Ритуалите на водата

54 Кулата на семейство АНДА

10 януари 2017 г., вторник

Отстъпих инстинктивно крачка назад, видът на Милан с мокра коса ми напомни последната картина, която помнех от Мариан в ръцете ми, при Скалата с портата.

— Мариан? Ти ли си, Мариан?

Милан онемя при въпроса ми. Естибалис не разбра нищо.

— Коя е Мариан? — попита във въздуха.

— Не съм Мариан — заяви Милан, застанала колебливо с ръка на рамката на вратата. Щеше ли да я затвори под носа ни?

— Същата си като Мариан, сега си давам сметка — настоях. — По-възрастна от нея, но…

— Не съм Мариан.

— Може ли да го обсъдим на спокойствие в хола ти, Милан? — намеси се Естибалис, вече стъпила с единия крак в коридора.

— Разбира се, не очаквах посещението ви, инспектори. Извинете за безпорядъка — прошепна и пристегна силно колана на хавлията.

Тръгнахме по коридора на вековната къща, но когато минахме край една от стаите, двамата с Естибалис се вкаменихме.

Стената на неуютното помещение, което беше обикновен кабинет с лаптоп в средата, бе покрита със снимки и с розови, зелени и оранжеви листчета. Розовите за снимките на Саул Товар. С десетки. Снимки на Саул Товар от детството, от юношеството, от дните в лагера, както и от лекциите, които бе изнасял по време на двайсетте години, през които бях изгубил следите му. Тя обаче не, ако се съдеше по тази странна стена на чудесата.

Зелените листчета бяха за Асиер, Лучо, Хота и мен самия. Беше следяла вечери на компанията, качени в социалните мрежи, и всичките ми появи в пресата по време на случая с двойното убийство при долмена. Снимки, които смятах за лични, красяха кабинета ѝ.

Оранжевите листчета отразяваха времевата линия на живота и смъртта на Анабел Ли. Проследяваха кариерата ѝ още от момента, в който бе започнала да публикува комиксите си преди двайсет години. Представяния, подписване на екземпляри, снимки с читатели. Имаше много повече нагледни материали от тези, с които ние разполагахме.

Приближих се до стената и отлепих една снимка, която беше копие на онази, която пазех на тавана във Виляверде. На нея бяхме всички — по-млади, по-безгрижни, в неведение за това, което щеше да ни се случи само няколко дни по-късно…

— Милан, това трябва да ни го обясниш — казах и се обърнах към нея със снимката в ръка. — Или по-добре Мариан?

— Някой ще ми обясни ли коя е Мариан? — изръмжа Естибалис.

— Беше.

— Коя е била? — настоя колежката ми.

— Беше по-голямата ми сестра. Умря — или са я убили — в кантабрийския лагер през деветдесет и втора.

Тогава ми стана ясно — външността, която ми напомняше на някого, чертите, които вече бях виждал преди. Близко разположени очи, телосложение на спартанка, пригодено за битка.

— Сестра ти? Не знаех, че Мариан е имала сестра.

— Имаше семейство, инспектор Аяла. Вие всички навярно сте продължили живота си, без да си задавате много въпроси. Никой обаче не даде обяснения на родителите ми, които бяха възрастни и това ги съкруши. Но аз бях много малка по онова време и останах без… сестра ми се грижеше за мен. Искам да знам дали е било нещастен случай, дали са я убили, дали се е хвърлила сама… Никой не се заинтересува особено за това, което се е случило там, просто една неделя ни върнаха труп.

— Чакай, чакай, как така са я убили? Паднала е от скалата.

— Вие видяхте ли? — процеди тя гневно и изтръгна снимката от ръцете ми.

— Не.

— Някой видял ли е?

— Саул.

— Именно. Саул.

— Смяташ, че Саул не е казал истината, че я е блъснал в пропастта?

— Вие сте били момчето, което се е хвърлило във водата, сигурно сте се намирали наблизо. Какво се случи в действителност?

Припомних си това, което не исках да си припомням. От онзи ден помнех единствено колко силни бяха вълните, които израниха ръцете ми, и колко много тежеше тялото на сестра ѝ. Физически усещания — това беше всичко, което мозъкът ми бе регистрирал. Но как да ѝ го кажа?

— С Анабел седяхме на скалистия бряг, близо до плажа Портио. — Съсредоточих се, фразата беше много дълга. — Сестра ти ни попита за Саул, беше много ядосана, и отиде да говори с него. Малко след това я видяхме в морето, до Скалата с портата.

— Как е могла да падне? Не беше глупачка, нито би се самоубила пред професора ви — и при положение че вие сте били толкова близо.

— Саул каза, че е изгубила равновесие при един порив на вятъра.

— Духаше ли вятър в онзи ден, инспекторе?

— Заваля дъжд, но на мястото, където бяхме с Анабел, не духаше. После се разрази лятна буря и морето се развълнува.

— И мислите, че един порив на вятъра е могъл да събори сестра ми? — извика тя гневно.

Вкамених се, никога не се бях замислял колко силен трябва да е бил вятърът, за да извади от равновесие осемдесеткилограмов човек.

— Престанете! — прекъсна ни Естибалис, като застана между нас. — И двамата. Да отидем в хола и да поговорим спокойно. Искам да ми го обясните хубаво още от началото, така че да го разбера.

И въпреки че двамата се извисявахме с две глави над нея и дребното ѝ тяло се губеше в помещението, Естибалис бе заслужила нашивките си.

Подчинихме ѝ се и се настанихме в малкия хол. От прозорците се виждаха площад "Бурулерия", "Порталон" и старият Археологически музей. Това беше може би частта на града с най-много запазени постройки от Средновековието и човек лесно можеше да се захласне по гледката, но на нас с Ести не ни беше до гледки.

— Мисля, че ви дължа много обяснения — промълви Милан с наведена глава.

— Обзалагам се, че си помолила да те пратят в нашия отдел, когато бе открит трупът на Ана Белен Лианьо.

— Така е. Държах под око инспектор Аяла. Заради съобщенията в пресата и защото единственото име, което дадоха на родителите ми, беше името на момчето, което се бе хвърлило да спаси сестра ми.

— Беше жива — повторих несъзнателно двайсет и четири години по-късно.

— Сигурен ли сте?

— Не — признах. — Казаха ми, че е била мъртва, но се хвърлих в морето, защото смятах, че е жива.

— Да приключим с това най-после — прекъсна ни отново Естибалис. — После ще се дообясните, но сега, Милан, трябва да изясня някои неща с теб. Открих фалшив профил в акаунта на Анабел Ли във фейсбук. Някой, който използва името Хинебра и който пасва на профила на приятелката, която се е сближила с жертвата, когато е обявила бременността си. Защо не си ни докладвала за нея?

— Защото не е единственият фалшив профил, който намерих. Имаше и други — Брианда, Алана… инспектор Аяла ми каза да обърна внимание на имената. Проследих всички имена от келтски произход на нейни последователи. Досега открих още две, които не водят доникъде, въпреки че една от тях се казва Линет, което означава нимфа; другата се казва Бегоня Кортахарена. Както виждате, името не говори много, въпреки че двата профила са от фалшиви по-фалшиви. Но не искам да обърквам началниците си, докато не намеря нещо солидно. Неправилно ли постъпвам?

Естибалис замълча за секунда, после отговори:

— Не, мисля, че аз съм избързала със заключенията си. Във всеки случай трябва да те попитам, Милан. Къде беше на 17 ноември призори?

— Тук, у дома, спях. Като почти всички останали.

— Но няма как да докажеш, че говориш истината.

— Не. Като почти всички останали — повтори тя със смазващата си логика.

— Добре, а в нощта на трети срещу четвърти декември? Беше събота, излизала ли си? Някой видя ли те?

Милан се размърда нервно и се облегна на дивана.

— Това не мога да ви кажа — отвърна и скръсти ръце на гърдите си.

— Как така не можеш да ми кажеш? Видя ли те някой или никой не те видя? — настоя Естибалис.

— Не мога да ви кажа.

— Милан, просто е. Само трябва да кажеш дали някой може да потвърди, че не си отишла в Куеста, не си се срещнала с Хосе Хавиер Уето и не си го убила в Ла Барбакана.

— Не мога да ви кажа къде съм била, нито дали някой може да го потвърди — повтори инатливо тя.

— Не иска да каже нищо, за да не ме компрометира, инспекторе — каза Пеня, който излезе от банята срещу хола чисто гол.

След като изненадата ѝ премина, Ести загледа прехласнато, в продължение на няколко секунди повече, отколкото диктуваше благоприличието, светлорусите, почти бели косми по анатомията на Пеня.

— Помощник-инспектор Пеня, обяснете — намесих се аз, защото никой не обелваше дума.

— Защото беше тук с мен цялата нощ в събота, призори и цялата неделя. Може да го докажем, макар че снимките са малко пиперливи. Налага ли се?