Ритуалите на водата

49 Скалата с портата[61]

19 юли 1992 г., неделя

Утрото настъпи, предвещавайки буря, предните дни бе задушно и горещо и въздухът бе наситен с електричество. Една искра бе достатъчна, и всичко щеше да избухне.

Така се чувстваше донякъде Унай. В седем сутринта се измъкна от спалния чувал за последен път и установи с известно недоволство, че Анабел и Лучо са излезли на редовната си сутрешна разходка в гората. Но си каза, че това е без значение, че предната нощ Анабел бе решила, че случилото се между тях двамата е различно от това с Хота и Асиер.

Специално, неповторимо.

Така поне му бе прошепнала Анабел Ли.

Слезе унесено по стълбата и влезе в пустата трапезария. Отправи се като автомат към бюфета, припомняйки си милувки, бедра, тласъци и ухапвания — уф, ухапванията — и взе последното блокче ръчно направен шоколад, което им оставаше и което бяха купили с общи пари.

Унай не беше използвач, дядо му го бе научил да уважава чуждата собственост и да се държи възпитано при всякакви обстоятелства, но в онзи ден дори не осъзна, когато седна на стола в трапезарията и изяде цялото блокче шоколад от Сантиляна. Гледаше унесено в неопределена точка в мръсната стена пред него, докато умът му повтаряше като развалена плоча случилото се през последните часове.

Беше донякъде в състояние на шок.

Животът можеше да бъде много хубав, когато не беше гаден.

Ребека също прекара нощта в шок, притаена и сгушена в спалния си чувал. Вслушваше се във всеки шум, в случай че Синята брада се върнеше.

Чу мотора на няколко коли, които паркираха отвън, познаваше ритуалите на лагера. В последния ден се събираха всички студенти от университета, които бяха работили там през други лета, за да отбележат края на поредния лагер.

Не поиска да слезе за закуска с групата, никой не я потърси, дори баща ѝ я остави на спокойствие тази сутрин.

Изслуша търпеливо суетнята, смеховете и глъчката по време на последната закуска, като се надяваше никой да не забележи присъствието ѝ, или по-скоро отсъствието ѝ.

Накрая моторите отвън отново заръмжаха и после заглъхнаха в далечината. Предния ден Саул бе съобщил намерението си да прекара последната сутрин на скалите на брега близо до къщата му, между плажовете Портио и Ла Арния, на половин час път от Кабесон де ла Сал.

Чудесно, да се махат — помисли си Ребека.

Всички да се махат.

Единствено искаше този проклет лагер да свърши най-после, но също беше ужасена от перспективата да остане насаме със Синята брада в дома им.

Чу тежки стъпки, които се качваха по стълбата, гърбът ѝ несъзнателно се изопна.

— Има ли някого в стаята? — чу се глас.

Беше на момиче, не разбра кое е.

— Аз… — отвърна със слаб гласец. Не че имаше сили за повече.

Момичето влезе, Ребека я позна, беше Мариан, студентка по история в трети курс, която вече бе идвала и други години в лагера. Имаше мъжко телосложение, беше висока и тромава. И на нея момчетата не обръщаха внимание. Ребека, която бе наследила от баща си умението да каталогизира хората, смяташе, че на момичето му липсва плам, че е твърде объркано и импулсивно.

— Кой е този "аз"? — попита учудено Мариан.

— Ребека, дъщерята на професор Саул — представи се тя, без да излиза от розовия си спален чувал с Хелоу Кити[62].

— Ребека, трябва да дойдеш! Всички отиваме на плажа. Хайде, ще те откарам с колата ми. Не знам как баща ти те е забравил и те е оставил сама. Той ми даде ключовете от къщата, за да прибера всичко. Хайде, ставай — каза едрото момиче, дърпайки я за ръката.

— Не, не, няма да дойда — каза Ребека, свита като ларва в пашкул в спалния си чувал.

Двете се погледнаха. Мариан — с яркочервена тениска от Олимпийските игри в Барселона. Ребека, която за нищо на света нямаше да излезе от онази утроба от патешки пух.

— Май нещо ти се е случило.

— Не… — каза момичето, но слабото ѝ гласче говореше тъкмо обратното.

Добросърдечната Мариан седна на матрака, до спалния чувал на Ребека. Обичаше да се занимава с малки момичета, самата тя се грижеше за сестра си. Имаше подход към тях, помисли си с гордост.

И с ласкави думи и малко побутване я предразположи и Ребека ѝ разказа всичко.

Двайсет минути по-късно излезе от къщата, почервеняла като плаща на бикоборец. Понякога ѝ се случваше, когато се развълнуваше, беше като бизон от рисунките в пещерата Алтамира[63] — побесняваше и никой не можеше да я спре.

Но това, което горката Ребека ѝ бе разказала… Тя вече бе чувала слухове в университета, онова за Синята брада, за жена му, за сестра му. Мариан може да се разсейваше в час, но в коридорите чуваше всичко.

Помоли момичето да остане в спалнята, заключи входната врата на къщата и потегли с раздрънкания си форд фиеста към Коста Кебрада.

Унай беше седнал на брега. Пред него се издигаха три скали, чиито причудливи форми напомняха арки и колони. Голямата скала, Малката скала и Скалата с портата, наклонена от вятъра като бонсай.

Приятелите му се преструваха, че си приказват, и се разхождаха на няколко метра от него.

Не се наложи да отклонява покана да се присъедини към тях, никой не му каза: "Ела с нас!"

Предположи, че му се сърдят заради случилото се предната нощ. И ги разбираше… разбираше ги. Същото преживя и той, когато видя онова с Хота и с Асиер… беше доста неудобно да ги погледне в очите, след като го бяха заварили насред сюблимния момент.

Не се засегна, реши, че ще им мине. Възнамеряваше обаче да говори с Хота, държеше много на приятелството им и искаше да се увери, че всичко между тях е наред. А относно Анабел…

Анабел отхвърли поканата на компанията да слезе на плажа Портио и да се разходи с тях. Въздухът беше тежък, задушен, по небето се задаваха тъмни буреносни облаци. Скоро щеше да се разрази лятна буря, не беше нужно да си дядото на Унай, за да го предскажеш.

С крайчеца на окото Унай видя една от по-големите студентки, онази, която беше висока и едра като него. Вървеше с решителна крачка към ръба на стръмния бряг близо до плажа Ла Арния, където Саул се бе уединил. Може би вече му бе писнало от толкова тийнейджъри и се нуждаеше от кратка почивка.

Скоро обаче забрави и за двамата, защото Анабел Ли седна между краката му и опря глава на гърдите му. И сякаш бе донесла бурята, защото някъде в небето се разнесе гръмотевица и ехото изпревари гласа на момичето.

— Донесох ти една рисунка — прошепна му тя с мелодичния си глас.

И му подаде лист, откъснат от тетрадката ѝ със спирала, на който се виждаше един гроб срещу морето и профилите на двама влюбени, седнали на стръмен бряг.

Унай го взе, сякаш бяха скрижалите с Десетте Божи заповеди. С изненада и с известно чувство за отговорност, като божествена заръка.

— Ще я пазя… — успя да промълви.

— Обещай ми, че винаги, винаги ще бъде с теб. Поне до деня на смъртта ми — прошепна тя тържествено в ухото му.

При тези условия всеки би дал обет, разбира се, помисли си Унай.

Заваляха едри капки дъжд — топли, много топли, тежки.

— Обещавам ти — отвърна той, защото знаеше, че Анабел Ли не би приела друг отговор.

Момичето погледна ядосано облаците и проливния дъжд, който носеха, сякаш ги укоряваше, че са развалили една сцена, която тя старателно е планирала. Взе рисунката от Кракен и я скри от дъжда между твърдите корици на тетрадката си.

— Тръгваме ли? — предложи Унай. — На мен дъждът не ми пречи, никога не ми е пречел, още по-малко през лятото. Но ако искаш, ще си тръгнем.

— В никакъв случай, прилича на сцена от "Брулени хълмове", оставаме — реши тя.

— Питам се какво ще стане утре, понеделник, когато се върнем във Витория. Ще се видим ли отново? — осмели се да попита.

"Или ще забравиш всички и ще се върнеш при рокерите на майка си?" — помисли си.

— Разбира се, че ще продължим да се виждаме — отвърна тя леко обидена. — Казах ти, ти и аз сме заедно още от детската градина. Това беше началото, във Витория ще продължим да сме гаджета.

Унай я прегърна с облекчение. Не се сдържа. Двамата бяха леко поизмокрени, от черния бретон на Анабел се стичаха капки по лицето ѝ.

— Страхувах се… страхувах се, че съм бил поредният в лагера.

— Пада ти се, защото не ми вярваш — прошепна тя, оставайки се да я прегръща, но имаше леко отнесен вид.

Унай също се отпусна, загледан в хоризонта.

Едва тогава я видя. Червено петно в морето.

Изправи се рязко. Анабел не остана доволна от това прекъсване.

— Видя ли това?

— Кое "това"? — отвърна тя сухо, все още седнала и мокра.

— Беше червен чувал или много голяма шамандура! Наистина видях нещо… — извика разтревожено, оглеждайки бялата пяна, оставена от разбиващите се вълни.

— Аз не виждам нищо — отвърна тя, но Унай си даде сметка, че тя дори не бе погледнала натам.

Момчето хукна към мястото, където бе видял да отива студентката по история.

— Саул! Саул! Видя ли това? Случило ли се е нещо? — извика, докато тичаше по скалистия бряг.

Трябваше да внимава, защото първите капки дъжд бяха намокрили тревата и тя беше доста хлъзгава.

Скоро дъждът се превърна в порой, надигаха се високи вълни и Унай се спря за миг, за да огледа отново брега.

Тогава го видя отново и кръвта му се смрази, когато установи, че тялото на студентката, облечена с червена тениска, се люшка сред вълните, до една скала. Понякога изплуваше на повърхността, понякога потъваше във водата.

Саул дотича с разстроено лице в отговор на виковете на Унай.

— Мариан падна! — извика му директорът на лагера на няколко метра от него. — Подхлъзна се при един порив на вятъра горе и падна във водата. Удари се няколко пъти, преди да падне в морето, не знам дали е жива. Да отидем в къщата ми, ще се обадя оттам на Бърза помощ, трябва да изпратят спасителен екип.

— Няма да пристигнат навреме, Саул! Спасителният екип няма да пристигне навреме. Да вървим! — отсече Унай.

Саул го последва, немного убеден.

Унай заслиза тичешком към мястото, където бяха приятелите му.

Асиер, Лучо и Хота го изгледаха с известно безразличие, когато го видяха да тича към тях, следван от Саул и малко по-късно от Анабел, загрижена най-вече за тетрадката си.

— Мариан е паднала във водата! Трябва да направим верига! Хайде, на няколко метра е от брега! — извика им.

Тримата приятели се стреснаха и го последваха по брега, докато стигнаха срещу скалата, в която тялото на Мариан се удряше, подобно на кукла, подхвърляна от вълните.

Внезапно помръдна, една ръка се вдигна, сякаш се опитваше да загребе с нея, може би търсейки убежище при каменния гигант. Това вдъхна надежда на Унай, който събу тежките си туристически обувки и се хвърли пръв във водата.

Сблъсъкът беше по-силен, отколкото очакваше. Морето сякаш се бе втвърдило в този ден, една силна вълна потопи главата му по-дълго, отколкото бе желателно.

Успя да се измъкне и да си поеме въздух. Съвзе се, набеляза си цел, една червена тениска на петнайсет метра по права линия и заплува с мощните си ръце. За пръв път в живота си се зарадва, че си е спечелил прякора Кракен.

"Ако ми служат, за да спася живот, Лучо нека се смее, хич не ми пука" — помисли си с недостатъчно наситения си с кислород мозък.

И си спомни за Лучо: "Къде е?"

Би трябвало вече да е на няколко метра от него, като част от веригата до сушата.

Обърна глава по посока на брега, докато се бореше със следващата вълна.

Започваше да изпитва слабост, силните вълни го бяха изтощили само след няколко загребвания с ръце. Приближаваше се до Мариан, но дори не беше сигурен дали той самият няма да се нуждае от помощ, за да се върне на брега.

И докато плуваше, видя мимолетна картина — тримата му приятели, Саул и Анабел стояха прави, съзерцавайки сцената от брега, без никакво намерение да образуват верига, нито да се хвърлят в морето.

Съсредоточи се в червената тениска от Олимпийските игри в Барселона и успя да се приближи до тялото на студентката, което се удряше в основата на скалата. Дрехите ѝ се бяха закачили за острите ръбове.

Огледа Мариан, беше в безсъзнание и имаше отворена рана в главата. Отчаян, за пръв път си помисли, че ще умре под внимателния и безстрастен поглед на приятелите си, на новеничкото си гадже и на прилежния си преподавател.