Ритуалите на водата

15 Факултетът по история

21 ноември 2016 г., понеделник

Ектор ни изпрати до служебния паркинг на музея и се сбогува любезно усмихнат. От известно време валеше кротък дъжд и нямаше изгледи да спре. Даде ни един червен чадър с логото на музея и заяви, че е на наше разположение за всички въпроси, които биха могли да възникнат.

— Сега ви оставям. Дръжте ме в течение за хода на разследването и ще продължим да кооридинираме усилията си — каза ни Пауланер, преди да се сбогува и да потегли с колата си към управлението в Сантандер.

Прегърна ме сдържано, погледна ме, сякаш вече ме бе отписал, с голяма тъга, която ме нарани, и си тръгна.

"Как ти се стори Ектор?" — написах на Естибалис, когато се качихме в колата.

— Вече съм влюбена в него — отвърна ми с въздишка, проследявайки Ектор с очи.

Изгледах я с престорено възмущение и леко я сръчках с лакът.

"Инспектор Гауна, не са ли ви достатъчни летните любовни похождения?" — написах не без известно любопитство.

Естибалис ме държеше в течение на етапа, който преживяваше, след като скъса, с дългогодишното си гадже Икер. През цялото лято и част от есента се бе отдала на здравословен промискуитет, чиито подробности споделяше с мен най-невъзмутимо.

Понякога ме обхващаше опасение, че е сменила една зависимост с друга, следвайки модела си на полинаркоманка. Изглеждаше чиста от наркотици, поне през последните месеци.

Наблюдавах я и не виждах знаци да приема забранени вещества. Изглеждаше по-здрава, практикуваше усилено туризъм, излизаше постоянно и имаше приятели, които не познавах.

Беше добре за нея.

— Ектор няма профил на мъж за лятна авантюра — заяви тя и стана сериозна. — И експерт по профилиране като теб вече го знае. Но някои неща са ни забранени и нека престанем с фантазиите, колкото и привлекателни да ми се струват. Сега говоря с профайлъра — какво ти е мнението за това, което научихме в този кабинет, Кракен?

Замислих се. Ектор ни беше дал твърде много информация, които трябваше да се обработи.

"Тройната смърт е интересна линия за разследване, само че двете жертви не са били изгорени. Мисля, че ако първото убийство е било извършено от същия човек преди двайсет години, тогавашният му ритуал е бил по-непохватен и не толкова обмислен, не толкова изпипан. Фактът, че е махнал тялото, означава, че го е било страх от това, което биха могли да намерят по него. Още не съм сигурен, че са дело на един и същ човек" — написах и ѝ показах написаното.

— Сега говори специалистът по виктимология — две жени, неомъжени, бременни, убити на исторически култови места, свързани с келтските ритуали на водата, съседни провинции и… И най-важното — жертвите са се познавали, защото преди двайсет и четири години са прекарали три седмици заедно, участвайки в един археологически проект за келтско селище. Както и да го погледнеш, двете престъпления и двете жертви са свързани. Не казах на главен инспектор Салватиера, че си познавал двете жени, защото не искам да свързвам официално двете престъпления, докато не намерим нещо солидно, но няма да проиграя доверието ѝ в мен, като продължавам да те прикривам. Искам ти, със свои думи, да обясниш на Алба, че си бил в същия лагер, в който са били и двете убити жени.

"Ще го направя. Не искам да ти навредя. Нека аз избера момента, но обещавам, че след като се върнем от това пътуване, ще говоря с Алба" — написах.

Тя прочете и кимна с глава.

— Сега остава да посетим ръководителя на това незабравимо кантабрийско селище. Готов ли си? — каза тя тържествено.

Въздъхнах и Естибалис запали мотора.

Една от причините да отидем в Кантабрия беше и тази — да посетим без предупреждение Саул Товар, който сега беше щатен професор и преподаваше социална и културна антропология във Факултета по история на Кантабрийския университет, където в момента се отправяхме с Естибалис.

Към Саул изпитвах противоречиви чувства — винаги ги бях изпитвал.

За нас, четиримата приятели, които отидохме в лагера, можеше да бъде сърдечната бащина фигура, за която всички копнеехме.

За някои беше.

Само че заради глупавото ни съперничество аз не се сближих с него, може би по моя вина. Сега, след като научих за смъртта на дъщеря му, се чувствах ужасно.

Ребека беше мъртва от двайсет години. Горкото момиче.

Беше трудно да паркираме, както във всички университетски пространства, особено в дъждовен ден като този. Накрая се наложи да изчакаме един не дотолкова мотивиран студент да се измъкне от лекции и оставихме колата пред червената тухлена сграда с внушителни синкави колони.

Малка подробност привлече вниманието ми — едно по-голямо момче, може би последна година студент, ни изгледа подозрително, когато попитахме в групата му за Саул, и сякаш се раздразни. Имаше щръкнал на темето перчем, който го правеше с десет сантиметра по-висок, и различни на цвят очи — един кафяв и един светлозелен ирис.

— Питат за Прошарената брада — прошепна на друго момче, но аз бях наблизо и го чух.

— Нали казваше, че Синята брада е този, който убивал съпругите си? — отвърна по-високото момче.

— Синята брада сега е Прошарената брада, не знаеш ли? Да вървим, ела — каза и двамата ни обърнаха гръб и си тръгнаха, докато Естибалис слушаше внимателно указанията, които ни даваха две много любезни момичета.

Потърсихме кабинета му и почукахме на вратата. Никой не отговори, така че влязохме. Саул седеше в единия край на масата, около която бяха насядали няколко студентки. Направи ни жест "почакайте малко", като едва ни погледна, и продължи лекцията си.

Любопитно е какво забелязва човек, когато не е виждал някого цели двайсет и четири години. Беше повяхнал, предполагам, че като мен. Прецених, че е на около петдесет и няколко години. Белите косми в някога черната му брада, по-дълбоките бръчици около очите… и държането. Особено държането.

Спомнях си Саул като типичния харизматичен преподавател, винаги обкръжен от млади хора. Сега също беше обкръжен от студенти, носеше дънки и свободно падаща риза над тях, но в държането му се забелязваха дистанцираност и умора, които ми заприличаха почти на горчиво поражение, сякаш вече беше уморен от позата на млад преподавател.

Запознах се с него благодарение на Лучо — той ни убеди да се запишем като доброволци в една стипендиантска програма на Кантабрийския университет, който търсеше да привлече младежи от всичките автономни области като бъдещи студенти в тогавашната специалност "История".

Приятелят ми винаги бе мечтал да стане археолог, а онова лято всички искахме да припечелим пари, поради което обмисляхме също възможността да бъдем доброволци в Световното изложение в Севиля или в Олимпийското градче в Барселона.

Това обаче, което убеди Лучо, Асиер и мен, бе чувството ни за солидарност с Хота, когото искахме да подкрепим в най-тежкия момент в живота му и да го откъснем за няколко седмици от Витория — баща му се бореше със скоротечна форма на рак на панкреаса и Хосе Хавиер Уето, дотогава уравновесен и добър ученик, в края на седмицата се натряскваше до козирката.

Пиеше все по-големи количества калимочо и се забъркваше във все повече свади. Искахме да го спасим и да го подкрепим. Знаехме, че няма да се съгласи да отиде в Севиля или в Барселона, така че близката Кантабрия беше най-реалистичният избор.

За това допринесе и фактът, че програмата за младежи между петнайсет и седемнайсет години предвиждаше помощ от 50000 песети, а пътните разходи и издръжката бяха за сметка на университета, така че на нашите шестнайсет години и с цялото лято пред нас планът ни устройваше.

Студентките слушаха внимателно това, което Саул разказваше за теонимите, фосилизирани думи, обозначаващи места и криещи в себе си имена на келтски богове като Деба, Тевтат, Тулоний, Ayr… Две от момичетата си водеха записки и му се усмихваха, когато вдигаха очи към него с подобно на обожание изражение. Той се преструваше, че не забелязва нищо.

Почакахме известно време, но Саул беше толкова погълнат от беседата си за келтите, че скоро забрави за нас, а прословутото търпение на Естибалис се изчерпа след няколко минути.

— Професор Товар — заяви тя, след като се прокашля и показа значката си, — ние сме от полицейското управление във Витория. Бихме искали да поговорим. Не бързайте; когато можете.

Очите на Саул потъмняха. Не започвахме добре.

— Патрисия, Майте, Сандра, бихте ли ни оставили насаме? В четвъртък може да дойдете отново на консултация, ако нещо не ви е станало ясно — нареди им той с любезен тон, който обаче не търпеше възражение.

Момичетата си тръгнаха, след като си размениха съучастнически погледи и огледаха от горе до долу Ести и мен.

— За какво точно сте дошли? — обърна се той към нас веднага щом момичетата затвориха вратата.

— Помните ли инспектор Унай Лопес де Аяла? — попита колежката ми с желание да ме улесни.

— Разбира се. Възмъжал си, Кракен, но имаш характерна фигура, която не се е променила. А и признавам, че следях с интерес случилото ти се във Витория преди няколко месеца. Живея на същата планета. В Сантандер само за това се говореше.

— Но не сте живели във Витория… — подхвърли Естибалис. После се прокашля и застана мирно, сякаш си спомни, че сме на работа и трябва да разпитаме свидетел по стар случай.

— Най-добре да си говорим на ти — предложи ѝ Саул.

— Чудесно — съгласи се тя. — Ние сме инспектори от отдел "Криминални разследвания". Тук сме, за да изясним някои съмнения, които възникнаха във връзка със случая с изчезването на дъщеря ти Ребека Товар.

— Заради Ребека… значи е това — прошепна, изражението му помръкна от болка и той отклони поглед от нас. — Има ли нещо ново? Намерихте ли най-после тялото? — попита, когато се съвзе.

— За съжаление, не, но вашият случай изглежда свързан със сегашен случай и искаме да отхвърлим тази връзка и да престанем да ровим в раната ти — каза Естибалис с фамилиарност, която не бях свикнал да използва спрямо свидетелите. — Какво мислиш, че се случило с дъщеря ти, Саул?

— Нещо мътно. Измама. Това мисля — отвърна ѝ Саул и вече отново беше предишният Саул с неговия топъл глас. Впери очи в Естибалис и се наведе напред, приближавайки се до нас. — Мисля, че са били няколко, че един от извършителите е направил снимки, за да изнудва другия или другите, или пък после се е разкаял и ги е изпратил на медиите. Мисля, че са скрили трупа, защото са се страхували, че ще открият по него следи или улики, които да насочат полицията към тях. Имам предвид биологични доказателства, семенна течност, каквото и да е…

— Саул… а бременността? — попита предпазливо Естебалис.

— Не беше бременна.

— Била е тийнейджърка, статистиката е пълна с родители, които не знаят за бременността на дъщерите си.

— Не бях от бащите, които не биха разбрали, че дъщеря им е бременна. Не е възможно Ребека да е била бременна, защото… — въздъхна и се обърна към мен: — Унай, помниш ли дъщеря ми?

"Да, бяхме се сприятелили. Пазя хубави спомени за нея" — написах на мобилния.

Дотогава не бях се включил в разговора, а Естибалис пропусна да спомене за афазията на Брока. Саул се досети, предполагам, че навърза информацията, която бе прочел във вестниците, и осъзна, че няма да говоря по време на разговора.

— Имам предвид физически — настоя той. — Според теб дъщеря ми имаше ли женствени форми?

Въпросът ме притесни. Стори ми се доста смущаващо да отговоря на баща, чиято дъщеря е умряла, дали помня извивките на тялото ѝ.

"Не си спомням" — излъгах.

— Разбира се, ти виждаше единствено Анабел Ли. Ребека още не беше много развита, нито физически, нито психически. Беше твърде малка, още не ходеше с момчета. Сестра ми беше неин ендокринолог и наблюдаваше развитието ѝ. Полицията ми зададе същия въпрос преди двайсет и три години и сестра ми представи изследванията, които доказваха, че не е било възможно да е била бременна в месеците преди изчезването ѝ. Аз имам две теории по въпроса. Първата е, че ъгълът, от който са направени снимките, създава такова впечатление. Това обяснение обаче не ме удовлетворяваше и се консултирах с един съдебен лекар в Сантандер. Мнението му беше, че изпъкналостта в абдоминалната област може да се дължи на процесите на разлагане на тялото, в случай че е била мъртва от няколко дни, макар че от това разстояние не могат да се установят други следи. Въпреки че лицето ѝ… гледал съм хиляди пъти тези снимки и без съмнение това беше дъщеря ми. Един баща винаги разпознава лицето на дъщеря си, независимо от какъв ъгъл го гледа.

"Ти постоянно говореше за култови места — написах, сменяйки темата, — какво мислиш за факта, че е било във Фонтибре?"

— Съдбата има много лош вкус и ужасно чувство за хумор.

"Не си ли помисли, че може да е някой от обкръжението ти в работата, някой колега, свързан с културната антропология, някоя група от собствените ти студенти или човек, за когото Фонтибре има особено значение? Начинът, по който е убита дъщеря ти, е твърде необичаен, особено за нашата култура, Саул."

— Това като експерт ли ми го казваш? Мислиш ли, че не го знам?

Настоящият Саул контролираше малко по-неубедително емоциите си, отколкото онзи Саул, когото бях виждал — сдържан и силен мъж, който умееше да посредничи в конфликтите ни.

"Мислиш ли, че някой ти е отмъстил, че някой е искал да ти навреди?" — притиснах го.

— Някой го е направил, разбира се. Но повече е навредил на нея. Повече е навредил на нея. Всъщност вие какво искате? Идвате от Витория, не ми задавате нови въпроси, не ми съобщавате за някакъв напредък в разследването, нито за евентуалното място, където може да е заровено тялото на Ребека. Повече от очевидно е, че са започнали отново да убиват, че се е случило в Авала и че има някакво сходство с начина, по който са убили Бека. В противен случай ти нямаше да дойдеш, Кракен, като се имат предвид ограничените ти комуникативни възможности. Знам, че сега си криминален профайлър. Отново ли са го направили? За сериен убиец ли става дума?

Посрещнах удара доста невъзмутимо, по-скоро ми направи впечатление враждебността на Саул. Не му бях любимец, беше по-близък с Хота, в началото, когато го подкрепи заради болестта на баща му, после с Асиер, а след това с Лучо.

Аз обаче също му дължах някой и друг добър съвет, като например да приема с гордост прякора, който ми бяха дали, и да го възприема като тотем, както правели древните хора с духа на животните, на които се възхищавали и чиято сила желаели да притежават.

Така че престанах да се ядосвам, когато Лучо ме тормозеше с този прякор, и се научих да го търпя, първо с примирение, после с нарастваща симпатия до ден днешен. Чувствах се напълно идентифициран с него.

Беше добър съвет и му бях благодарен за това. Също за усилията му да ни осигури едно незабравимо лято и да се съобразява с екзалтираното ни его на тийнейджъри.

Не проумявах сегашната му враждебност, но в действителност бяхме нахлули отново в живота му с много деликатни въпроси и бяхме възкресили спомена за мъртвата му дъщеря. На мен това също нямаше да ми хареса.

— Още не знаем, Саул — намеси се Естибалис, когато видя, че не възнамерявам да пиша нищо. — Дойдохме в Сантандер, за да съпоставим с теб информацията, която имаме до момента, и да установим дали има достатъчно общи точки, за да мислим за един и същи извършител.

— Извършители — поправи я Саул и гласът му изсвистя като камшик. — Извършители.

"Виждам, че си напълно убеден — написах. — Явно имаш собствена теория за това кои са били извършителите."

— Странно е, че ти ме питаш за това, Унай. Странно е, че ти ме питаш за това.