Ритуалите на водата

30 Кръстът на Горбеа

10 декември 2016 г., събота

Една млада жена потегли призори към кръста на Горбеа. Тъмнината не ѝ пречеше, познаваше добре пътя. Нямаше да се бави, само щеше да посети брат си. Винаги носеше със себе си, скрито под дрехите до гърдите си, сребърното егускилоре, но тази събота трябваше да говори с него. Нямаше пред кого да излее душата си. Алба не ставаше за това. Не и за този разговор. Тревожеше се много, откакто тя получи онези конвулсии, и за пръв път леко ревнуваше. А толкова добре се бе справяла досега с чувството на ревност. Гордееше се с това. Успя да се контролира, когато Унай беше с Паула, а Алба бе по-подходяща за Кракен от Паула. По-зряла, по-женствена, по-уравновесена. Щеше да го предпазва от него самия и от маниите му.

"Защо трябва да чакаш дете точно сега, наивнице? Още ли не си разбрала какъв е смисълът на ритуала? Не съзнаваш ли, че умират точно тези, които не са подготвени да бъдат родители?" — укори я тя.

Също като циничната Анабел — как щеше да отгледа дете една майка, студена като нея? А Хота… Ести знаеше на какво е способен един алкохолик, който има деца. Да не говорим за Ребека, брат ѝ бе разказал това, което Лучо му бе намекнал…

Унай ѝ го бе казал, все едно че се изповядваше. Че детето било негово, че нямало никакво съмнение…

Щеше ли да мине номерът? Щеше ли градът да приеме това пресилено обяснение?

Естибалис му бе отговорила с едно "радвам се за двамата". Имаше ли друг избор? И се радваше. Разбира се, че се радваше. Искаше семейство за Унай. Вече беше преживяла това, когато той и Паула, отчаяни, че пръчицата така и не се оцветява в синьо, се обърнаха към лекар специалист по безплодие. Това Естибалис вече го беше приела.

Но не сега, за бога, не сега.

Паркира колата в Муруа и след дълго изкачване пристигна, изтощена и ядосана, в подножието на кръста на Горбеа. Там видя за последен път брат си, там докосна праха му, там го видя да се разпръсва и да се слива с планината.

— Знам, че не харесваше Унай и ще ми кажеш, че ме използва, защото съм мазохистка и за него съм само приятелка, но те наистина са неразумни…

Естибалис чу язвителния отговор на Енеко.

— Ей, не съм дошла дотук, за да ме навикваш.

Енеко отговори, явно духът на брат ѝ беше в лошо настроение.

— Ако продължиш да ми говориш глупости, ще останеш тук, треперещ от студ и сам като кукувица.

Енеко смени темата на разговора, но и сега тя не беше особено приятна.

— Татко е зле. Както винаги, по-зле. По-нервен, по-избухлив, повече хапчета. Не ме питай, знаеш какъв е.

И Естибалис извади сандвича с филе, който си бе приготвила предната вечер, седна, опря гръб на една от подпорите на кръста и започна да яде.

— Енеко, имам намерение да помагам на други деца като нас. За да не им се случи… разбираш какво имам предвид. За да не преживеят същото като нас. Адба иска да задвижи плана, мисля, че всеки от нас се ражда за нещо в живота, нещо, което го вълнува и което той трябва да направи непременно. Ти ме спаси от ада чрез стимулиращи хапчета. Искам да правя същото, да спасявам от ад, но по истински начин, като вдъхвам сила, не знам дали ме разбираш. Знам, че това за теб са глупости. Не ме гледай с този скептичен поглед, няма да ти разказвам повече нищо.

Не се получи. Дали заради деня, дали заради вятъра, дали заради негативните йони, но в този ден Естибалис не успяваше да се свърже както преди с брат си.

Разочарована, тя целуна кръста на Горбеа и пое пътя надолу.

На двайсет и пет километра на юг, в Алавеската равнина, Витория още не се бе събудила.