Ритуалите на водата

19 Водоемът във Биляверде

23 ноември 2016 г., сряда

Върнах се вкъщи и цяла сутрин напразно чаках Естибалис да ми се обади, затова реших, че не се нуждае от присъствието ми и че съпоставя данни в управлението. Възползвах се, за да отида във Виляверде, селото ми в Алавеската планина, на четирийсет километра на юг от столицата.

С Херман се редувахме да ходим през седмицата, за да се уверим, че дядо е добре. Не че имаше нужда от помощта ни; въпреки деветдесет и четирите си години се справяше чудесно сам и вършеше работата в градината по-добре и от експерт по производителност, но помощта ни винаги му беше добре дошла.

Заварих го да похърква, седнал на дивана, покрил с такето лицето си, за да не му блести следобедната светлина, проникваща през малкия балкон на кухнята, пред запаленото огнище, което разпръскваше благодатна топлина в огромната къща с каменни стени.

Въпреки че спеше дълбоко, беше като зайците, които спят с едно отворено око, и веднага щом се приближих, той си намести такето на главата и ме попита радостно:

— Как си, синко?

Направих съучастнически жест, за да види, че седмицата ми минава добре — не че беше напълно вярно, но нямаше нужда да го тревожа излишно.

— Ще дойдеш ли с мен в градината? Искам да видя как е празът.

Кимнах и го последвах надолу по стълбата. През зимата градината на дядо изглеждаше тъжна, садяхме само малко зеленчуци, които издържаха на студовете във Виляверде. Слязохме по стъпалата, които дядо сам беше издълбал с много пот в неравния терен, и заобиколихме каменната стена на малкия водоем, от който черпехме вода за поливане на градината.

— Херман казва, че онази лекарка ще те излекува. Непрекъснато повтаря колко свястна жена била — каза той с дяволито изражение, като внимаваше да не падне по стъпалата.

"Да, свястна жена е" — написах на мобилния си апарат.

Дядо се дразнеше от писаниците ми на дисплея, заради далекогледството си не можеше да ги прочете добре отблизо и трябваше да си слага очилата, с които така и не успяваше да свикне.

— А тази твоя лекарка не ти ли каза да престанеш най-после да си навираш носа в този телефон? — отвърна и аз се изненадах от суровия му тон. Не му беше присъщ.

"Не" — написах аз, също раздразнен.

"Опитвам се, дядо. Опитвам се" — исках да му кажа.

— Тогава тази лекарка хич не я бива. Всеки що-годе умен човек знае, че няма да проговориш, докато тази измишльотина ти върши работа — каза той недоволно, застанал насред градината.

"САМО ЧЕ ИСТИНАТА Е ТАЗИ — ИМАШ НЯМ ВНУК И ТРЯБВА ДА СЕ ПРИМИРИШ" — написах му с главни букви, докато раздразнението ми нарастваше, както и неговото.

Дядо прочете написаното и преди да се усетя, изтръгна мобилния ми телефон от ръката и го хвърли във водоема.

— Не! — извиках.

И изтичах да взема една стара дървена стълба, която стоеше редом до земеделските сечива.

— Сега не ти остава друго, освен да говориш — заключи той със смазваща логика.

Не обърнах внимание на думите му и нарамих стълбата. Покачих се на нея и надникнах във водоема. Беше с размери три на четири метра, дъното почти не се виждаше, защото повърхността беше покрита с клони и водорасли.

Изтичах да донеса гребло. Опитвах се да се успокоя и да не нагрубя дядо.

"Помага ти, дядо, помага ти по свой начин" — повтарях си, но това не ме успокои.

Качих се отново по разнебитената дървена стълба, като едва пазех равновесие, и прокарах греблото по дъното.

Цели два часа претърсвах с греблото дъното на кладенеца. Извадих купища слузести водорасли и изгнили клони.

Дядо се появи на обяд със загрижено изражение.

— Хайде, синко, трябва да ядеш — каза ми той. — Качи се вкъщи да обядваш.

Поклатих отрицателно глава и се съсредоточих в един ъгъл, който още не бях претърсил.

— Това е само телефон, синко, и дори не го изключваш нощем. Не може цял живот да пишеш на него. На хората ще им омръзне.

— Вси… Вссичко… — опитах се да произнеса: "Всичко е наред", но не успях да довърша изречението. Още нямах нужните умения.

Качих се с дядо да обядвам — кремсупата от тиквички ми повдигна малко духа, но умът ми беше в дъното на водоема.

Поднових спасителната акция, след като видях сметката на всички кестени, които дядо бе опекъл. Смених тактиката, обух високи рибарски ботуши и влязох във водоема, въпреки че водата беше ледена. Благодарих се за дългите си ръце и обходих стъпка по стъпка дванайсетте квадратни метра на хлъзгавата и студена земя. Чак късно следобед, когато започна да се смрачава и краката ми се бяха сковали от студ, намерих това, което бе останало от мобилния ми телефон.

Знаех за опасността от късо съединение, затова извадих бързо батерията. Занесох го в къщата на дядо грижливо, сякаш беше половинкилограмов бял трюфел, и го подсуших с попивателна хартия. Знаех, че трябва да го оставя за няколко часа на сухо, но не твърде топло място и се примирих, че ще пренощувам във Виляверде, без да знам дали мобилният ми телефон ще възкръсне.

Дядо наблюдаваше търпеливо и дискретно цялата тази операция, без да каже нито дума. Знаеше, че ни предстои разговор.

Влязох в стаята си и взех един лист от чекмеджето на нощното шкафче.

"Този път прекали, дядо. В този телефон бяха всичките ми служебни контакти и много снимки, които нямам на друго място. Беше моят офис, моят живот" — написах му с огромни букви.

— Животът е пред теб, но ти го пропиляваш от малодушие, синко. И ако тези петстотин евро, които хвърлихме във водата, са ти помогнали да осъзнаеш това, значи не са отишли на вятъра. Ще ти платя апарата, не се ядосвай — каза той с помирителен тон.

"Не става дума за парите, дядо. Не става дума за парите. Не се тревожи за това" — написах на листа.

Понякога уроците на дядо причиняваха болка — може би повече на него, отколкото на мен.

Дядо обаче имаше право, мобилният телефон беше само вещ, на която бях дал власт, за да стане центърът на съществуването ми, спасителният ми пояс, или, както Ектор дел Кастильо бе казал, моята патерица.

Накрая се прибрах в стаята си и се опитах да заспя. На сутринта се събудих след изпълнена с неспокойни сънища нощ, скочих от леглото и отидох да взема апарата. Сглобих го, но не се включи. Бях останал без мобилен телефон.

Отворих лаптопа и се замислих какви други възможности имам, освен да отида във Витория и да купя нов телефон, за да продължа да участвам пълноценно в разследването.

Не исках колегите ми от "Киберпрестъпления" или Милан да имат достъп до паметта на мобилния ми телефон. Още пазех съобщенията, които си разменихме с Алба през лятото, и не исках да я излагам по този начин.

Колебах се доста време и после, неособено убеден, реших да ѝ изпратя имейл:

"Голдън, нуждая се от помощта ти. Веднага" — написах.

Голдън Гърл, златното момиче на хакерската общност в страната, взимаше скъпо за услугите си. Зад привидната си външност на заядлива белокоса старица се криеше пенсионирана експертка по информационна сигурност, която бе работила в "Сиско"[18] в продължение на десетки години и която създаваше главоболия на много опитни кракери[19].

— Каквото кажеш, Кракен. На твое разположение съм — отговори тя на минутата.

Обясних ѝ накратко за водния инцидент и си уговорихме среща след час и половина във Витория, за да ѝ връча злополучния мобилен телефон.

Голдън живееше на Улицата на пневмониите[20], в една от сградите, които гледат към вътрешния двор на някогашната Стара семинария, срещу площада на Старата катедрала.

Посрещна ме на прага на апартамента с бялата си коса, подстригана на нивото на брадичката, и с патерици, които я правеха да изглежда по-стара, отколкото я помнех. Не ме покани да вляза в дома ѝ, беше все същата саможива хакерка, която не се доверяваше на никого, дори на мен.

— А това? — успях да я попитам на глас, когато видях патериците.

— Преди месец ми оперираха тазобедрената става. Трудно се движа и умирам от скука — каза тя на един дъх. — Благодаря ти, Кракен.

— А това? — повторих, горд с постижението си.

— Практически е невъзможно да се възстановят данните на този апарат. Харесва ми предизвикателството. Ще ти се обадя веднага щом мога да ти дам отговор — усмихна се, без да откъсва поглед от моя смартфон, сякаш беше яйце на Фаберже.

Сега, когато е минало време и разбирам последиците от тази поръчка, съзнавам, че съм бил поредният участник в онази неудържима поредица от грешки и ужаси, за която говореше Ектор дел Кастильо. От онези, които поддържат вечната верига от насилие, датираща от палеолита, точно както ми бе казал моят приятел историк. Но тогава не го знаех, нямаше как да го зная.

Или това си повтарям и днес, за да мога да спя нощем.