Ритуалите на водата

53 "Порталон"

10 януари 2017 г., вторник

Естибалис вървеше из градината на дядо като неспокойно змийче, наложи се да поставя ръце на раменете ѝ и да я спра. Едва тогава застана на едно място и ме погледна в очите.

— Има и нещо друго, нали? — попитах.

— Унай, има още нещо, за което искам да поговорим, но ме е хванала параноята с твоите мобилни телефони и хакери — каза Естибалис.

— Слушам те.

— Няма да влизаме в интернет, за да ти го покажа, страх ме е, че и мен може да следят, така че ще трябва да се довериш на думите ми.

— Правя го. Винаги — отвърнах с недоумение.

— Добре, градината е достатъчно уединена, така че може би е най-подходящото място, за да ти го кажа. Нека седнем.

Посочих ѝ малката каменна стена, която отделяше градината на дядо от тази на Акилино, и седнахме, въпреки че януарският студ беше вледенил камъните, а мъхът беше сух и остър като четина.

— Отнася се за акаунта на Анабел Ли във фейсбук. Казах на Милан да потърси тайнствената приятелка, която се е сближила с нея преди няколко месеца, тя още не ми е дала никакво име, за пръв път се случва Милан да не се справи със задача, свързана с технологиите, досега винаги ми е давала сведението, което ѝ искам, почти мигновено, сякаш няма какво друго да прави в живота.

— И това е чудесно.

— Чудесно е, тя е изключителна. Затова не разбирам как не е открила едно име, Хинебра, което направо ще ти извади очите. Започнала е да пише коментари на стената си, след като Ана Белен е обявила бременността си. С малко търпение човек може да проследи публичните им разговори до момента, в който решават да ги направят лични. Любопитното е, че профилът на Хинебра е фалшив. Почти не е активен, няма снимки на нито един човек, който да потвърди тази самоличност, само готически картини, може би качени, за да отговарят на вкусовете на Ана Белен. Наистина има информация, че е от Витория, но почти нищо повече.

— Какво искаш да кажеш?

— Че Милан преспокойно е могла да открие този доста подозрителен акаунт. Че аз го намерих само за няколко часа. И не преставам да се питам защо Милан не се справи точно с тази задача, която ѝ поставих, да открие тайнствената приятелка, която много вероятно я е завела на последна разходка до "Сан Адриан".

— Голдън ми каза нещо… нещо във връзка с имената — спомних си аз смътно.

— Имената?

— Да, да започна от имената, за Ребека всяко име имало някакво значение. Даваш ли си сметка?

— За какво?

— Голдън каза, че с Ребека са живели освен в Амстердам, в Милано, в Женева…

— Имената им… Милан, Хинебра[65]… Имена на места, където Ребека е живяла.

— Не само това, Саул… — запънах се, сигурно от студа. — Саул каза, че са посетили с Ребека една експозиция в Милано на мумии от торфените блата и че тя била много специална и за двамата.

Естибалис се замисли за момент, вдигна глава, вятърът свиреше в оголените клони на крушата на дядо над нас.

— Милан е чудесен човек, всичко това са случайни съвпадения и ние с теб сме параноици — изрече тя бавно, със затворени очи и с глава, обърната към старото дърво.

— Милан е чудесен човек, всичко това са случайни съвпадения и ние с теб сме параноици — повторих думите ѝ.

Отчасти за да убедя себе си, отчасти за да отправя пожелание към вятъра.

Милан ми напомняше на някого, на някого от миналото ми. Имах това чувство още в първия момент, когато се запознахме, но не знаех каква е причината за това странно усещане.

— Тогава да се върнем във Витория — предложи Ести. — Ще говоря с Алба, тя има достъп до досието на Милан, ще ѝ разкажа за нашите… не са подозрения, нали, Унай? Просто искаме да се подсигурим.

— Да, да се върнем. Аз също искам да посетя един човек.

Веднага щом пристигнах във Витория, му се обадих по стария мобилен телефон. Асиер беше от онези, които останаха извън списъка с хора, на които имах пълно доверие.

— Асиер, бих искал да поговорим.

— Сега е невъзможно, приятелю — отряза ме той. — Обядвам в "Порталон" с един дистрибутор на фармацевтични продукти.

— Не си тръгвай, когато приключиш, изчакай ме. Наблизо съм и ще поговорим. — И му затворих, за да не му дам възможност да се измъкне от принудителната среща.

Отправих се към края на "Корерия" в северната част на Средновековния бадем, към една странноприемница срещу площад "Бурулерия", която функционираше вече шест века. Дискретно място, от каквото се нуждаех, за да разговарям по дискретни теми.

Прекрачих прага под каменния цокъл и вътре попитах за приятеля си, една сервитьорка, облечена с неска[66], ме изпрати нагоре по стълбата в старинен салон с дъбови греди, разположен до някогашния параклис на странноприемницата.

Асиер беше сам, вече бе изпратил търговеца и ме чакаше нетърпеливо, ако се съдеше по изражението на лицето му. Стори ми се леко посърнал, Новата година и бремето на наскоро спечелените милиони не му се отразяваха добре, а може би бракът му се разпадаше заради напрежението. Не можех да зная със сигурност.

— Как е главата ти? — поздрави ме той. — Посрещна Новата година в болницата.

— Гледах "Обичайните заподозрени". — "С Алба", премълчах. — Прекарах добре.

— Този филм е страхотен! Особено това, което казва за дявола.

Не разбрах, сигурно защото беше часът за следобедна дрямка.

— Какво казва за дявола?

— Фразата на Бодлер, която Върбъл цитира: "Най-голямата хитрост на дявола е да ви убеди, че не съществува."

Загледах го мълчаливо — точно той ми говореше за дяволи и хитрости? Добре.

— Трябва да ти задам няколко въпроса — казах аз, като се прокашлях.

— Така и предположих, напоследък е трудно с теб да седнем просто на кафе. Хайде, питай, след един час трябва да съм в аптеката — каза той с леко раздразнение.

— Искам да ми разкажеш всичко, което си спомняш за Ребека, дъщерята на Саул.

— Уф… онова момиченце — той се намръщи, явно нямаше хубави спомени.

— Онова момиченце… какво?

Асиер заусуква между пръстите си една хартиена салфетка.

— Не общувах много с нея. Какво искаш да знаеш?

— Защо ти беше толкова антипатична и я избягваше? Държеше се много враждебно с нея.

— Ще ме арестуваш ли за това? — каза той и повдигна вежда предизвикателно.

— Отпусни се, Асиер.

— Добре, извинявай. Просто тази история ме изнервя. Колко добре си бяхме преди това, нали?

— Кажи го на Хота.

Въздъхна, стана му мъчно.

— Добре, Ребека. Да видим. Момичето беше доста странно, първата вечер ме отведе в кухнята и се разплака. Разказа ми нещо толкова гадно, че ми се прииска да се върна във Витория. Помислих си: "В какво, по дяволите, се набутах?" Едно дванайсет-тринайсетгодишно момиче да има толкова извратен мозък…

— Какво ти разказа, Асиер?

— Че баща ѝ я опипвал, изтърси ми го ей така, внезапно. "Здравей, казвам се Ребека и баща ми ме пипа където не трябва." И че баща ѝ и леля ѝ били любовници. Че тя се доверила на леля си, която била лекарка, и ѝ казала, че баща ѝ я опипва и тогава леля ѝ я изкарала луда и я изпратили в психиатричното отделение на "Валдесиля".

— Да, знаех това — казах, докато довършвах капучиното си.

— Това глупаво истерично момиченце ми каза, че всичко било лъжа, че нищо не си била измислила и че разбрала, че баща ѝ и леля ѝ били любовници, когато останали самички, без баба ѝ и дядо ѝ. Не си спомням добре семейната им история, не ми беше до това, само исках да се махна от онази кухня и Саул да не ме завари първата вечер насаме с подсмърчащата му дъщеря.

— Опитай се да си спомниш, ще ми бъде от полза.

— Че баба ѝ прекарала много години на легло заради обет на не знам си коя Богородица, че не познавала дядо си, но в Сантиляна се говорело, че бил много странен човек, че когато умрели, сестра му вече била почти лекар и баща ѝ, Саул, отишъл да живее при нея. Беше история за блудство и кръвосмешение, стори ми се по-скоро присъща за детска фантазия. Освен това Ребека донякъде защитаваше Саул, говореше ужасии за него, но веднага след това се отмяташе и се кълнеше, че го обича много. Звучеше много откачено. Знам, че Саул е предупредил Хота да не ѝ вярва, и Хота сподели с мен, че момичето е разказало същата история на него и на Анабел. Саул изглеждаше загрижен и притеснен, ти щеше ли да ѝ повярваш? Опита ли се и теб да върже?

— Мисля, че се опита да ми го каже, но отложихме разговора.

"Който смъртта на Мариан отложи завинаги" — добавих мислено.

— Момичето беше откачено и говореше откачено.

— И аз мисля така. Саул потвърди диагнозата за параноидно психотично разстройство. — Поех си въздух и се опитах да подредя думите. — Имала е комплекс на Електра, била е влюбена в Саул. Правела го е, за да привлече вниманието му.

— Да, това си личеше в лагера.

— Предположил си правилно — продължих, — измислила е блудството и кръвосмесителната връзка между баща си и леля си.

— По дяволите, какво извратено мозъче.

Кимнах потвърдително с глава, не харесвах изразите, които използваше Асиер, но в общи линии бях съгласен с него.

— И това какво значение има сега? Нали ми каза, че са убили момичето една година след това?

— Жива е и е възможно да ни потърси.

— Как така е жива?

— Ще те попитам нещо лично. Ти вече отрече да си бащата на детето на Ана Белен, но двамата с Ара чакате ли дете?

Не поисках да му кажа, че Хота е бащата на детето, което е чакала Анабел. Отчасти защото беше следствена тайна, отчасти защото колкото повече знаех аз и колкото по-малко знаеше той, толкова по-добре можех да направлявам стратегическата игра, в която се бяха превърнали разговорите ни.

— Не, доколкото знам. Вече ти разказах за намеренията, които имам относно мимолетния ми брак, когато ти най-после приключиш с разследването и ще мога да взема милионите, без да се нахвърлите върху мен и да ме тикнете зад решетките. Вече сте го правили, Тасио прекара двайсет години в затвора заради некадърността ви.

Стиснах зъби, сега не беше моментът да го пратя по дяволите… още не.

— По-добре отговори на въпроса ми, Асиер, не искам да се караме. Сигурен ли си, че… няма да ставаш баща?

— Сигурен съм, Унай. Освен ако Ара е забременяла и го е скрила от мен.

— Някоя друга?

— Изключено. Това е Витория, Унай… И не отговори на въпроса ми, как така Ребека е жива?

— Имаме показанията на балдъзата на Саул и леля на Ребека. Според нея Ребека не е мъртва. — Поех си дъх. Твърде много фрази една след друга. — Смятаме, че е жива и тя е убила Анабел и Хота. Да си се запознал напоследък с някоя жена, която може да е тя? Трийсет и осем годишна, добро образование, беше брюнетка, макар че може да изглежда съвсем различно.

— Жена ми — отвърна той и гласът му прозвуча като свистене на камшик, защото внезапно целият се напрегна.

— Арасели? Как така да е тя?

— Жена ми — повтори тихо. — Арасели е тук, бъди дискретен, ако обичаш. Тя не трябва да знае нищо за това.

Чак тогава разбрах. Арасели беше на няколко метра от нас, на прага на салона. От колко време стоеше там и какво бе чула?

Двамата станахме, когато тя се приближи, като двама хлапаци, заварени с жаба в ръце.

— Ти какво правиш тук? — попита я Асиер, преди да я целуне леко по устата.

Арасели скръсти ръце, все повече ми заприличваше на Анабел Ли с тази нова прическа. Дали Асиер го бе забелязал?

— Не може ли да дойда да видя мъжа си?

— Днес не беше ли в… Доности?

— Билбао. Бях в Билбао. Приключих с часовете и си казах: "Защо да не изненадам мъжа си", и дойдох в ресторанта, в който идваш всеки вторник, та дано поне веднъж се засечем. Зле ли постъпих? Здравей, Унай — каза и ме целуна по бузите, долових уханието на парфюма ѝ, миришеше на цветя. — Извинявай, че не те поздравих. Обяснявах на мъжа си защо съм дошла.

— Здравей, Ара — казах лаконично аз, не исках да се намесвам повече от необходимото.

— Всичко наред ли е? — попита. — Случило ли се е нещо? Изглеждате доста умърлушени.

— Всичко е наред — излъгах безочливо. — Домъчня ми за малко нормалност в компанията, това е всичко.

— Разбирам. Аз също, всички сме много странни. Няма начин да се съберем отново. Макар че е нормално след толкова погребения… Имаме най-висок показател на смъртност от всички компании в града. Първо Мартина, после Хота…

— Това виц ли трябваше да бъде? — прекъсна я мъжът ѝ.

— Добре, забрави. Няма начин да ти повдигна духа.

— Тръгвам си, семейство — побързах да кажа.

За щастие, в този момент иззвъня новият ми мобилен телефон и аз се оттеглих дискретно, след като се сбогувах с извинително изражение и излязох на улицата, преди да приема обаждането на Естибалис.

— Унай, говорих с Алба за Милан Мартинес и според досието е родена в Сантандер. Странно, нали? Никога не ни го е споменавала и винаги избягваше да идва с нас на разследванията, които проведохме в Кантабрия.

— Не е достатъчно, за да я заподозрем — казах. — Какво ти се върти в главата, Ести? Познавам те.

— Някой е хакнал стария ти мобилен телефон и ти го смени с нов, но… само го казвам, за да си имаш едно наум; ами ако Ребека контролира разследването и по новия ти мобилен телефон?

— Питаш ме… да не би Ребека да е Милан? Да отидем да говорим още сега с нея и да изясним всичко — казах, опитвайки се да внеса малко здрав разум.

Само че не преставах да мисля за фразата, която приятелят ми Асиер бе подхвърлил: "Най-голямата хитрост на дявола е да ви убеди, че не съществува."

Ако Ребека беше жива, можеше да бъде която и да е. Включително… Милан?

— Къде си, Унай? Аз отивам към Кулата на семейство Анда[67]. Според Алба това е домашният адрес на Милан Мартинес.

— Аз съм точно отсреща, тъкмо излизам от "Порталон". Чакам те.

И малко по-късно се срещнахме под портала на внушителната средновековна сграда на площад "Бурулерия".

Естибалис извади мобилния си телефон и набра номера на Милан.

— С инспектор Аяла бяхме в "Порталон" и си казахме: хайде да посетим Милан, която ми каза, че е наела апартамент в Кулата на семейство Анда.

— Никога не съм ви казвала къде живея, инспекторе — чух грубоватия глас на Милан.

— Така ли? Значи е бил Пеня.

— Не вярвам да е Пеня — прекъсна я тя.

— Работата е, че сме на входа и сме любопитни, защото не сме имали познат, който да живее в най-старата жилищна сграда във Витория. Може ли да я видим? Ще звънна по домофона, ще ни отвориш ли?

Милан се забави няколко секунди, които ни се сториха цяла вечност, докато ни отвори портала.

Когато стигнахме до вратата ѝ на последния етаж, чухме шумове — някой вътре се суетеше и подреждаше жилището.

Естибалис предпазливо натисна звънеца на стълбищната площадка.

Милан ни отвори вратата по хавлия, с мокра коса и без нищо отдолу и едва тогава разбрах причината за онова глождещо усещане за нещо познато винаги когато я видех, както и опасенията на дядо — Милан не беше Ребека, не можеше да е тя, защото Милан беше копие на Мариан Мартинес, студентката по история, която не успях да спася преди двайсет и четири години.