Ритуалите на водата

41 Улицата на пневмониите

26 декември 2016 г., понеделник

Исках да я изненадам и понеже знаех, че може да проследи местоположението ми по хакнатия мобилен телефон, оставих го вкъщи и се отправих към бърлогата ѝ с новия апарат, скрит във вътрешния джоб на палтото ми. Сякаш Голдън беше опасна престъпница…

Може би всички бяхме станали твърде параноични и дори статуите на улица "Дато" ни се струваха подозрителни.

Вървях по улиците на старата част на града, като обмислях как да подхвана разговора с нея. Накрая стигнах до Улицата на пневмониите и влязох във вътрешния двор на сградата, където беше студено като в хладилна камера и снегът от последния снеговалеж още се белееше по някои храсти.

Беше спокоен и идиличен пейзаж, като оазис насред града, който успокои нервите ми и изличи от ума ми зловещите картини, които Естибалис ми бе внушила с разказа си за Синята брада.

Малцина биха повярвали, че зад тази толкова спокойна фасада се намира главната квартира на един от най-легендарните компютърни пирати в Европа.

Почуках на вратата с кокалчетата на пръстите си. Чух я да върви по коридора, влачейки оперирания си крак.

— Кой е?

— Унай е, нуждая се от помощта ти, мисля, че СИМ картата отново ми създава проблеми — извиках ѝ аз предварително подготвената фраза.

Бяха ѝ нужни няколко секунди, за да го обмисли и накрая реши да ми отвори.

— Дай да видя тази карта. Вече не ги правят както някога — измърмори тя от прага, без да сваля желязната верига.

Протегна ръка към мен, за да ѝ дам несъществуващата СИМ карта.

Импровизирах, взех сухата ѝ като пергамент ръка и я целунах с изящен жест, в стил Херман.

Свърши работа.

Разнежи се.

Пусна ме да вляза в бункера ѝ.

Знаех, че си вади собствени заключения, че се пита защо не е забелязала приближаването ми до дома ѝ, но претекстът с картата донякъде ме прикриваше.

— Няма ли да ме почерпиш със солени бисквити? — измърках аз с най-котешката си усмивка.

Исках да ми позволи да мина по коридора и да ме покани да седна в хола ѝ. Исках да я гледам в очите и да ми обясни необяснимото, а не да ми дава уклончиви отговори.

— Виждам, че говорът ти се е подобрил чувствително, Кракен. Много се радвам за теб. Но знаеш, че не обичам съседите да те виждат да се навърташ около дома ми. Във Витория всички те познават. А това не е добре и за двамата. Заповядай.

И ме поведе по коридора с куцукащата си походка заради скорошната операция и с рядката си бяла коса, която се полюшваше при всяка нейна стъпка.

Апартаментът ѝ нямаше нищо общо с типичното за една пенсионерка жилище. Подредбата беше функционална и модерна, никакви порцеланови статуетки и гоблени.

Милиони сидита и дивидита изпълваха рафтовете на секциите в един дом, който не говореше особено за личността на обитателя, сякаш беше мебелиран, за да бъде даван под наем.

Не исках да опипвам предварително почвата, защото освен всичко Голдън беше от хората, които умеят да те разприказват и да измъкнат повече информация от теб, отколкото ти от нея.

Седнах на дивана, който потъна под тежестта ми, и я изчаках да седне на един поставен наблизо стол.

— Толкова зле ли ти върви в живота, че търсиш отговори във форуми на млади самоубийци? — попитах я направо и доста високо.

Въпросът ми отекна из целия апартамент. После всичко потъна в тишина, сякаш завесата на сцената се бе спуснала и зрителите си бяха дали сметка, че всичко е било фикция.

Голдън промени изражението си за частица от секундата, но после се съвзе. Прикриваше се добре, сигурно покерът ѝ се отдаваше чудесно.

— Това няма нищо общо с теб — отвърна тя лаконично.

— Но търсиш "нещо" вследствие на "нещо", което има нещо общо с мен. И по-добре да не говорим за пистолетите "Тейзър", Голдън.

Изгледа ме с изражение на безкрайна нежност, подобно на фермер, който знае, че идват да вземат някое теле, за да го заколят.

— Това е по-опасно за теб, отколкото предполагаш, скъпи ми Кракен. По-добре отговори на моя въпрос, без да увърташ. След време ще разбереш, че се опитвам да спася живота ти. Кажи ми, онова момче, МатуСалем, ли те предупреди за това?

— Нека остави МатуСалем на мира. Чакам отговора ти.

Голдън замълча. После се предаде.

— Добре. Добре. Не бях откровена с теб, дължа ти обяснение — промърмори тя мрачно.

— Виждаш ли? Вече започваме да се разбираме. Сигурно е заради Коледа.

— Сигурно е заради Коледа. Разположи се удобно, Унай, защото имам много за разказване. Ще донеса бисквити и малко вино, за да ги преглъщаме по-лесно.

Кимнах утвърдително с глава, макар да не възнамерявах да пия вино в дома на една хакерка, и тя се отправи към кухнята с асиметричната си походка.

Почти нищо не си спомням за случилото се след това.

Не си спомням, че ме е ударила, нито си спомням с какъв тъп предмет го е направила.

Сега, след като е минало време, си давам сметка, че Голдън не е искала да умра.

Оставила е вратата на апартамента отворена, преди да избяга, така че любопитната съседка от третия етаж да надзърне и да види проснатото ми на пода тяло и да извика Бърза помощ.

Мога да чуя — или пък мозъкът ми си го измисля — това, което каза, след като ме удари. Гледаше ме да лежа на земята, без следа от разкаяние по лицето ѝ.

— Проклето момче — прошепна. — По дяволите, отново трябва да бягам. Това не е живот. Проклет да си, Мату.

Но не ѝ прощавам, не ѝ прощавам.

Не се удря по главата човек, когото веднъж вече са простреляли в главата.