Ритуалите на водата

43 Градината със секвоята

9 януари 2017 г., понеделник

Знам, че трябваше да се прибера директно вкъщи да си почивам, но новините, които ми донесе Милан, ме отклониха от пътя, така че отминах портала ми на площада на Бялата дева и се отправих към Новата катедрала.

При стълбите на главния вход, пред струите вода, които бликаха направо от асфалта, винаги имаше скейтъри, които упражняваха скоковете и акробатичните си номера с тунингованите си скейтбордове.

Обичах да ги наблюдавам скришом, когато минавах пред храма на път за някое пинчо в "Сагартоки", или когато придружавах Алба, която живееше на улица "Прадо" номер 22 и понякога ми позволяваше да я изпратя. Бях забелязал няколко пъти присъствието на хлапак с бяла качулка и синя коса. Скейтбордът с библейския патриарх също биеше на очи.

Отправих се да го търся в студеното утро, обвито в гъста мъгла.

Приближих се до него и изчаках да довърши акробатиката си. Другите момчета го предупредиха за присъствието ми с жест и той понечи да скочи на лъскавия си скейтборд и да избяга, но сграбчих хилавата му ръка и МатуСалем ми отправи гневен поглед.

— Искаш да ми пратиш всичките самоличности офлайн ли?

— Нуждая се от помощта ти — прошепнах.

— Да отидем на някое по-уединено място — съгласи се той неохотно. — Май не ти е позната думата "дискретност", нали?

— Звучи странно от устата на човек, който знае дори какво закусвам всяка сутрин.

— Е, сега поне говориш — отбеляза той и спусна качулката над лицето си.

— Да отидем в градината със секвоята, сериозно е — отвърнах.

Момчето стисна устни, очите му на архангел се втренчиха в един гаргойл[51] на Новата катедрала.

— Става, но само този път.

— Дадено — обещах и го ескортирах до мястото, където беше гигантското дърво, до старото училище на монахините урсулинки.

Там нямаше камери и почти никога посетители, така че го подканих да влезе и той ме последва с известно недоверие.

— Слушам те — каза, след като застанахме пред секвоята.

— Голдън е избягала — уведомих го.

— Това е правилно, макар и неточно.

— Обясни ми.

— Единствените достоверни факти са, че Голдън е изчезнала от мрежата и че няма и следа от нея, включително в Дълбоката мрежа.

— Откога? — попитах.

— От 26 декември. Станала е невидима.

— Можеш ли да използваш свръхспособностите си и да я откриеш?

— Сега е време да ми обясниш какво се е случило в реалния свят. Този грозен хематом на лицето ти има ли нещо общо?

— Нападна ме, удари ме по главата и е обявена за издирване и задържане. Самоличността ѝ е била прикритие, едва ли ще я използва отново.

— Мамка ѝ на старицата.

— Можеш ли да я откриеш? — настоях.

Той въздъхна, сякаш му бе писнало от мен.

— Ще ти обясня бавничко, та дано го разбереш, защото вие възрастните понякога схващате трудно — щом е напуснала онлайн света, няма какво да намирам.

— Искаш да кажеш, че най-добрият хакер, когото познавам, не може да открие изкопаемо като нея?

— Не ми пробутвай тези игрички на его, знаеш, че го правя единствено за да върна услугата на Тасио. Ще продължа да те пазя там долу, но и те предупреждавам — ако нахлуваш във физическия ми свят по този начин и хората около мен загреят, че имам вземане-даване с ченге, край.

— Съгласен съм, ако видиш стикер с бял кръст на балкона ми, ще се видим на следващия ден в един и тринайсет в криптата на Новата катедрала. Доволен ли си?

— Доволен съм — каза, макар че за секунда направи физиономия на "Ей, това е супер", но не го изрече на глас.

— Значи така се разбираме. Агур[52], Мату.

— Агур, Кракен.

Прибрах се вкъщи, а разочарованието тежеше върху раменете ми и се изкачваше до наранения ми череп.

Бях доловил безсилието на МатуСалем, макар че не го изрече на глас. Знаех, че хлапакът е направил всичко, за да открие следите на Голдън, и че не я е намерил. Бе изгубил хлапашката си дързост, бе се опитал и се бе сблъскал с ледена стена. Бях наясно, че няма да намерим Голдън, освен ако тя сама не поиска да бъде намерена.

Изобщо не предполагах, че кротката пенсионерка вече е задвижила конците, за да ме забърка за пореден път в плановете си.

Когато влязох в портала и отворих пощенската кутия, за да я опразня от натрупалите се рекламни брошури, намерих писмо без подател, адресирано до Кракен. Нямаше клеймо, някой бе влязъл във входа и го бе пуснал в пощенската ми кутия, на която не бе написано името ми от съображения за сигурност.

Взех го извънредно внимателно, беше обикновен бял плик, почти не тежеше, предположих, че съдържа само един лист. Отдалечих го от лицето си от предпазливост и го отворих: