Ритуалите на водата

48 Плажът Ла Арния

10 януари 2017 г., вторник

— Трябваше да ме предупредиш, било е лудост — повтори Естибалис, седнала зад волана на път за Сантандер.

Наистина беше ядосана. Също и притеснена.

— Алба вече ми три сол на главата, може ли да смениш темата?

— Не, не мога. Отишъл си сам, рискувал си много. А ако беше капан? Съзнаваш ли, че можеше да свършиш провесен с главата надолу на някой бор?

— Топола.

— Моля?

— Провесен на топола. Дърветата, които видях по брега на Садора, бяха тополи и тук-таме някоя плачеща върба.

— Не се шегувай с това, Кракен, защото малко остава да те отстраня от разследването.

— Голдън постави условията, нямаше да имаме… нямаше да имаме това, което ни даде, ако не бях ги приел.

— И какво ни е дала, Унай? Какво? Не разполагаме с нито едно доказателство, което да представим на съдията, само с още една линия на разследване, която днес трябва да проверим и която може да ни забави още повече. Сега разбирам по-добре Алба, когато ни притиска. Нямам нищо. Нямаме нищо — поправи се. — Само котли, които се появяват и изчезват, и няколко обесени, без обаче да разполагаме с физически доказателства от местопрестъпленията, които да подкрепят екзотичните ни теории. До момента единственият неопровержим факт, който сме установили, е, че Ана Белен и Хота са чакали дете.

Мълчах благоразумно през останалата част на пътя. От няколко седмици Естибалис беше под неимоверен натиск и знаех, че нервите ѝ са опънати до крайност. А аз понесох сериозно мъмрене, когато уведомих Алба за случилото се в находището Ача.

Сякаш двете не оценяваха достатъчно напредъка, който бяхме постигнали с разкритието на Голдън, сякаш повече ги интересуваше моята безопасност. Бях разочарован, много разочарован. И много исках да видя физиономията на Саул, когато му кажехме, че Ребека е жива.

Върнахме се в Кантабрийския университет и попитахме отново за Саул Товар. Посочиха ни една зала. Оставаха десет минути до края, така че се промъкнахме през задната врата и чухме финала на лекцията му.

Говореше за жертвоприношенията, практикувани от кантабрийските племена. Благодатна тема, наистина. Огледах присъстващите. Почти всички бяха момичета. Трябваше обаче да призная, че имаха добър вкус. Саул беше блестящ, когато изнасяше лекции. Дори изглеждаше по-млад. Владееше аудиторията си, както актьор владее сцената. Притежаваше онова, което наричат "присъствие".

Малко преди да приключи великолепната си лекция, той погледна към дъното на полукръглата зала и ни позна. Погледът му се промени, не знам дали някой друг го долови.

— Това е всичко за днес. Утре ще продължим — каза той, без да дообясни какво, по дяволите, са правели кантабрийците с козите, които са принасяли в жертва.

Студентките се спогледаха недоумяващо, после си взеха нещата и си тръгнаха, като преди това се приближиха до него с въпроси, поздравления, молби да им стане научен ръководител…

Саул прибра материалите и изключи прожекционния апарат. Изчакахме всички да излязат и се приближихме до него.

— Отново го правите. Казах ви. Не искам да идвате тук. Ще ви дам под съд за тормоз — прошепна гневно, без да ни гледа, докато прибираше дистанционното на прожекционния апарат и го заключваше.

— Саул, искаме да ти съобщим новина, свързана с Ребека. Важно е — каза Ести, гледайки го втренчено в омайващите му очи.

По изражението на лицето ѝ Саул разбра, че се е случило нещо сериозно. Притихна, сякаш чакаше да падне гръм от небето.

— Най-после новини за Ребека? — гласът му прозвуча едновременно напрегнато и облекчено.

— Да — отвърнах.

Саул въздъхна, пое си отново въздух, заби поглед в земята и се хвана за кръста, сякаш имаше нужда да се задържи да не падне.

— Тогава да отидем на по-уединено и дискретно място. Елате у дома, следвайте ме с колата си, там ще поговорим на спокойствие.

С Ести се спогледахме за частица от секундата. Приличаше на капан, разбира се. А аз, за съжаление, познавах мястото. Беше дълбоко запечатано в най-мрачните ми спомени.

— Добре, аз ще се кача в твоята кола, инспектор Гауна ще ни следва — обърнах се към двамата с нетърпящ възражение глас.

Ести ме погледна начумерено, когато напуснахме залата, а аз ѝ показах дискретно и далече от погледа на Саул пистолета, който носех под якето.

Само за всеки случай.

Стигнахме до къщата на Саул Товар на Коста Кебрада[57] за двайсет минути. Саул живееше в разпръснат жилищен комплекс, който гледаше към залива на плажа Ла Арния.

Нищо не се бе променило през изминалите почти двайсет и пет години.

Къщата му очевидно беше прекалено голяма за него, много спартанска, без следа от дъщерята, която само до преди няколко месеца бе живяла с него.

Огромният хол, приличащ по-скоро на библиотека, беше препълнен с книги, някои от тях наредени на купчини на земята.

Имах чувството, че съм проникнал в мозъка му. Саул се чувстваше неловко, докато ние оглеждахме дискретно жилището му.

Върху полицата на камината имаше репродукция на кантабрийска стела[58] с лаубару[59] и малка колекция от ками и върхове на копия, може би бяха оригинални кантабрийски оръжия на над две хиляди години, а може би обикновени реплики на намереното в находищата. Не се смятах за толкова голям експерт, за да твърдя каквото и да било.

— По-добре да отидем на терасата, морският бриз разведрява обстановката — предложи той нервно.

С Ести се съгласихме и излязохме през задната част на къщата, откъдето имаше директен достъп до малкия плаж Ла Арния. На изток се виждаха скалите на Лиенкрес[60] и остров Кастро. Колежката ми беше възхитена от страховитата гледка на стръмния скалист бряг, аз обаче познавах добре яростта на това море, още не се бях помирил с миналото си и нарастващото напрежение, което усещах от завръщането си на това прокълнато място, притискаше раната от куршума в главата ми.

Може би беше от влагата. Неприятни усещания, нищо повече.

Седнахме на дървени кресла, които бяха малко големички за Ести, която се губеше сред огромните възглавници, и зачакахме покана за почерпка, която така и не дойде.

— Е, кажете, намерили сте тялото на Бека? — попита той, като потриваше нервно ръце.

— Не, Саул. Тялото на Ребека не се е появило и може би няма да се появи, предвид обрата, който настъпи в разследването през последните дни. Имаме свидетелско показание, според което тя е жива.

Огромните ръце на Саул, винаги толкова изразителни, внезапно спряха да се движат.

— Какво? Как така е жива?

Саул се облегна, после се усмихна. Беше най-истинската усмивка на облекчение, която бях виждал.

— Но… снимките? Видяхме, че е мъртва, не си ли спомняте? Беше дъщеря ми, сигурен съм, не беше друго момиче. Беше дъщеря ми… и беше мъртва.

— Свидетелят ни разказа, че Ребека е избягала от къщи и е инсценирала смъртта си, за да не бъде намерена. Тя е източникът на снимките, които симулират смъртта ѝ.

— Значи е вярно, жива е. Открили сте я, а аз не вярвах, че ще се справите. Не знаете колко пъти съм мечтал да чуя тези думи, да водя този разговор… — произнесе тези думи с прегракнал глас, развълнуван.

Закри лицето си с ръце, изтривайки сълзите си със стеснение. Беше въплъщение на облекчението, на щастието, на баща, станал свидетел на чудо.

Изправи се непохватно и се приближи до мен с намерение да ме прегърне. Побързах да стана и приех прегръдката му.

Беше силна, импулсивна прегръдка от истинска благодарност. Не получаваме често такива прегръдки в работата ни. Не знаех как да се справя със ситуацията, въпреки че владеех протокола за съобщаването на добри и лоши новини, но не ми вършеше работа в конкретната ситуация.

— И… къде е? Може ли да я видя? Може ли да говоря с нея? Имам толкова неща, които да ѝ разкажа…

— Саул, може би не се изразихме добре — прекъсна го Естибалис с гробовен глас. — По-добре седни отново.

— Но жива ли е, или не? — попита той нервно, недоумяващо. — Не си играйте с това, моля ви. Достатъчно изстрадах.

— Както ти обяснихме, имаме свидетел, който разказа версия, която трябва да проверим. Нямаме доказателство, че това, което твърди, е вярно, но сметнахме за необходимо да уведомим първо теб. Тъй като познаваш добре свидетелката, която ви е роднина, бихме искали да те разпитаме за нея, за да знаем дали да приемем сериозно това, което ни каза.

— Роднина, жена? Не е сестра ми, нали? Сара не… Сара не може да е казала подобно нещо…

— Не е Сара, Саул — прекъсна го Ести.

Не трябваше да го прекъсва. Би ми се искало да разбера как щеше да довърши фразата.

— Кой тогава? Нямам много роднини.

— Твоята балдъза, Аурдес Переда.

— Тази? И вярвате на тази измамница? — извика той и бузите му почервеняха от напрежение.

Очаквах подобна реакция. Голдън явно също не изпитваше голямо уважение към него, като се имаха предвид тежките ѝ обвинения.

— Балдъзата ти твърди, че е посетила Ребека в същата тази къща през април 1993 г., в деня на изчезването ѝ. Заварила я да приготвя раницата си, готвела се да замине. Разбрала, че наскоро е родила и че когато е изгубила бебето, е решила да се махне. Според собственото ѝ показание тя и дъщеря ти са скроили измамата със снимките, така че всички да помислят, че е мъртва и да не я търсят.

— И какво е направила с Ребека? Къде я е отвела? Не може някой да скрие четиринайсетгодишно момиче, без никой да не забележи.

— Обясни ни, че ѝ е намерила фалшив паспорт на черния пазар. Прекарали много години в Амстердам, където балдъзата ти е работила за компанията "Сиско". Твърди, че се е сдобила с фалшиви документи, в които Ребека е фигурирала като нейна осиновена дъщеря.

— Амстердам… Аз я оплаквах във Фонтибре, а ми казвате, че Ребека е живяла и израснала в Амстердам.

— Смяташ ли… че е възможно? — подпитах го с леко пелтечене. Аз също бях напрегнат и развълнуван.

— Трудно ми е да приема, че Ребека се е отказала от мен.

Не знаех как да изтълкувам тази толкова категорична фраза.

— Обясни ни — притисна го Естибалис.

— Не ми се говори сега за това. Трябва да знаете, че вашият източник, моята балдъза, беше позорът на семейството. С жена ми почти не общуваха. Аурдес беше манипулаторка и измамница. Не знам дали вече е била в затвора, от години не съм чувал нищо за нея, но беше публична тайна, че е забъркана във фалшифициране на пари и дори нямаше постоянен адрес, винаги бягаше от закона. Жена ми страдаше много заради Аурдес, която почти съсипа здравето на тъстовете ми. Не знам, наистина не знам дали може да се вярва на това, което ви е разказала.

— Интересно, балдъзата ти твърди, че ти си откъснал сестра ѝ от семейството ѝ, като сте се оженили толкова млади.

— С Асун ни свързваше силна любов. Не я опетнявай — каза той, без да се замисли.

— Не е наша работа да те съдим. Само искаме да предадем думите ѝ и ти да ги обориш с аргументи, които сметнеш за уместни — каза Естибалис търпеливо. — Дори изказа подозрение, че смъртта на жена ти не е била случайна.

— Достатъчно. И на кого ще повярвате, на една престъпница, която ви е признала, че е отвлякла малолетно момиче, сменила е самоличността му и го е крила в продължение на години, или на собствените ви колеги от управлението в Сантандер, които огледаха кладенеца, в който падна Асун, и не откриха никакви улики за извършено престъпление.

— Вярваме на теб, Саул — намесих се. Трябваше да му вдъхнем доверие, защото най-трудната част от разговора тепърва предстоеше. — Не смятаме, че подозренията ѝ са основателни.

Думите ми изглежда го успокоиха.

— Трябва обаче да обсъдим с теб една много деликатна тема. Ти току-що каза, че ти е трудно да повярваш, че… Ребека се е отказала от теб. — Поех си въздух, за да продължа. — Балдъзата ти твърди, че според думите на Ребека ти си я изнасилил.

Саул приглади косата си, загледа се в морето и после отговори.

— Пак се започва. Изглежда, тази история винаги ще ме преследва — прошепна, сякаш говореше на себе си.

— Обясни ни.

— Ребека вече бе разказала тази история преди, но никой не ѝ повярва. Затова я пратихме в болница няколко месеца преди лагера, в който беше и ти, Унай.

— А в лагера е говорила с Хота, той не сподели нищо конкретно с мен, но Ребека му е казала това, нали?

— Мисля, че трябва да видите едни документи — каза той и стана от креслото.

Саул влезе в къщата и се качи по стълбата.

Ести тръгна веднага след него. Знаех, че тя също е въоръжена, но се разтревожих, когато последва Саул с едно "Почакай, ще дойда с теб"!

Аз също влязох в хола с ръка на пистолета.

Не го извадих от кобура, но бях нащрек, в случай че чуех шум или вик за помощ от страна на колежката ми.

После настъпи тишина, която ми се стори ако не вечна, то много дълга.

"Престани да се чудиш и се качи най-после" — щеше да ми каже дядо и аз го послушах и се приближих до стълбата.

Не се наложи да се кача, те вече слизаха.

Саул носеше папка с документи в ръка. Естибалис ме предупреди с поглед да не пипам пистолета.

Веднага разбрах, че това, което Естибалис е видяла или прочела, ще промени отново посоката на разследването.