други да работят по него. Просто тази възможност изобщо не ми минаваше през главата.

Познавах жертвата, знаех начина ѝ на мислене, знаех, че ще съм полезен, за да тикнат зад решетките човека, който я бе провесил с главата надолу и бе пъхнал главата ѝ в котел.

Главната инспекторка се обърна и се загледа през прозореца в колите, които минаваха по "Портал де Форонда". От деня беше останало малко до свечеряване, а от търпението ми още по-малко, за да започна да крещя.

"Сърдита си ми заради вчера и те разбирам. Но този случай няма нищо общо със ситуацията ни, не бих искал тя да засегне работата ни" — доближих се до нея с таблета, за да прочете това, което бях написал.

— Не би искал? — прошепна тя, без да ме погледне. — Скъпи Унай, още не осъзнаваш колко много ще ме засегне "ситуацията ни", нали? След два месеца бременността ще започне да ми личи въпреки широките дрехи, които нося. Началниците ми, колегите ми и подчинените ми ще пресметнат и в най-добрия случай ще помислят, че ще имам дете от сериен убиец. В най-лошия случай е възможно да заключат, че сме били заедно и че съм имала връзка с един от подчинените ми инспектори, докато съм била омъжена за друг. Имаш ли представа какво ще трябва да изтърпя по време на тази бременност? А ти ми казваш, че не искаш да засегне работата ни?

Въздъхна, потисната от нещо, което много приличаше на безсилие.

— Не знам на коя планета живееш, Унай. Това ще ме жигоса в работата и в живота завинаги, но се примирих, взех решение и се върнах на работа въпреки това, което ме очаква. И както ти казах вчера, сметнах, че е честно да ти кажа истината, но не мисли, че очаквам отговор от теб, защото не е така. Що се отнася до разследването, ще ти помогна, но в замяна ще започнеш веднага терапия с логопед. В доклада си невроложката ти предписа едночасов сеанс, пет пъти в седмицата. Искам да изпълниш предписанието, без никакво увъртане. Мисля, че е жалко да изгубим профайлър като теб. Ето това искам в замяна.

Преглътнах — въпреки сложната ситуация, в която се намираше, Алба бе загрижена за мен. Пред себе си имах истинска дама и се почувствах много по-малък и незрял от нея, потопен в личните си драми. Възхитих се за пореден път на стоицизма, с който очакваше бурята, заплашваща да я връхлети следващите месеци. За хората това щеше да е просто пикантна новина. За нея обаче означаваше да понася многозначителни погледи и да отгледа едно дете, без да знае със сигурност дали е дете на психопат… или мое.

"Уведомявам ви, госпожо главен инспектор, че в понеделник имам час при логопед. И те уведомявам, Алба, че е заради бебето, независимо дали е мое, или на Нанчо. Заради бебето е" — написах.

Благодарих ѝ с поглед и си тръгнах, засрамен, че не се оказах на висотата на обстоятелствата през последните месеци.

Час по-късно ми се обади Естибалис. Бях се излегнал на дивана вкъщи, опитвайки се да се съвзема от безсънната нощ и тревожните мисли, обсебили ума ми.

— Кракен, още съм в Арая, току-що разговарях с Хосе Марибаща и син. Остават ми две проверки, но тук няма още много за чоплене — каза тя.

Не ми убягна лекото разочарование в гласа ѝ.

Насилих се и издадох нещо като ръмжене, за да я подканя да продължи.

— Имат алиби, и то солидно. В работилницата са инсталирали камера в затворена верига, явно дребните кражби на материали са често явление в сектора им. Бащата е дошъл на работа в седем сутринта, а синът му е донесъл закуската малко по-късно, в седем и половина. В същия час, който аутопсията трябва да потвърди, убиецът на Ана Белен Лианьо е бил при тунела "Сан Адриан" и я провесвал и давел. Не е възможно да са били те. Проверих записите на бърза камера от цялата сутрин. Не са излизали от работилницата до момента, в който са тръгнали за планината.

Аз мълчах от другата страна на телефона. Тя изпревари въпросите ми.

— Трябва да проверя някои подробности, но записът не оставя място за съмнение. Виждат се тъмната улица и светлините на уличните лампи рано сутринта. Не е възможно да са били те, Унай. Не можем да поискаме от съдията заповед за задържане, не разполагаме с нищо, освен ако аутопсията не ни разкрие нови данни.

Издадох едно "аха" вместо "дочуване" и Естибалис затвори.

Засега трябваше да ги отхвърлим. Освен ако не притежаваха дарбата да са на две места едновременно. Не… първата стена, с която се сблъсквах в разследването — трябваше да отстъпя и да търся в друга посока.

Имаше обаче и друг въпрос, по-съкровен и личен, както и по-болезнен, който напираше и който не можех да отлагам повече.

Трябваше да им се обадя.

Знаех, че трябва да им съобщя новината въпреки следствената тайна. Така че изпратих съобщение по уотсап на тримата.

С приятелите имахме среща в десет вечерта в "Алдапа", на "Куеста де Сан Висенте", за първата чаша кафе с ром, но не възнамерявах да отида, защото бях капнал и предчувствах, че краят на седмицата ще е тежък.

Трябваше обаче да ги уведомя, осъзнах това още щом Естибалис ми съобщи новината в петък на обяд. Може би някой от тях вече знаеше, може би продължаваха да поддържат връзка след толкова години.

Аз никога не задавах въпроси, тя беше едно от онези табута, които се налагат в приятелските компании, и понеже никога не изричахме името ѝ, бях привикнал към мисълта, че не е вървяла по улиците на Витория през последните двайсет и четири години.

Видях я няколко пъти, но винаги я отминавах. Бях ѝ дал това обещание и го бях спазил.

Вече минаваше седем, когато се събрахме в една градинка я старата част на града, зад вратата с желязната решетка, през която се отиваше към средновековната крепостна стена. Мястото беше рядко посещавано, дърветата предоставяха известно уединение, така че ги изчаках на една пейка да пристигнат.

Над Витория вече се бе спуснал мрак и единствено няколко котки преследваха сенки по витата стълба, която водеше до осветения старинен силоз за лед от XIX век.

Асиер се появи пръв с начумерено изражение на лицето. Вероятно бе напуснал аптеката преди затварянето ѝ. Напоследък имаше притеснения, свързани с бизнеса. Беше собственик на една от най-старите аптеки във Витория, на "Пасео де Сан Франсиско", след като последният ѝ притежател се пенсионира и му я прехвърли, и бе отворил втора аптека в новия квартал "Салбуруа", но всички знаехме, че не върви особено добре. Помощник-фармацевтите не се задържаха дълго и беше обществено достояние — макар да не се говореше за това, — че напоследък не се разбира добре с Арасели, съпругата си. Съжалявах за това, защото беше фантастична жена, която веднага се приобщи към тайфата.

Хота дойде както винаги с малко закъснение и малко подпийнал. Неговите петъци винаги започваха по-рано от нашите и в този час във вените му вече циркулираше солидно количество алкохол.

— Ехо! — каза той.

Навярно се засрами от окаяния си вид, защото се опита да пъхне в панталона края на ризата, който се подаваше изпод неудачно избрания пуловер, и приглади няколкото руси косъма, останали на темето му — вероятно си спомни за пореден път, че трябва да се подстриже.

Лучо пристигна последен, беше вдигнал качулката, за да предпази плешивината си от нощния хлад. Стори ми се по-изпит и кльощав, не знам дали защото прокарваше повече маршрути за катерене от обикновено, или защото напрежението в службата изпиваше силите му. Новият му пост на заместник-директор на в-к "Ел Диарио Алавес" го държеше в непрекъснат стрес. Лучо бе спечелил повишението си след своя принос в случая с двойното престъпление при долмена, но оттогава приятелят ми бе научил какво означава да си в ръководството на вестник и ние рядко виждахме малкото косми, останали на брадичката му.

— Какво има, Кракен? Каква е тази тайнственост? — откри огъня Лучо, след като всмукна за последно от цигарата си.

Потупах с ръка пейката, подканяйки го да седне, разговорът нямаше да е лесен и не бях наясно откъде да започна.

— Слушаме те, Унай — каза Хота, като също седна до мен.

Направих знак на Асиер да се приближи, за да вижда това, което пиша на мобилния.

Новият начин на общуване, който бях принуден да възприема, след като бях прострелян от Нанчо, ме принуждаваше да бъда кратък и ясен. Хората нямаха търпение да четат дълги текстове, а и аз нямах търпение да ги пиша, така че минах направо на въпроса.

"Някой от вас да е виждал напоследък Ана Белен Лианьо?" — написах.

Всички прочетоха и всеки от тях се смръщи, сякаш бе изял нещо горчиво.

— По дяволите, Кракен! — избухна Лучо. — Още ли предъвкваш тази тема? Трябва да я превъзмогнеш най-после, не мислиш ли?

"Не е каквото мислиш — написах. — Повтарям, някой свързал ли се е с Анабел Ли в последно време? Знаете ли нещо за нея?

— Ами! — каза Хота, почесвайки тридневната си брада. — От мен се отърва бързо и в началото едва ме поздравяваше във Витория, след… След онова. Отдавна ѝ изгубих следите. Какво е направила този път?

Разочарован, отминах без внимание въпроса му.

"Асиер? — написах. — Нещо да кажеш по въпроса?"

— Знаеш, че не бяхме в нейния кръг, Унай. За мен тази жена е мъртва отдавна. И този разговор ми е безинтересен — отвърна той студено, но Асиер винаги беше студен и прагматичен.

Беше трудно да изтръгнеш съпричастен жест от този ъгловат и суров човек. Клюнестият му нос, тънката му кестенява коса и начинът му на обличане — винаги с униформения син костюм с вратовръзка — му придаваха още по-безчувствен вид.

Любопитното е, че бе избрал да продава лекарства, за да облекчи страданието на хората, защото човек добиваше впечатление, че чуждото страдание не влиза в емоционалния радар ни приятеля ми Асиер.

"Лучо, не отговори на въпроса ми" — отбелязах аз.

— Да, видях я преди два дни. В началото на седмицата. Какво става, Кракен? — попита той, като повиши доста глас.

"Каза ли ти нещо ново? Дали си има гадже? Нещо, което да ти е направило впечатление?"

— Каза, че ще предава последния си комикс. Беше доволна, което за нея е доста странно… — той се прокашля. — Искам да кажа, че доколкото си я спомням, винаги е била необщителна и неразговорлива.

"Не ти ли каза или не забеляза ли, че е бременна?" — написах.

— Не — сви той рамене. — Носеше пухено яке, не забелязах тази подробност.

— По дяволите, целият този шум за това ли е? — отсече Асиер раздразнено. — Съгласен съм с Лучо. Унай, трябва да загърбиш миналото, човече, отдавна вече си…

"Следствена тайна е — прекъснах го аз, — така че всичко, което сега ще ви кажа, си остава между нас. Лучо, това, което пиша, е пред свидетели и ще остане в мобилния ми телефон, нали разбираш, че не може да изтече информация във вестника ти?"

— По дяволите, Унай, плашиш ме. Какво се е случило? — попита нервно Хота.

"Намерили са Анабел Ли убита, била е бременна. Не мога да ви дам повече сведения. Знам, че за всички нас беше първият ни път и ако искате да отидете на погребението, ще бъде в неделя. Реших, че имате право да знаете, нямаше да се чувствам добре, ако го бях скрил от вас. Не съм се върнал официално на работа, но ще бъда експерт в разследването. Не казвайте нищо на останалите от компанията" — написах на един дъх и изчаках търпеливо да го прочетат до края.

Приятелите ми се вкамениха.

Успях обаче да видя нещо и се кълна, че не исках да го видя — изражението на всеки един от тях се бе променило и тримата се опитваха да го прикрият както могат.

И бях свидетел, макар да ме заболя колкото тях, че в очите им има много повече мъка, отколкото четиримата си позволихме да покажем.