Ритуалите на водата

65 Олтар в небето

20 януари 2017 г., петък

След мен влязоха Пеня и Милан. Може би беше първият труп, който тя виждаше, защото излезе тичешком от къщата и Пеня я последва, явно загрижен за нея. Предположих, че е в градината и вдишва морския въздух, за да не повърне.

Няколко минути по-късно Пеня влезе, изглеждаше много сериозен.

— Как е Милан?

— Не е много добре, би ли отишъл да поговориш с нея? — прошепна ми.

Намерих я да седи на едно от креслата, където веднъж с Естибалис разговаряхме със Саул. Не плачеше, но бе захлупила лице върху коленете си и разбърканата ѝ коса ми пречеше да видя изражението ѝ.

— Как си, колежке?

— Вече няма да разбера. Вече няма начин — каза тя с гърления си глас.

Седнах до нея. Бях зашеметен от смъртта на Саул Товар колкото нея.

— В продължение на двайсет и четири години си представях как събирам сили и идвам тук, за да му поискам обяснение — призна ми тя. — Така и не се осмелих. Исках да го погледна в очите и мислех, че така ще разбера дали той е блъснал сестра ми в пропастта. И днес дойдох, трепереща от страх, за да го арестувам. А сега никога няма да науча истината.

— Може би никога нямаше да я научиш. Саул е, беше — поправих се — много убедителен. Мен… ме погледна в лицето и ми каза, че дъщеря му била психотичка. Аз съм специалист по профилиране… но му повярвах. Прегърнах го, стана ми жал за него. Щеше да те омае. Омая всички ни.

— Не ви бива много да утешавате.

— Наистина не ме бива — признах. — Трябва да влизам, Милан.

— Разбирам. Аз съм добре. Ще бъда добре.

И аз отново влязох в леговището на Синята брада. Инспектор Ланеро вече се бе обадил на съдията, а той на съдебния лекар, който от огледа на трупа заключи, че е било самоубийство, което аутопсията вероятно щеше да потвърди.

— Много необичаен начин на самоубийство, сложен е и човек трябва да знае много добре какво прави, за да се прободе с хладно оръжие в сърцето. Присъщо е обаче на самоубийците да свалят дрехите, които покриват мястото, където ще се самонаранят — заяви лекарят, след като огледа тялото.

Ако се съдеше по състоянието, в което намерихме тялото, Саул бе отнел живота си във вторник, точно след като се бе върнал от болницата "Валдесиля", където му бяха взели проба от слюнката.

Знаел е, че ще намерим съвпадение на неговата ДНК с тази на Химена. Знаел е, че ще съберем две и две. Знаел е, че ще установим, че Химена е била негова дъщеря и внучка. Не е искал да преживее ареста. Или пък онова, което толкова го тревожеше — публичното опозоряване. Но поне потвърди заключенията ни. Любопитно е как се измъкна невредим от тази история. Местният печат разпространи новината още същата събота в електронното си издание с едно лаконично съобщение:

Редакцията на "Ел Периодико Кантабро" не свърза името му с никакво разследване и само съобщи новината за смъртта му. Саул щеше да им е много благодарен.

Аз не преставах да мисля за черния, дълъг и прав косъм, който съдебната лекарка бе намерила в якетата. Дали сестра му Сара стоеше зад тези убийства? Може би трябваше да помоля доктор Гевара да сравни намерените косми с ДНК на сестрата на Саул, но не рискувахме ли тя също да се самоубие или да избяга, ако се явим в дома ѝ със заповед за взимане на проба? Имаше друга възможност, и тя ни беше подръка — да сравним ДНК на Саул с тази на космите. Ако бяха на Сара Товар, щяхме да намерим съответното генетично съвпадение.

Не бях обаче сигурен в тази хипотеза.

Целият екип от Витория се върнахме сериозни и мълчаливи в града. Може би най-разстроен бях аз, защото го бях познавал. И Милан, която продължаваше да се обвинява за това, че не е действала по-рано.

На следващия ден, докато чакахме заключението от аутопсията, отидох във Виляверде на обяд. Исках да се откъсна за малко от разследването. Заварих дядо при лещака да разчиства тревите. Брат ми го нямаше никъде.

— Херман още ли не е дошъл? — попитах дядо, след като застанах до него и започнах да скубя бурените.

— Не, а ми каза, че ще дойде рано. Не знам защо закъснява.

— Сигурно има работа в кантората.

— Сигурно — съгласи се дядо и двамата продължихме работата си.

Позвъних му към три и половина. Още го нямаше, а Херман не беше от хората, които не предупреждават. Не вдигна телефона, в кантората му се обаждаше телефонният секретар, който ме канеше да си запиша час за консултация.

На обяд изядохме мълчаливо боба с люта чушка и наденицата, която дядо бе опекъл на огнището в кухничката.

Той отиде да си подремне, а аз прекарах следобеда замислен, загледан в огъня. Почивах си. Възстановявах се.

Когато се смрачи, необяснимото отсъствие на брат ми вече започна да ни тревожи.

— Дядо, Херман каза ли ти нещо друго, освен че ще дойде сутринта? — попитах го, след като качих дърва, за да поддържаме къщата топла през нощта.

— Да, синко, каза ми, както и че иска да го обсъди с теб.

Както Херман, така и аз разказвахме на дядо за работата си, за неща, за които не можеш да говориш, защото са професионална тайна. Но с дядо човек можеше да бъде сигурен, че ще мълчи като гроб, освен това достолепната му възраст винаги даваше перспектива на проблемите ни.

— Мислиш ли, че трябва да ми го кажеш?

— Не знам дали трябва да ти кажа нещо. Беше леко разтревожен от нещо, което е научил за момичето си.

— Момичето му, Беатрис, логопедката ми?

— Да, нещо за кабинета ѝ, помниш ли онова здание на "Сан Антонио", за която ти казах, че превърнаха купола му в картечно гнездо по време на Гражданската война?

— Да, дядо. Сградата "Пандо-Аргуелес".

— Херман ми каза, че в сградата няма офиси под наем. Някаква предприемаческа фирма я купила и започнали ремонт, но така и не го довършили. В кантората му отишъл клиент, който искал да се консултира по въпрос, свързан с търга. Изненадал се, че приятелката му работи на този номер и той проучил и се оказва, че там няма никаква Беатрис… Корес?

— Да, Корес.

— Казва, че не е възможно да е наела офис там, че предприемаческата фирма не може легално да го направи. Не знам, иска да се посъветва с теб, преди да говори с нея, за да види какво мислиш ти.

— Мисля, че може да го е наела на черно.

— Сигурно е това. Но това момче още го няма, да му се обадим ли отново?

— Да, ще му се обадя.

Обадих се и на приятелите ми, но вече беше единайсет вечерта, а никой не го бе виждал във Витория. Всички предположиха, че е с Беатрис, но когато ѝ позвъних, телефонът беше изключен.

С дядо останахме да чакаме пред огнището в кухничката, но в полунощ го убедих да си легне и му обещах, че на сутринта ще потърся Херман в апартамента му във Витория.

— Дядо, той е голям човек. Сигурно е с приятелката си на кино или пък се нуждаят от уединение. Няма да му се сърдим за това, че веднъж в живота си не е толкова отговорен и е пропуснал да ни предупреди, нали?

— Разбира се — каза дядо с изражение, което сякаш казваше: "Изобщо не ме успокои, синко!" — Утре, когато говориш с него, му кажи, че днес сутринта срещнах едно момиче от компанията ви, жената на Асиер, която обикаляше из селото, каза, че минавала оттук и че би искала да говори с някой от двамата, но не знам с кого.

— Жената на Асиер, Арасели?

— Да, точно тя, не я разбрах добре, беше доста неспокойна. Каза: "Търся внука ти" или нещо такова. Но после си тръгна бързо. Утре го кажи на Херман.

"И защо Арасели е дошла чак във Виляверде, за да търси Херман? — запитах се учудено. — Или е искала да говори с мен?"

Легнах си, но не мигнах. Бях разтревожен и ядосан на брат ми за това, че не бе дошъл и не ни бе предупредил.

Посещението на Арасели също ме притесняваше. Не че ми беше близка приятелка, но напоследък изглеждаше странна, нервна, разстроена.

Реших да свърша нещо полезно, докато часовете се нижеха в тъмната стая. И се захванах с въпроса с имената. С трите фалшиви акаунта, които се бяха свързали с Анабел — Хинебра, Линет, Бегоня Кортахарена. Възможно беше в някой от тях да е ключът. Име, което да има за Ребека особено значение, може би нещо, свързано с ритуала на Тройната келтска смърт. Обесените, въжето, близостта до жертвениците, водата… Загложди ме любопитство, затова взех мобилния телефон, който беше включен, в случай че Херман позвънеше, и потърсих значението на името Ребека.

Това, което прочетох, беше най-малкото любопитно. Ребека беше библейско име, по-точно еврейско. Би могло да се преведе като "връв" или "връзка". На гръцки обаче беше свързано с плодовитостта. На арамейски означаваше богиня земя. Съпруга на Исаак, син на Аврам, който се оженил за собствената си сестра, Сара. Беше интересно да открия толкова директна алюзия за кръвосмешение в семейство като Товар.

Потърсих други имена. Саул също беше библейско, също еврейско име. Означаваше "желаният". Много подходящо за човек, който беше въплъщение на съблазънта. Докато търсех старинни имена, стигнах до Арасели. Ара беше камъкът, поставен в центъра на олтара, където се слагали даровете; "сели", от латинската дума caelum — "небе". За римляните Ара Сели е бил камъкът, чрез който се свързвали със свръхестественото.

Спомних си олтара на богините майки в Ла Барбакана и олтара на нимфите в Арая, близо до тунела "Сан Адриан".

И в един момент, вече призори, когато утринната светлина се процеждаше през цепнатините на капаците, видях ясно това, което не бях искал да видя дотогава.

Жена клонинг на Анабел Ли, която се бе омъжила за Асиер, която бе близо до всичките приятели от компанията, компютърна специалистка, която лесно е могла да хакне мобилния ми телефон, която е имала предостатъчно мотиви, за да убие Анабел, когато е разбрала за бременността ѝ, вероятно защото е помислила, че Асиер е бащата. И дългият черен косъм на якетата на Хота и Анабел. Била е с двамата малко преди да умрат. Бях сигурен, че ДНК тестът ще потвърди това.

И си спомних какво ми каза МатуСалем в криптата на Новата катедрала, когато ми обясни произхода на името Сиско: "Понякога не виждаме цялата дума, но една част е достатъчна, за да има собствено значение."

Колко пъти я бях наричал Ара, без да свързвам това име с олтарите на богините майки?

Възможно ли беше нашата неуловима Ребека да се крие зад самоличността на Арасели?