Ритуалите на водата

45 Находището Ача

9 януари 2017 г., понеделник

А къде, по дяволите, се намираше находището Ача? Погледнах часовника, беше единайсет и двайсет. Нямаше време да се ровя в интернет, нито да предупредя Ести и да начертая някаква стратегия. Трябваше да отида сам, без всякаква защита, в противен случай щяхме да изгубим Голдън.

Изкачих с два скока стълбата до апартамента ми, оставих мобилните телефони, хакнатия и новия, разрових се в горната част на гардероба, докато намерих бронираната жилетка, и облякох едно пухено яке, което да загръща добре врата ми.

Ако Голдън смяташе да ме простреля с "Тейзър", както бе направила с Хота и с Анабел, поне нямаше да се дам лесно. Сложих си ръкавици по същата причина, както и шапка, макар че бих предпочел да отида с каска, беше ми писнало да ме удрят по главата.

Взех пистолета, не бях привърженик на оръжията, но… Ами просто го взех, за какво да обяснявам, неприятно ми е.

Изхвърчах на улицата и за двайсет секунди отидох от площада на Бялата дева до Новия площад, влязох в Туристическата служба и попитах момичето, което ми се усмихваше на рецепцията:

— Знаеш ли къде се намира находището Ача? Спешно е — казах бързо.

— Сега ще го потърся — отвърна то. Все едно ми казваше: "И аз нямам представа като теб."

Докато го търсеше, прехвърлих мислено всичките археологически обекти, които познавах във Витория и околностите, но Ача не ми говореше нищо.

Момичето, със слънчеви очила и къса коса, работеше пъргаво с компютъра и ми направи жест да се приближа.

— Тук, намира се в Зеления пръстен[53], в северната зона, между Юре и Гобео. Не е много известно, и разбира се, не е често посещавано от туристи. Да ти разпечатам ли карта как да стигнеш?

— По-добре да го видя — отвърнах. — Можеш ли да ми намериш снимки, за да добия представа как изглежда?

"За да добия представа за това, което ще намеря."

Преглътнах мъчително, когато ми го показа — от находището бяха останали само каменните очертания на стените и помещенията на това, което някога е било доримско укрепено селище, а после римски военен лагер.

Най-много ме разтревожи обаче близостта му до река Садора и гъсто обраслият ѝ с тополи и върби бряг.

Напомни ми много на местопрестъплението с Ребека във Фонтибре.

Въпреки студените тръпки, които полазиха по гърба ми под тежката бронежилетка, благодарих за информацията и хукнах към колата си. Погледнах часовника — оставаха двайсет минути. Със сигурност щях да закъснея.

Паркирах пред къщите на булевард "Садора", пресякох шосето и навлязох в парка. Дърветата и тревата бяха олисели, много от тях не бяха устояли на мразовитите зимни утрини. Беше почти дванайсет, но бледото слънце не излъчваше никаква топлина. Мъглата на това толкова студено място не се вдигаше.

Видях табела с плана на зоната и тръгнах по тясна пътека, по която в този ден не минаваше никой. Изкачих малък хълм и там намерих друга табела, направена от дънери, която сочеше посоката, в която се намираше прословутото находище.

Излязох от малкия лабиринт и се оказах пред обрасло с бурени находище.

Беше едва три метра дълго и може би четири широко. Прекрачих малките колчета, които го заграждаха, и влязох в находището в търсене на нещо, което самият аз не знаех точно какво трябва да е.

Тогава чух шум на мотор.

Обърнах се нервно.

Един мотопед се изкачваше към мен по тясната пътека.

Хванах дръжката на пистолета с несъзнателен жест. Потях се като прасе въпреки мъглата.

Иззад склона се появи як рус мъж, яхнал смешен мотопед на фирма за куриерски пратки. Зад него се мъдреше червена кутия. Изгледа ме враждебно и спря пред мен.

— Ти ли си Унай Лопес се Аяла? — изграчи той.

— Кой пита?

— Пита Хосера, служител във фирма "Полики" за спешни пратки. Ако си Унай, имам колет за теб. Беше за дванайсет часа и едва успях да намеря това място.

Погледнах го с недоверие. С голямо недоверие.

— Никога не съм чувал името. Това на фирмата ти.

Беше като в лош виц. "Полики" на баски означава "бавно". Кой нарича така фирма за бързи куриерски услуги?

— Нови сме. Подпиши ми документа и се махам.

— Преди това ми покажи колета, но отвори кутията бавно — заповядах му и извадих пистолета от кобура.

Току-виж този тип измъкнеше от нея някой "Тейзър" и ми изпържеше мозъка.

— Мамка му! Слушай, идвам само да предам една пратка — възкликна великанът, като видя оръжието. Вдигна послушно ръце и ги постави зад главата си, без да съм искал това от него.

— Инспектор съм — обясних и му показах значката си. — Прави каквото… ти кажа. Много бавно.

Русолявият мъжага се приближи до кутията и я отвори. Извади един издут плик и понечи да ми го подаде.

Погледнах часовника, беше дванайсет и пет. Можеше да е писмо бомба. Чудесно. Знаех как се процедира в такива случаи.

Би трябвало да кажа на куриера да остави внимателно плика на земята, да се махна тутакси оттам, да се обадя на колегите специалисти по взривовете, за да дойдат с роботите си и да се погрижат за пакета.

Не го направих, отдалечих се на петнайсет метра, като продължавах да се целя в куриера. Все още ми изглеждаше подозрителен.

— Отвори пакета и ми опиши съдържанието, в случай че не знаеш какво е.

Докато се отдалечавах към края на терена, който се спускаше няколко метра по-долу в реката, забелязах мокрото петно, което нарастваше на крачола на червения му униформен панталон. Мъжагата се напикаваше.

Не ми обърна внимание и отвори пакета бързо и нетърпеливо, като дете на сутринта в Деня на Влъхвите[54].

— Това е таблет! — извика ми. — И има залепено розово листче. Пише… пише: "Не е бомба." Мамка им, можели са да го сложат отгоре на плика, а не в него.

"Ами да" — съгласих се с него мълчаливо.

Приближих се до куриера и взех таблета.

— Гадна и опасна работа. Казвах аз на жената… — промърмори той. — Трябва да ми подпишеш този документ.

Извъртях няколко драскулки и му подадох на свой ред бележника си.

— Напиши името и номера на личната си карта тук — казах му, вече поуспокоен. — И не казвай на никого, нито в службата, нито вкъщи. Следствена тайна.

— Сякаш щяха да ми повярват… — промърмори той недоволно.

Качи се — не знам как успя — на миниатюрния мотопед и избяга оттам, сякаш имах бяс.

Когато останах сам, включих таблета и видях, че на екрана ме очаква отворен личен чат.

"Здравей, скъпи Кракен. Съжалявам за удара по главата?

Приех поканата за разговор и започнах да пиша.

"Доста си силна за твоите шейсет и отгоре години."

"Приеми го като предупреждение за това, че ме подценяваш"

"Разбрано. Няма да се повтори" — обещах ѝ. Обещах си.

"И съжалявам за този вид среща, но няма да позволя да ме арестувате, нищо няма да спечеля."

"Какво искаш?" — прекъснах я.

"Да помогна въпреки всичко. Да помогна."

"Да помогнеш за какво, Голдън?"

"Трябва да хванете Ребека. Познавам я добре. Няма да се спре."

Ребека?

Защо Голдън говореше за Ребека, сякаш е жива, като горкото момиче е било убито през 1993 г.?