Ритуалите на водата

13 Чагоричу

20 ноември 2016 г., неделя

Две жени — червенокоса и кестенява, излязоха с престорено спокойствие от боядисаната в синьо стая, където един превърнат в развалина мъж, една обезформена сянка на някогашния як баща крещеше: "Кракен, Кракен, Кракен!..", "Идеята беше адски глупава" — мислеше Естибалис, вървейки по коридора на старческия дом в Чагоричу.

Дръпна за ръката Алба, която бе запазила хладнокръвие пред болния от Алцхаймер, и двете приятелки влязоха в асансьора, сякаш напускаха ада, за да вдишат малко въздух.

Алба бе предложила да придружи Естибалис при седмичното ѝ посещение на баща ѝ в старческия дом в Чагоричу. Не че я беше страх, но баща ѝ не беше толкова избухлив пред непознати и тя си спестяваше обичайното повикване на дежурния болногледач, за да му инжектира успокоително.

Точно когато слизаха по стълбите на входа, една около шейсетгодишна жена с огромен шал на ярки шарки се спря, загледа се в тях и започна да ги ругае с енергични жестове:

— Не мога да повярвам как ни излъга всичките! — извика и насочи заплашително пръст право към Алба.

— Моля? На мен ли говорите? — попита тя учудено.

— Да, на теб говоря. Нали ти си комисарката Салватиера?

— Главен инспектор — поясни тя.

— Ти дойде на погребението на сина ми Матео Руис де Суасо, ти ме утеши.

Алба и Естибалис едновременно си спомниха трийсетгодишната жертва, която се появи под нишата на Бялата дева в разгара на празненствата.

— Ти ми обеща, че ще заловите виновника… а си спяла всяка нощ с него — продължи жената разгневено. — Защо не си в затвора?

— Защото не съм виновна за нищо, госпожо — отвърна Алба бавно. Трябваше да запази на всяка цена спокойствие.

— И съдията ти повярва?

— Не съм била заподозряна, нито обвинена в каквото и да е. Не знаех за престъпната дейност на мъжа, който ми беше съпруг. Разбирам болката ви, но…

— Това го разправяй на друг! Докато не изгубиш дете, не можеш да разбереш нищо.

Алба се опита да брои до десет и мислено се пренесе в къщата в Лагуардия, където се скриваше от света, съзерцавайки планината на Унай. Несъзнателно постави ръка на корема си.

— Съжалявам, че мислите така, но изпълних обещанието, което ви дадох, разкрихме самоличността на убиеца на сина ви, при това на една твърде висока лична цена.

— Глупости, все нещо трябва да си знаела! Жените на убийците винаги се правите на ни чули, ни видели. Никой не убива двайсет души ей така, все някой си е затварял очите.

"Няма да я убедя — каза си Алба. — Това не е лично. Просто съм човекът, който е бил най-близо до убиеца на сина ѝ. Не е лично."

— Съжалявам, че мислите така. Желая ви приятен ден, госпожо — сбогува се тя с любезен, но твърд тон. И с това сложи край на разговора.

Отминаха жената с огромния шал и излязоха в градината с борове, по чиито клони се бяха задържали малки купчинки сняг от сутринта. Без да разменят и дума, двете се приближиха до една поолющена зелена пейка, която беше скрита от погледите на възрастните обитатели на дома.

— За пръв път ли ти се случва? — попита я Естибалис.

— Не се тревожи сега за това, нека седнем на пейката. Имам нужда да си почина от толкова напрежение. Този месец се оказа по-уморителен, отколкото очаквах.

Естибалис се съгласи и седна до нея. Помълчаха известно време, после Алба реши да се възползва от ситуацията и откри огъня.

Работата ѝ я принуждаваше да бъде директна и да подхваща деликатни теми ежедневно. Знаеше, че Естибалис ще понесе разпита.

— Ести, баща ти те е биел, нали?

Естибалис се размърда на пейката, протегна ръка и откъсна малка шишарка от близкия бор. Започна да си играе с нея. Оттам, изпускаше нервите си. От върховете на пръстите си. Винаги ѝ се случваше — някоя химикалка, ластика за коса… проклети издайници.

— Толкова ли ми личи? — призна най-сетне.

— Не го докосна, беше скована, още те е страх от него. Видяла съм го у много жертви.

— Не съм жертва — отвърна. Колко пъти бе повтаряла това пред огледалото? — Баща ми е болен от Алцхаймер, мога да ги надвия за три секунди. Не ме е страх от него.

Алба не се впечатли от перченето на приятелката си.

— Затова ли специализира виктимология?

Естибалис най-после се предаде, свали гарда, открехна вратичката, която водеше към подземията на нейната крепост.

— Исках да разбера какво ме превърна в жертва, за да не допусна никога повече някой мъж да се отнася така с мен.

Алба само постави ръка върху бедрото ѝ, за да ѝ вдъхне мъничко смелост, мъничко топлина, за да ѝ каже "тук съм и можеш да разчиташ на мен". Спокоен и топъл допир, който имаше целителна сила.

— Виж — продължи Естибалис, след като помисли малко, — колкото и силна и издръжлива личност да си се родил, колкото и да се противопоставяш на боя, малтретирането, тормоза… в детството реалността те притиска и ако си момче или момиче с двайсеткилограмово тяло, не можеш да попречиш на някой възрастен да те превърне в жертва на силата си. И мисля, че това се случва ежедневно. Имам предвид насилието в семейството, неразкритите, неразобличените издевателства, които майките понякога се правят, че не виждат. Как тези по-слаби физически момчета и момичета могат да се противопоставят, за да не ги превърнат в жертви? Невъзможно е, не могат. Това оставя следи в характера им който при други обстоятелства не би имал патологични черти.

Алба кимна с разбиране. Знаеше предостатъчно за психопатични черти.

— Бившето ти гадже, Икер… беше добър човек, нали?

— Неспособен да убие и муха.

— Затова си го избрала, чувствала си се в безопасност, защото си знаела, че никога няма да ти посегне. Търсела си закрилник.

— Да не си психолог?

— В нашата работа всички сме такива в известна степен.

— Тогава сама си си дала отговор — заяви Ести.

— Но си скъсала с него преди няколко месеца. Вече се чувстваш силна.

Естибалис кимна утвърдително и докосна с ръка сребърната верижка с егускилорето.

— Случи се след смъртта на Енеко, по-големия ми брат. Той ме защити от баща ми, макар че ме въведе в свят на вещества, които ми вредяха и ме направиха зависима. Но в действителност се бях вкопчила в него, в закрилата на брат ми, а не в наркотиците, които ми даваше. Затова повече не ги докоснах след смъртта му и съм сигурна, че няма отново да го направя, въпреки че Унай продължава да се съмнява. Още не е разбрал, че се дрогирах заради Енеко и че без Енеко няма наркотици. Чиста съм, чиста съм от Енеко. Смъртта му ме откопчи от него, както и от потребността ми от закрила, затова скъсах с Икер няколко седмици след това. Осъзнах, че вече съм пораснала, че работата ми и случилото се неусетно са ме превърнали в зряла личност. Погледни ме, висока съм едва един и шейсет, никога няма да съм силна като един мъж и всеки арестуван може да ме повали, но вече не живея в свят, в който някой, който тежи с петдесет килограма повече от мен, ме рита всяка сутрин, ако не изям скапаните бисквити.

— Но продължаваш да избираш добри мъже като Унай, от него не си се откопчила, нали? Още го обичаш.

Шишарката се изплъзна от ръцете на Естибалис, какъв смисъл имаше да лъже Алба.

— Как си го разбрала? — прошепна.

— Когато баща ти те е биел… ти си викала Кракен, викала си го, за да те спаси, затова баща ти помни прякора му. Всъщност това, което той помни, е, че викаш името му.

— Вярно е. Това беше своеобразен отдушник и начин всичко да стане по-бързо. Никога не съм очаквала да дойде. Отношенията ни с него никога не са били в тази насока.

В държането ѝ нямаше нито следа от озлобление, от враждебност или съперничество, в Алба тя виждаше единствено приятелка, на която да разкаже.

Какво да разкаже? Всъщност всичко — най-после щеше да изрече истината пред човек, който не я съдеше.

— Унай е любовта ми, единствената ми любов, единствения мъж, когото истински съм обичала и в когото винаги съм била влюбена още от тринайсетгодишна, когато Енеко и Лучо започнаха да ходят заедно в планината и понякога срещахме Унай, Беше по времето на двойното убийство при долмена.

"Когато твоят мъж започна да убива деца" — премълча Естибалис, защото смяташе Алба за най-голямата жертва на Нанчо.

— Унай беше двайсетгодишен — продължи с нова шишарка между пръстите си. — Много пъти се опитах да престана да ги обичам, особено когато започна да излиза с Паула, една от най-добрите ми приятелки. Чувствах се неудобно с тях, исках да се отдръпна. Когато тя умря, искаше ми се и аз да умра. Виждаз мъката на Унай, бях свидетел как онази ужасна злополука го съкруши, как прие факта, че децата, която тя носеше в утробата си няма да живеят… Идеше ми да умра, когато го видях да страда така. Исках единствено да престане да страда повече. Спасихме го всички заедно — дядо му, Херман, приятелите, спокойният живот във Виляверде… Опря се на нас и позволи да му помогнем. Затова знам, че афазията на Брока няма да го победи. Вече е претърпял доста удари, станал е по-силен, добил е закалка, като дядо си. Унай ще бъде столетник, който ще се оттегли в селото си, когато се пенсионира, без никой да е могъл да го прекърши.

Алба се усмихна, прегърна Ести през рамото и я привлече към себе си. Ести опря глава на рамото на приятелката си.

— Винаги съм знаела това — каза Алба. — А Унай знае ли го?

— Той е мъж, дори не му минава през ума — усмихна се Естибалис, свивайки рамене.

— Вярно е, толкова е… добродушен. И затова си е спечелил това място в живота и на двете, нали? Защото никога няма да ни нарани нарочно — каза Алба.

— Да, мисля, че е заради това. Но това няма да сложи край на приятелството ни. Обещай ми. Не понасям клишето за женското съперничество.

— Нито пък аз. Ти се грижиш за него, той се грижи за теб. Ти си най-добрата приятелка, за която може да мечтае. Искам да си в живота му, искам да продължиш да го обичаш. И аз нямам какво да кажа, той те е избрал, мисля, че за него си член на семейството, сестра, много повече от приятелка.

— Да, отдавна съм приела ролята си на мълчалива обожателка — Естибалис въздъхна, когато чу звънкия смях на Алба. — Не се шегувам. Когато се запозна с Паула, мен дори не ме забеляза, бях невидима на радара му. Споделяше с мен за развитието на връзката им, Паула правеше същото. Бяха луди един за друг, а аз бях помежду им, душеприказчица и на двамата, шаферка с лилава рокля, да, лилава, на сватбата им. Но знаеш ли, постъпих в полицейската академия заради него, за да бъда до него всеки ден от живота си, докато се пенсионирам. Всеки божи ден. Виждах го по-често от Паула, доверяваше ми тайни, които не можеше да сподели с нея. Това беше моят избор, толкова го обичам, че дори не искам да спя с него и така да рискувам да го загубя. Толкова го обичам, че искам всичко от него и всичко имам от него — виждам го всеки ден, мога да му се обадя по всяко време, мога да седна на леглото му в болницата, мога да обядвам всеки ден с него, мога да закусвам с него. Човекът, когото обичам, е до мен и така ще бъде през целия ни живот. Повярвай ми, това не е утешителна награда.

— Заслужила си всичко, което имаш. Вие сте двама добри хора, които се грижат един за друг. Ако някой ден мен ме няма, знам, че ще бъдеш до него, ще се грижиш за него.

— Какво искаш да кажеш с това, че някой ден няма да те има… Какво става, Алба? — Естибалис се отдръпна от нея разтревожена.

— Нищо не става, просто изрекох едно желание на глас — успокои я тя, трябваше да го направи. — И стига сме говорили за мъже, казахме, че няма да говорим за тях. Хайде да сменим темата.

— Като сме започнали да се изповядваме, нека те попитам нещо… като моя шефка. И няма да се сърдиш, нали?

— Кажи, Естибалис. Какво те гризе?

— Никога не ме попита за зависимостите ми, някои фигурират в досието ми.

— Наблюдавам те. Ако забележа, че не идваш на работа в добро състояние, ще си поговорим и ще бъда безпощадна, но тъй като знам за зависимостите ти, предпочитам да те затрупам с работа и да ти възлагам задачи, така че да нямаш време да мислиш за други неща.

— Затова ли ми възложи случая?

— Случаят ще бъде сложен, затова ти го възложих. Имаш и подкрепление, използвай го. Не поемай всичко сама като Унай, разпределяй задачите.

— Слушай — отвърна Естибалис.

Всеки съвет беше добре дошъл, ролята на инспектор, поел сам битката, ѝ идваше в повече.

— Смятам обаче, че ти липсва цел, към която да насочиш цялата тази енергия, която ти е в излишък. Мисля си за виктимологията. За проект, който е насочен към предотвратяване на случаи с момичета, станали жертва на насилие. От известно време обмислям една идея, която двете с теб бихме могли да осъществим.

— За какво се отнася?

— За създаването на екип за превенция, който да обикаля училищата. Ще започнем от Алава, вече разполагам с подходящия пост и контакти. Целта е да се предотврати малтретирането на деца в домовете им или по време на извънучилищните дейности. Учителите трябва да осъзнаят колко е важно да наблюдават децата и да са в състояние да откриват признаци за насилие или сигнали за тревога. Да възпитават момчетата така, че да не се превръщат в ревниви, властни и мачисти, да възпитават момичетата на самоуважение, така че да не допускат никакво насилие над тях. Да се изнасят беседи, курсове за самозащита в гимназиите… Какво ще кажеш?

Естибалис се усмихна — беше далече оттам. Бе се пренесла в къщата им в полите на Горбея. Момичето, което бе някога, също ѝ се усмихна, сгушено на кълбо. Може би никога повече нямаше да изпитва нужда да вика с пълно гърло Кракен.