Ритуалите на водата

1 Планина Добра

4 септември, 2016 г., неделя

Днес се върнах при езерото, татко.

Кръстницата ми забрани да ходя там. Беше единственото правило, чието нарушаване щеше истински да я нарани. Да не те търся отново. Да не се върна за теб. Знаехме предостатъчно на какво е способен Синята брада, ако дори само усетеше, че сме го надушили.

Днес чета потресена ужасяващото заглавие в "Ел Периодико Кантабро":

Следователите отново са в недоумение. Вече имат трети случай със същите характеристики — млади хора, някои почти тийнейджъри, се изкачват на планински връх в Кантабрия, свалят дрехите си, когато падне нощта, и на сутринта ги намират вкочанени от студ. Не са открити следи, нито мотив след щателно проучване; на живота на семействата им.

Как ли пък не.

А и как да открие нещо човек, който не иска да види това, което има пред очите си.

След упорито издирване намерих снимката на момичето, Синя брада. Има моите черти, но по свой начин. Казахте ми, че е умряла. Гледахте ме в очите и ми казахте, че умряла, по дяволите. Скрили сте я.

Заклех се на кръстницата ми да не се приближавам, да не те търся, но днес ще наруша това обещание, защото представа дори нямаш за гнева, който сега ме залива и изпълва душата ми, която ти изпепели.

И въпреки всичко моята драма е, че ми липсваш, татко. Липсват ми вниманието ти, толкова присъщият ти начин да се преструваш пред всички, че държиш на мен преди последното лято и преди всичко, което се случи на онова място между селото и стръмния бряг, където изгубих първия си живот.

Понякога затварях очи и опитвах да се присъединя към публиката ти и да се престоря, че аз също ти вярвам, че наистина съществува паралелен свят, в който ти си добър баща и ме обичаш истински, а не по този твой толкова зловреден начин.

Напразно. Никога не успях да повярвам в това.

Пуша и пия повече от обичайното. Вчера участвах в една свада. Трябва да се пресъчиня още веднъж, да въведа ред в живота си. Да бъда друг човек, какъвто и да е той, но да не съм аз.

Връщам се, татко.