Ритуалите на водата

6 Улица "Ла Соледад"

17 ноември 2016 г., четвъртък

Човешката верига, в която всички участвахме, спаси в последния момент Естибалис да не падне по склона. Успяхме да я издърпаме, зашеметена и на ръба на хипотермията, и затръшнахме вратата на параклиса, за да оставим навън евтината имитация на Големия взрив, който ни беше връхлетял.

— Проверете мобилните си телефони, мисля, че няма обхват — каза инспектор Мугуруса, като повиши глас.

Градушката все така трополеше по външните стени на параклиса "Сан Адриан" и отекваше вътре като в резонантна кутия.

Всички го погледнахме със съжаление, след като установихме на апаратите си, че сме изолирани и не можем да извикаме помощ.

— Трябва да запазим спокойствие. Колегите от Планинската спасителна служба знаят, че сме останали тук да работим по огледа. Сигурно ще предположат, че градушката ни е изненадала в тунела и че не можем да слезем. Спасителният отряд ще изчака метеорологичните условия да се подобрят, за да дойдат да ни изведат. Просто трябва да имаме търпение.

Всички кимнахме утвърдително. Нямахме желание да говорим.

Пъхнах ръка в джоба на пухеното си яке и потърсих контурите на родната ми планина. Дядо ми бе подарил за рождения ден малък сувенир от дърво, който винаги носех на ключодържателя. Беше незабравим спомен от дома ми, от мястото, където винаги исках да се върна.

Когато докоснах миниатюрните очертания на Сан Тирсо, напипах найлоновата торбичка със захаросаните бадеми, с които дядо бе почерпил мен и Херман същата сутрин след закуска, преди да потеглим на път за честването, което се провеждаше на улица "Ла Соледад". В един друг живот.

Бяха останали около една дузина. Ядки и глюкоза. Точно от каквото се нуждаехме. Поделихме си ги и ни се сториха толкова вкусни, колкото последната вечеря на осъден на смърт.

Седмината оцелели — съдебният лекар, доктор Гевара, Мугуруса, двамата криминалисти, Естибалис и аз — седнахме до най-защитената стена на параклиса, притиснати един до друг, за да не губим телесна топлина, и зачакахме смъртоносната буря да се успокои и да се върне в ада, откъдето бе дошла.

Опитах се да не гледам към торбата с тялото на Анабел Ли, което беше поставено в най-студената част на параклиса, до вратата. Кой можеше да предположи, че това ще е последната нощ, която ще прекарам с нея? Но с Анабел всичко беше така — обгръщаше я зловоние на смърт и на разрушение. Никога не си я бях представял като майка, като създателка на живот.

Не знам защо.

Тя казваше, че предпочита да живее в измисления свят на комиксите си, защото в реалния свят рушеше всичко. Да кажем, че творчеството поглъщаше вниманието ѝ и задържаше разрушителната сила в нея. Служеше за преграда. Все пак съзнаваше това. Само че никога не се извини за вредата, която ни нанесе.

Нощта напредваше, а с нея и влагата, която се просмукваше в дрехите и косата ми, залепваше по лицето ми, врата, ръцете. Кожата на всички открити части на тялото търпеше пораженията, които неминуемо нанася прекарването на нощта на 1200 м надморска височина през един доста суров ноември. Зърната на градушката отвън не помагаха, бяхме като в хладилна камера.

Не знам защо се загрижих толкова за ледените крака на Естибалис, разтърках ги, пъхнах ги в пухеното си яке, тя се притисна към мен във фетална поза. Слетите ни тела приличаха на огромна бременност.

"А главата?" — помислих си с тревога.

Знаех, че новородените губят топлина през главата, затова са сините и розовите шапчици по снимките във фейсбук. Покрих доколкото можах уморената глава на партньорката ми, която се сгуши послушно и почти апатично заради топлинния шок в пухеното гнездо, което създадох за нея.

"Ти не. Ти не. Да не си посмяла да умреш, защото ще ми липсваш много и няма да ти го простя."

И я целувах по челото и бузите с надеждата, че устните ми ще стоплят премръзналата кожа, осеяна с лунички.

"Трябва да ме спасяваш отново и отново, ти си тази, която залавя лошите" — исках да ѝ кажа.

И осъзнах, че е вярно, че най-после признавам истината пред себе си. Естибалис беше моят телохранител, въпреки че външният ѝ вид сочеше точно обратното. Беше моята стена, моята ограда, ровът около крепостта. Беше моята закрилница. Когато стоеше близо до мен, имах чувството, че някаква природна сила ме пази. И това откритие онази нощ ме накара да очертая някои приоритети.

"Ако ме помолиш за помощ, ще те подкрепя. Да върви по дяволите афазията на Брока. Да вървят по дяволите обърканите ми отношения с Алба. Извикаш ли ме, ще дойда. И точка. Ще се възстановя, ненапразно съм внук на дядо си."

Само че името на Алба ми напомни за разговора, който бяхме провели на обяд, след честването, когато дойде на улица "Ла Соледад" и ме помоли да я заведа в апартамента си, защото имала да ми каже нещо важно. Евфемизъм, който всъщност означаваше: "Днес животът ти ще се промени, каквото и да решиш."

"А сега ще ми кажеш ли защо си дошла?" — бях ѝ написал на мобилния, когато се качихме на третия етаж и седнахме на дивана в хола ми.

Предполагам, че съм я гледал с блясък на надежда в очите, но също виждах, че лицето ѝ не се поддава на усмивките ми и знаех, че нещо не е наред. Тя свали бялото си пухено яке и го окачи на закачалката в антрето. Носеше широк вълнен пуловер, който я пазеше от студената есен във Витория.

— Върнах се на работа преди месец, още съм ти началник, въпреки че си в болнични.

"Знам, повярвай ми!

— Имах доста притеснителен разговор с невроложката ти.

Стиснах зъби, не ми харесваше посоката, която поемаше тази… среща?

— Простреляха те преди три месеца, а още не си отишъл в кабинета ѝ, нито си я помолил да те изпрати на логопед. Доктор Алдекоа е сериозно загрижена, Унай. Казва, че колкото повече време минава, толкова по-трудно ще бъде да говориш отново нормално. Невронната пластичност има граници и перспективите ти са били относително добри през август, но с всеки изминал месец, през който не работиш над тази зона на мозъка…

"Да, вече го каза" — спрях я аз с ръка.

В началото ходех на прегледите на доктор Диана Алдекоа с религиозна жар. Невроложката ми беше жизнена брюнетка с много раздалечени очи, по-близко до слепоочията, отколкото до носа, и имаше малка глава, обградена от спираловидни къдрици, подобни на телефонни кабели. Беше много добър специалист, енергична, и говореше толкова бързо, че в първите седмици ми беше трудно да следя нишката на мисълта ѝ. Притискаше ме. Притискаше ме много и накрая започнах да пропускам консултациите. Не бях готов.

"Дошла си заради това" — написах на дисплея.

— Донякъде. Но не само. Трябва да ти кажа нещо, въпреки че ще платя цена и не съм сигурна, че след няколко минути отношенията ни, каквито и да са те, отново ще бъдат същите.

"За какво говориш сега, по дяволите?" — написах разтревожено.

Алба се изправи и застана пред мен. Изчака мълчаливо да я огледам и да кажа нещо, но аз бях доста объркан и предпочетох тя да води разговора.

— Не забеляза ли? — попита, сякаш беше очевидно.

Погледнах я учудено, не разбирах нищо. Нищичко.

Вдигна пуловера си и ми показа корема си. Гладка снежнобяла кожа, която аз все още желаех.

— Бременна съм от август, от празника на Бялата дева.

Неволно се усмихнах.

Широко.

Само че усмивката ми продължи само няколко секунди, които ми бяха необходими, за да забележа сериозното ѝ изражение.

"Какво? Какво има? Знам, че не е начин за начало на една връзка, но…"

Прекъсна потока от несвързани думи, които пишех, вероятно за да ми спести смущението, което щях да изпитам.

— В момента ми е невъзможно да знам дали детето, което чакам, е твое, или на Нанчо.

Нанчо. Разбира се. Винаги Нанчо. Вездесъщият Нанчо.

— Няколко дни по-рано спах с него, без желание, без да преставам да мисля за теб, като част от мълчалива рутина, която не успях да отхвърля. С отвращение, защото това не беше ти. Но след случилото се между нас на осми вече не можех да го правя с него. Все едно да ти изневеря. Исках да го знаеш, винаги съм ти била вярна. Само че през онази седмица забременях и бебето вече е на…

"Четиринайсет седмици" — пресметнах, забил поглед в дъските на пода. Главата ме болеше, адски ме болеше. Костта около белега от куршума започна да ме наболява, също когато наближаваше буря във Виляверде.

— Четиринайсет седмици — заключи тя.

"Бебето добре ли е? Каза ми, че първото ти дете е страдало от рядка болест" — успях да напиша. И не знам защо първата ми реакция беше именно тази тревога.

"Трябва да е добре, не можеш да го преживееш отново."

— Остеогенезис имперфекта от втори тип. Още не знам. Могат да я установят с ултразвук след четиринайсетата или може би след шестнайсетата седмица. Под наблюдение съм, защото бременността е рискова. Донякъде заради случая с първото ми дете, както и заради възрастта ми. Стара родилка, както казва лекарят ми. Унай, не можех да го скрия от теб, но не ти го казвам, за да поемеш грижата за детето ми.

"Може и да е моеГ

Тя отново седна до мен на дивана, загледа се в ръката ми, но не посмя да я хване.

— Дано. Дано да е твое. Когато научих, че съм бременна, бях в шок няколко седмици. Опитвах се да възприема факта, че Нанчо е убил двайсет и един души, че се е оженил за мен, за да има достъп до разследването, че съм живяла със завършен психопат, както би казал ти. Реших да започна от нулата, да превъзмогна този период. Майка ми ме взе от болницата, когато бях там под наблюдение заради рохипнола и ужилванията от пчели, и ме отведе отново в Лагуардия. Помолих я да се погрижи за апартамента, в който живях с Нанчо във Витория. Дари всичките му дрехи, моите също. Мебелите и декоративните предмети отидоха на битпазара. Даде жилището под наем. Не исках да облека нищо, което той бе докосвал. Смених си мобилния, изхвърлих всичките снимки от онези години. Сега е своеобразна черна дупка от спомени. Когато се появи някой спомен, го блокирам. Това е начинът ми да му отмъстя за манипулацията — със забрава.

"Но може да носиш неговото дете" — написах и пръстите ми потрепераха от зле сдържан гняв, когато написах последните три думи.

"Проклет да си, Нанчо. Проклет да си, че ми причиняваш това. Най-гадното ти престъпление, последното ти дело. Да съсипеш бъдещето ни с Алба!"

Изправих се, студ пронизваше костите ми. Опрях чело на влажното стъкло на прозореца. На половин сантиметър от мен, отвън, Витория оплакваше нещо. А аз усещах единствено студ.

— Ти спаси живота на детето ми. Редно е да го знаеш — каза Алба зад гърба ми.

"Какво искаш да кажеш?" — попитах я с жест.

— Спомняш ли си, когато ми се обади от Сан Тирсо?

"Спомням си" — кимнах утвърдително.

— Бях у дома, в Лагуардия, и гледах планината, откъдето ти ми се обаждаше. Онази седмица бях си записала час в една клиника в Бургос, нуждаех се от уединение и анонимност и не исках да е във Витория или Логроньо.

Заболя ме само при мисълта, че може да го изгубя. Не знаех дали детето е мое, но някаква парлива течност потече по вените ми и стигна до върховете на пръстите ми, които неволно се свиха около рамката на прозореца.

— Бях ужасена от вероятността детето да е от Нанчо. Реших, че гаденето през първите седмици се дължи на нежеланието на тялото ми да даде живот на дете от този престъпник. По време на първата си бременност нямах гадене. Не знам защо продължавам да си правя илюзии, че тази бременност е различна, защото детето е твое. Остави ме да довърша. Когато ти ми се обади, осъзнах, че не мога да изгубя това дете, щом съществува вероятност ти да си бащата.

"И какво ще направиш, Алба? Ще го дадеш за осиновяване, ако се роди червенокосо?" — написах.

— Би означавало да му причиня същото, което са причинили на Нанчо. Няма да съм по-добра от родителите му. Не. Независимо от кого е, то е и мое дете. Реших, че ще трябва да се науча да го обичам, но истината е, че любовта дойде от само себе си. Обичам го, както обичах първото си дете, не знам как да ти го обясня. Това е пряка нишка между него или нея и мен. Просто обхваща всичко.

"А аз какво обхващам, Алба? Каква е ролята ми в това?"

— Каквато решиш да избереш. Казах ти го, защото заслужаваш да знаеш истината. Но не си длъжен да поемаш никаква отговорност. И не възнамерявам да правя тест за бащинство.

Погледнах я ужасен. "Не ми причинявай това."

"Защо не? Това ще разпръсне съмненията! '

— Защото не го заслужава, Унай. Независимо кой е бащата, убиец или мъжът, когото обичам, това дете не заслужава да съдим за него по нещо, за което няма никаква вина. Във всеки случай аз трябва да поема последствията.

"Каза мъжът, когото обичам — помислих си. Беше фраза, която копнеех да чуя допреди само няколко часа, но която се бе превърнала в нещо второстепенно.

Имаше един нов живот, който настояваше за соломоновски решения.

Отново опрях чело в стъклото. Студът ми се отразяваше добре.

Не обичам да плача пред други, притеснявам се от емоционалната показност, така че сдържах сълзите, които напираха под клепачите ми.

Това в никакъв случай не беше срещата, която си бях представял в продължение на месеци. През този край на лятото и през хладната есен, докато аз се бях барикадирал във Виляверде със сладката ми от черница и отказа ми да се възстановя, Алба е трябвало да превъзмогне смъртта на съпруга си, факта, че е искал да я убие, да приеме, че е живяла с психопат, убил двайсет деца и младежи, да узнае, че е бременна и да реши да роди детето, въпреки че то винаги щеше да ѝ напомня за най-трагичния период в живота ѝ.

На мен също не ми беше лесно. Ако бях научил новината и бях уверен, че детето е мое, това щеше да ми е достатъчно. В онзи момент щях да бъда най-щастливият мъж на света, и нямаше да ми пука да започна наопаки, да вляза в живота на Алба с дете и да се превърнем в семейство, преди да сме станали двойка. Син или дъщеря с Алба.

Все още можеше да се превърне в реалност.

Съществуваше тази възможност.

Само че съмнението… проклетото съмнение.

Не, не беше възможно. Познавах се. Не можех да се справя с това, не можех да го възприема.

Умът ми на профайлър беше способен да мисли единствено за статистическата вероятност детето на един психопат да наследи склонността му към психопатия. Какво човешко същество бях готов да наричам свой син или дъщеря?

Проклех отново Нанчо, баща му лекаря и малтретираната му майка, проклех дори сестрата на баба ми, Фелиса, че е дала Нанчо на тези зверове, които го бяха отгледали и го бяха превърнали в чудовище.

"Алба — написах, — сега не мога да ти дам отговор. Трябва да помисля…"

Тя се приближи и се зачете, докато аз пишех смъртната ни присъда като вероятна двойка или каквото щяхме да бъдем в продължение на една микросекунда от живота ни.

Винаги ще си спомням този ден като най-тежкия в живота ми. Толкова присъщото на Алба изражение на достойнство пред разочарованието, което ѝ причинявах. Тя обаче беше подготвена и това също нарани самолюбието ми. Бе дошла в апартамента ми подготвена за най-лошото и аз ѝ го поднасях.

И точно тогава Естибалис ме извести по уотсап за смъртта на Анабел Ли. Денят се бе оказал ужасно дълъг, а безсънната нощ само събра всичките ми призраци — призрака от миналото с безжизненото тяло на Анабел, поставено в торба, и този от настоящето — на Алба и неясната ѝ бременност.

Осъмнахме на ръба на психическото изтощение. Имаше моменти на безкрайно будуване и други, в които седмината оцелели задремвахме.

Най-после през прозореца на параклиса надникна благодатно, макар и слабо слънце. С утрото пристигнаха колегите от Планинската спасителна служба. Загърнаха ни с термични одеяла, хидратираха ни, увериха се, че сме целицеленички и извън опасност. Денят обещаваше да е ясен и спокоен, но никой не се доверяваше на смълчаната планина след разразилата се през нощта буря.

Гойо Мугуруса погледна сериозно жената, която се погрижи за нас.

— А Андони Куеста? Успяхте ли… да го спасите?

— Намерихме тялото му двеста метра по-надолу. Съжалявам.

У\арът беше твърде силен за седмината. Никой от нас не успя да промълви и дума. Аз бих го нарекъл безутешност.

Реагира единствено Естибалис, която се измъкна от одеялото и се втурна навън. Последвах я, наложи се да я спра, защото зарита стените на тунела.

А аз дори не можах да я успокоя с думи, да ѝ прошепна: "Престани, Естибалис. Престани. Да се прибираме вкъщи. Тук вече няма нищо за нас."