Ритуалите на водата

55 "Ла Малкерида"

13 януари 2017 г., петък

Беше един от най-лошите дни на годината, при това януари току-що бе започнал. И нямаше нищо общо с това, че беше петък тринайсети. Не беше заради това.

Утрото беше студено, мрачно, един от онези мразовити дни, в които студеният въздух прониква под дрехите ти и нищо не може да стопли тялото и духа ти. Моят бял град, по-бял от всякога от сутрешния скреж.

Алба не пожела да спи при мен тази нощ, изпрати ми някакво извинение по уотсап на новия ми мобилен телефон и изключи своя. Останалите ми съобщения дори не стигнаха до нея.

През последните дни ми се бе сторила хладна и отчуждена в службата. Никаква химия, никакви намигвания, никакви съучастнически погледи.

Може би бременността започваше да ѝ тежи, може би я тревожеше постоянната заплаха да получи отново еклампсия, както вече се бе случило веднъж. Това обяснение ме поуспокои, затова купих фунийка печени кестени и я поканих да обядваме в "Ла Малкерида", близо до дома ми. Бях настойчив и не ѝ дадох възможност да ми откаже. Постъпка на отчаян човек.

Седнах да я чакам в един ъгъл на бара, като топлех ледените си ръце с кестените и се питах дали няма да ми върже тенекия.

Но се появи. Алба се появи колкото красива, толкова и тъжна, с вечното си дълго бяло пухено яке, с което приличаше на дамата от езерото от средновековна приказка.

Поздрави ме разсеяно и всичките ми опити да подхвана разговор замряха един по един, докато накрая потънахме в напрегнато мълчание.

— Знаеш ли защо това място се нарича "Ла Малкерида"[68]? — попита ме. — Заради един твой прочут предшественик, Педро Лопес де Аяла, комунерото[69].

— Има и нещо твое — напомних ѝ, — бил е граф Де Салватиера.

— Бил е голям негодник, скарал се дори с майка си, Мария Сармиенто, заради някакви земи, а втората му жена се разделила с него, въпреки че имали потомство, и се наложило да търси убежище при най-големия си съперник, областния управител на Алава. А тук, в уличката, която води до портата Сан Мигел, казват, че живеела Ла Малкерида — каза тя с лека горчивина в гласа си.

— Усещам голяма враждебност и… нямам идея какво става — казах ѝ и протегнах към нея стоплената си от кестените ръка, но тя отдръпна своята.

— Унай, да отидем у вас. Не искам да има свидетели на това, което ще ти кажа.

— Да вървим тогава. Не знаех дали искаш да се качиш — съгласих се.

Платихме сметката набързо и се качихме в топлата бърлога на третия етаж.

Затворих вратата зад гърба си, но този ден топлината отсъстваше. Алба беше студена и нямаше начин да повиша температурата.

Застанах пред нея в хола, тя гледаше с лека тъга през прозореца към площада на Бялата дева, сякаш се разделяше с тази гледка.

— Какво се е случило, Алба?

"Защото е очевидно, че се е случило нещо, и то много сериозно."

— Тасио Ортис де Сарате, тризнакът на мъртвия ми съпруг…

— Знам кой е Тасио — прекъснах я. Нямаше нужда да ми напомня драмата, прозираща във всяка нейна дума.

— Тасио ми се обади. Изпрати ми това. Прецени сам — каза и приближи до мен мобилния си телефон.

Алба ми показа дисплея със сканирания образ на стара снимка. Две новородени бебета, близнаци, сгушени едно до друго.

— Какво е това?

— Това са Тасио и Игнасио.

— И защо Тасио ти е изпратил тази снимка?

— Ти ми кажи, Унай.

Да, трябваше да ѝ кажа, би трябвало вече да съм го направил. Съзнавах това.

— Говорил си с Тасио, разказал си му за нас, казал си му, че съм бременна и че детето е наше. Помолил си го да включи тази част от живота ми в сценария на сериал, който ще гледат хиляди души, за Бога! — извика тя.

— Предпазвах я — успях да промълвя.

— Дъщеря ми? Така ли я предпазваш? — повиши глас тя.

— Ако Тасио не включи нашата любовна история в сценария, всички ще решат, че момичето е от Нанчо. Ще израсне с проклятието, че е дъщеря на сериен убиец.

Алба впери в мен невярващ поглед. Никога не я бях виждал такава, толкова извън себе си.

— Трябваше да се посъветваш с мен! — извика отново. — Така постъпват двойките, Унай. Но, изглежда, си забравил какво е да живееш с Друг. Това, което си направил, ще има последици за мен и за дъщеря ми. Тасио няма да се спре дотук.

— Не те разбирам.

— Помоли ме да направят ДНК тест, когато се роди, с Игнасио искат да знаят дали е тяхна племенница. Двамата не възнамеряват да имат потомство и искат да ѝ завещаят цялото имущество на семейство Ортис де Сарате, макар да знаят, че са извънбрачни деца на доктор Урбина, но нямат други живи роднини и са предпочели да замълчат и да запазят семейното богатство.

— Какво… какво им каза?

— Обясних на Тасио, че не възнамерявам да правя тест за бащинство на дъщеря ми, че ще я отгледам все едно е твоя дъщеря, че това е историята, която ще ѝ разкажа. Тасио обаче настоява да присъства в живота на племенницата си. А аз не искам дъщеря ми да храни и най-малкото съмнение, че е дъщеря на Нанчо, но ако Тасио и Игнасио упорстват да се правят на чичовци… как, по дяволите, ще им попреча? Помисли ли за това, когато му се обади, без да говориш първо с мен? Помисли ли, че може да съсипеш живота на мен и дъщеря ми?

— Просто предпочитам хората да мислят, че е моя дъщеря, дори това да ме постави в полезрението на лудата Ребека.

— Лудата Ребека… дори не ми се мисли сега за това, може ли да си толкова глупав, че сам да си окачваш въжето на шията? Но ти обичаш риска, искаш да свършиш обесен и с глава в някой котел.

— Внимавай, Алба — предупредих я.

— Да внимавам, казваш. Ти би трябвало да действаш внимателно. Откакто ти позволих да участваш в това разследване, не само не си ми дал нито един заподозрян, когото да представя пред съдията, но и излагаш всички на опасност с гафовете си.

— Това съм аз, Алба! Вече знаеш. Импулсивен съм, не обмислям нещата… когато става дума за теб. Така е още от началото. — Поех си въздух, опитах да се концентрирам. Не се получи. — Съжалявам за начина, но не и за това, което направих — продължих, за какво да спирам. — Няма да позволя хората да си мислят, че е дъщеря на сериен убиец.

— До гуша ми дойде! Не сме двойка, никога не сме били, никога не успяхме да бъдем двойка, и още по-малко семейство. Продължаваш да действаш сам, и не само с разследването. Не умееш да работиш в екип. Няма да позволя да взимаш решения, които ме засягат, без да се консултираш с мен. Всички решавате вместо мен и вместо дъщеря ми. Разпределяте си я, сякаш е играчка или военна плячка. Решавате да влезете в живота ѝ или да излезете… Наистина ли мислите за нея, или за емоционалните си липси?

— Не ме поставяй под същия знаменател с Тасио! — изкрещях извън себе си.

И тогава тя взе бялото си пухено яке, наметна го на раменете си и застана на няколко метра от мен.

— Сбогом, Унай — каза и аз знаех, че решението вече е взето. — Уморих се да се опитвам. Можеш да виждаш момичето, можеш да се грижиш за него, ще го правим заедно, но всеки в своя дом и със своя живот, като разделени родители.

"Чудесно — помислих си. — Бяхме двойка за две микросекунди и сега ще бъдем разделени родители."

Но Алба изчезна, сега повече Бланка[70] от всякога, и ми се стори, че отново е непознатата, която така и не успях да опозная напълно в едно ранно утро на джогинг, на няколко метра по-долу, пред стълбите на църквата "Сан Мигел".

Вбесен, взех стария мобилен апарат, в новия нямах телефона му, нито исках МатуСалем да проследи разговора.

— Не ме оставяш да поспя нормално една нощ… Знаеш ли колко е часът в Лос Анджелес, Кракен? — каза Тасио с дрезгав глас, на десет хиляди километра от Бялата дева.

— Не знам, нито ми пука.

— А! — Замълча за няколко секунди и явно разбра. — Алба, предполагам.

"Да, приятелю, Алба".

— Ще бъда кратък — казах му, — нямаш право, не можеш да налагаш присъствието си в живота на това момиче.

— Знаеш, че мога да отида в съда и да изискам тест за бащинство.

— Би ли го направил?

— Искам да бъда част от живота ѝ. И да ѝ дам това, което отказахме на баща ѝ, Нанчо.

— Не използвай дъщеря ми, за да решиш неизплатените си дългове.

— Докажи, че е твоя дъщеря, тогава няма да имам никакво право да предявявам каквито и да е искания.

— Знаеш, че Алба не желае да направи теста. Ще ми се да го направи, повярвай ми. Искам обаче аз да я отгледам и не ме интересува кой е биологичният баща.

— Само че аз искам да знам кой е биологичният баща, защото ако бяхте сигурни, нямаше да водим този абстрактен спор. Ще бъда ясен — искам да е една Ортис де Сарате и да носи с гордост фамилията ни.

— Дори ти не си такъв, а и не знам какво лошо има в нашата фамилия.

— Не ме предизвиквай, Кракен, защото мога да ти навредя много. Още не съм завършил сценария — отвърна и беше отново онзи корав затворник, с когото се срещнах в затвора.

— Не ме заплашвай — предупредих го. — Оставих хакера ти да се меси в живота ми и да ме шпионира, не съм ви издал, нито съм ви спрял… и сега искаш да ме изпързаляш? Какво разбираш ти от лоялност? Би трябвало да се учиш от МатуСалем.

— Не и когато става дума за моята кръв.

Едно си баба знае, едно си бае.

— Няма да ти напомням как си се отнесъл с Нанчо, твоята кръв, когато се е обърнал към вас.

— Именно затова — отвърна.

Бяхме зациклили като развалена плоча, но така става, когато човек е разстроен. Поех си дълбоко въздух, но това никога не ми помагаше, не и когато се чувствах съкрушен, както в онзи петък тринайсети.

Трябваше да опитам нова стратегия, да го накарам да размисли не заради мен и заради злощастията, които можеше да причини в живота ми, а заради огромната власт, която му бях предоставил, за да съсипе живота на Алба и на детето ѝ.

— Тасио — възпрях го, — ти преживя нещастието да бъдеш отхвърлен от цяла Витория…

— Преживял? Още го преживявам, в сегашно време. Защо, мислиш, съм посред зима на двайсет и четири градуса в Калифорния?

— И искаш племенницата ти да преживее същото? Не е ли по-добре хората да я смятат за дъщеря на герой?

— Много хитро, Кракен. Много хитро. Но номерата ти на профайлър не минават пред мен. Няма да се откажа. С Игнасио ще присъстваме в живота на това момиче. И ти няма да можеш да го предотвратиш.

— Майната ти! — извиках му и изгубих напълно търпение. — Исках семейство, а ти ме лиши от него!

И когато го произнесох на глас, сякаш върху мен падна леден блок. Защото осъзнах, че скъсването с Алба е окончателно и че глупавата ми постъпка бе взривила всяка възможност някой ден тя, дъщеря ѝ и аз да сме семейство.