Ритуалите на водата

37 Нощта на свещите[47]

23 декември 2016 г., петък

Декември напредваше по-бързо, отколкото очаквахме. Наближаваха празници и от опит знаех, че разследването ще се забави с няколко седмици. Освен ако не се появеше нов труп, който да оцвети графика ни в черно.

Календарът се изпълни с нови рутини. Всички бяха добре дошли. Пеня, който живееше в апартамент под наем на "Корерия", придоби навик да ми звъни на портала в някои сутрини и заедно отивахме в управлението на "Портал де Форонда".

Извън службата беше остроумен и забавен и неспокойният музикант, когото носеше в себе си, се проявяваше в креативен ум, който той после използваше в разследванията. Мисля, че жените го харесваха, ако съдя по погледите, които му хвърляха, когато минавахме край тях.

Херман свикна да ме взима всеки ден от кабинета на логопедката ми; понякога отивах да хапна някое пинчо с Беатрис и него, понякога се извинявах и ги оставях сами.

Брат ми най-после се престраши да я заведе във Виляверде.

Беатрис изпадна във възторг от селото и планината. Лъскавото ѝ присъствие изглеждаше толкова не на място, колкото диамантен пръстен в тенекиена кутийка. Високите ѝ токчета, тесните ѝ поли, перфектната ѝ под лака коса с цвят на канела… Но енергията, която тази връзка вдъхваше на Херман, го превърна отново в словоохотливия и остроумен брат, който толкова ми бе липсвал след смъртта на Мартина.

Алба минаваше през портала ми без определен час и предупреждение, виждахме се в центъра и накрая се гушкахме под завивките.

С други думи, животът понякога можеше да е добро място, където да останеш.

Използвах тези дни, за да свърша някои неща, и се обадих на Арасели, жената на Асиер, от стария ми мобилен телефон. Трябваше да подхвърлям нови трохи на Голдън, за да не помисли, че знам, че тя знае.

Същия следобед Арасели се оказа заета, участваше в поставянето на петнайсетте хиляди свещи в Средновековния бадем[48], които осветяваха Стария град и превръщаха Нощта на свещите във вълшебно пътуване в миналото.

Покани ме да ѝ помогна и се отправих към двореца "Ескориаса-Ескивел", за да си поговоря с нея далече от погледа на мъжа ѝ.

Арасели беше едно от последните попълнения на тайфата, бе се запознала с Асиер едва преди две години и веднага се бяха оженили. Двамата имаха силен характер, тя работеше във фирма за технологични иновации с непроизносимо име и не се виждаха твърде често заради лекциите, които изнасяше в някои университети.

Разбирах се чудесно с нея, допаднахме си още от началото, беше чистосърдечна и също така прекрасна. Мургава, с дълга коса…

Но едва в онзи ден, когато я видях да минава под решетката на входа на средновековната крепостна стена, осъзнах — беше си отрязала бретон. Прав, над веждите. Пищен бюст. Винаги черни дрехи. Изискана, но готик.

Характерният стил на Анабел Ли.

Бяха от онези детайли, които отбелязваш в някое ъгълче на мозъка и които изплуват на повърхността едва когато станат очевидни.

— Харесва ли ти? — попита тя кокетно.

— Ами да — казах и леко ѝ го разроших.

Прикрих, доколкото можах, смущението си — Арасели беше същият тип жена като Ана Белен Лианьо.

Физически, а може би и по характер.

"Любов и омраза, как не го бях забелязал по-рано? Това ли харесваш, Асиер?"

— Бих искал да говоря с теб, Ара — казах ѝ, а тя ми връчи запалка и отвори раницата, в която носеше стотици свещи.

В този момент цялата стара част на града започваше да се осветява от стотици доброволци и приятели на търговци, които поставяха и палеха свещи и факли.

Приближихме се до двора на ренесансовия дворец, който делеше част от крепостната стена с улица "Карнисериас".

Обзеха ме студени тръпки, защото този старинен вход във Витория ми напомняше за двете петнайсетгодишни момче и момиче, които Нанчо някога бе убил и бе оставил под арката, обградени от три егускилорета.

Предпочитах да избягвам, като много виторианци, тези мрачни места в града.

Последвах обаче послушно жената на приятеля ми и ѝ помогнах да нареди свещите по целия периметър на двора на двореца, който някога бе построил лекарят на Хенри VIII, най-прочутия убиец на съпруги в историята.

Сред тази толкова топла и толкова контрастираща светлина сякаш обитавахме картина със светлосенките на Караваджо.

След като в продължение на половин час работихме съсредоточено и изчерпахме всички незначителни теми, Арасели се въоръжи със смелост и ми зададе въпроса, който от доста време измъчваше и двамата.

— Заради работата ти ли е?

— Опасявам се, че да.

Арасели се наведе, за да нареди поредната порция свещи, направи ми дискретен знак и ме дръпна настрана от група търговци.

— Не ме плаши, Унай — каза ми тя, когато се поотдалечихме, — достатъчно преживяхме със случилото се с Хота. Какво става?

— Отнася се за Асиер. Ще бъда директен, става ли?

— Става.

Фразата не беше много дълга, но бях уморен, така че извадих бележника от задния джоб на дънките и написах:

— Какво знаеш за неуспешния обир в аптеката?

Арасели се смръщи, но ми се стори, че е очаквала въпроса, защото отговори твърде бързо.

— Че е бил наркоман, че го е ударил, че Асиер не го е видял. Какво има, да не сте го арестували?

— Не вярваме на версията му — казах.

"Нито ти" — искаше ми се да добавя.

— Ара, не ми е приятно да питам, но…

— Но какво? Какво става, Унай?

— Скарахте ли се в онзи ден?

Наблюдавах внимателно реакцията ѝ, този път изненадата беше искрена.

— Мислиш, че аз съм го ударила?

— Може би си се защитавала.

— Виж, Асиер може да е непоносим понякога, но никога не ми е посягал. Само това липсваше. Нито той, нито който и да е друг. Просто не бих му позволила. Жалба и куфарите до вратата. И точка. Ясно ли ти е?

— Да, за теб ми е ясно — написах отново.

Задънена улица — не е било предполагаемо скарване между съпрузи. Не оставаха много възможности, но исках да видя докъде ще ми разкаже, докъде ще замълчи, докъде знае нещо.

Застанах пред Арасели, взех свещта от ръцете ѝ. Запалих я и осветих с нея лицето ѝ. Така е трудно да лъжеш.

Виждаш и най-малкото напрежение в клепачите — очите гледат нагоре, надясно.

Виждаш всеки жест, който другият иска да скрие с привидно спокойствие в напрегнатата челюст, и стиснатите устни, които не изричат истината.

— Кой може да е тогава? — попитах я.

— Нямам представа, Кракен.

"Кракен — много добре, поставяш дистанция. Вече не съм Унай."

— Ара, знам кога лъжеш. И сега ме лъжеш.

Скръсти ръце пред гърдите си, отказвайки да ми отговори. Накарах я да ги отпусне.

Тя се предаде.

— Хота, беше Хота. Скараха се. Хота беше пиян, сбиха се. Но не иска да ми каже причината за свадата. Твърди, че имали неуредени сметки. От много отдавна. Че засягали компанията и че аз няма да го разбера. Но ме накара да обещая, че няма да кажа на никого, след като откриха Хота мъртъв в Ла Барбакана. Не иска да мислите, че той го е убил, защото не го е направил. Бях с него същата събота. Излязохме от "Куеста" в четири, попитай Нереа. Върнахме се вкъщи, в неделя спахме до десет. Спахме двамата, Унай. Не е могъл да излезе от къщи, да го убие, да го отнесе в Лагуардия и да се върне във Витория.

— Могъл е. Това са шест часа.

"Разбира се, че е могъл".

— Не знам, Асиер хърка. Почти съм сигурна, че го чувах през цялата нощ.

— Как, като си спяла?

— Не знам, Унай. Не знам. Не вярвам да го е направил. Това е.

— А на 17 ноември?

— Кога?

"На 17 ноември, четвъртък. Призори. Ти спа ли вкъщи, при Асиер, или си имала лекции извън Витория?" — написах.

Арасели не разбра причината за въпроса ми, изненада се, когато го прочете, и после погледна графика си в мобилния телефон.

— Тази седмица съм била във Витория и не съм пътувала. Защо, Унай?

— Просто се опитай да си спомниш и ми отговори дали в петък рано сутринта Асиер е бил в леглото с теб, дали е бил дежурен в аптеката, дали е направил нещо необичайно? — написах.

Арасели погледна отново бележника, вероятно търсеше дежурствата на мъжа си. Аз вече ги бях проверил, когато с Ести отидохме да му помогнем в аптеката, но исках да видя реакцията на Арасели, за да направя заключение.

— Не, не е бил дежурен, а и не си спомням точно този ден, било е преди месец, но щом не си го спомням, значи не се е случило нищо необичайно. Асиер не е ходил рано сутринта никъде през тази седмица. Ще ми кажеш ли най-сетне за какво са всички тези въпроси?

— Умряла е една жена, Ана Белен Лианьо, познаваше ли я?

Наблюдавах лицето ѝ, не видях никаква реакция. Нито дори учудване. Странно.

— Не, нямам представа, трябва ли да я познавам?

"Не, ако ти и мъжът ти не споделяте нищо за миналото си."

"Не — написах, — просто разследваме възможна връзка между нейната смърт и тази на Хота, това е всичко".

— Само ми обещай, че ако Асиер крие нещо, ще ми кажеш предварително — помоли ме тя, макар че в очите ѝ нямаше и следа от молба.

Погледът на Арасели не беше на жена, която е свикнала да се моли, беше по-скоро прагматичен поглед, на човек, когото не можеш лесно да нараниш.

"Не изглежда да сте много сплотени" — помислих си.

— Ще направя каквото мога — обещах, целунах я по бузата и си тръгнах.

Забързах по калдъръмените улици и пламъкът на свещите затрептя при преминаването ми. Беше прекрасна вечер за обиколка из Стария град, но имах среща с Алба и за нищо на света нямаше да закъснея дори минутка.

Естибалис ми поднесе изненадата за деня два часа по-късно. С Алба се бяхме отдали на мързеливи любовни игри в леглото ми, след като се полюбувахме при загасени светлини на гледката на запалените свещи около площада на Бялата дева.

Ести позвъни на новия ми мобилен телефон толкова настойчиво, че накрая го вдигнах.

— Много ли е спешно? — попитах и ми идеше да я удуша за ненавременното обаждане.

— Много е интересно.

— Давай — подканих я, без да откъсвам очи от бедрата на Алба. Семпъл тип съм, знам това.

— Спомняш ли си какво каза онзи студент в Сантандер — че Синята брада сега е Бялата брада?

— Ести, казвай, хайде.

— Жената на Саул, Унай. Жената на Саул Товар е умряла при твърде необичаен домашен инцидент. Казвала се е Асунсион Переда и Милан откри известието за смъртта ѝ в архива на "Ел Периодико Кантабро". Говорих с Пауланер да се разрови в регистрите на управлението в Сантандер, но поради празниците трябва да изчакаме до понеделник. Не знам какво мислиш, но мъж, който е изгубил жена си и двете си дъщери в разцвета на живота им по три толкова странни обстоятелства, има много неща, които да ни разкаже.