Ритуалите на водата

32 Болница "Валдесиля"

16 декември 2016 г., петък

Ловният сезон започна отново, хората отново започнаха да ме гледат накриво по улиците.

В петък ми хрумна да отида с трамвая до "Лакуа". Повече не го взех през тази зима. Няколко бременни жени притиснаха ръце към корема си, сякаш за да го предпазят. Половинките им ме изгледаха със зле прикрита враждебност. Една жена зае седалка и половина, за да не седна до нея. Предположих, че очаква скоро да стане баба.

Отново бях видимото лице на едно полицейско управление, от което се искаха незабавни резултати, а ние, които не разполагахме с почти никакви физически доказателства от страна на криминалистите, и без да сме наясно с мотива, нито с профила на убиеца и на жертвите, едва ли можехме да изпреварим следващата му стъпка.

Зарадвах се на неочакваното обаждане на Ектор, въпреки че звънна на стария мобилен апарат, който беше хакнат от Голдън и МатуСалем, така че когато го чух да ми казва, че си спомнил някакво сведение, което може да е полезно за разследването, бързо го прекъснах:

— Днес ще дойда в Сантандер, ще те посетя… — Съсредоточих се, дванайсет думи. — И ще ми разкажеш.

После му изпратих съобщение по новия телефон, да уточня часа на срещата ни. От своя страна Ектор ми изпрати домашния си адрес в Сантандер. Той също търсеше дискретност, предпочиташе да не виждат толкова често полицията в музея.

Два часа по-късно с Естибалис вървяхме по коридорите на внушителната болница "Маркиз Де Валдесиля", за да се срещнем със Сара Товар, сестрата на Саул.

След като попитахме на регистратурата, една нисичка и с разсеян вид жена за наша изненада ни изпрати в параклиса на болницата.

— По-лесно ще я намерите там, отколкото в кабинета — каза тя, като сви рамене.

След като два пъти се губихме из лабиринта от коридори на огромната болница, най-после стигнахме до целта си и влязохме в пустия параклис със светъл излъскан под. Само една жена с бяла престилка се молеше коленичила на първата пейка.

Дългата ѝ коса беше прибрана в нисък кок, имаше вид на по-възрастна. Не изглеждаше да е сестрата на Саул.

Въпреки това се приближихме до пейката и застанахме дискретно до нея. Едва след като прочете избродираните букви на левия джоб, Естибалис ѝ протегна ръка и се представи шепнешком.

— Инспектор Гауна от управлението във Витория. Това е инспектор Аяла, стар познат на брат ви Саул. Бихте ли ни отделили няколко минути, доктор Товар?

Жената се стресна, сякаш в същия този момент беше влязла в директна връзка с Бог, и ни изгледа, като че ли бяхме демони, дошли да прекъснат свещения ѝ диалог.

Сара Товар се изправи — беше много висока и слаба като вейка — и ни протегна дългата си паяковидна ръка. После ни покани да седнем до нея на пейката. Създаваше впечатление, че този параклис е не само Божи дом, но и неин собствен.

— Може да разговаряме тук, това е най-уединеното място в болницата. Брат ми ме предупреди, че разпитвате за племенницата ми. Какво точно желаете от мен? Вече казах всичко на инспекторите, които разследваха случая преди време.

Сара ни погледна с неприкрита враждебност. Кокът придаваше суровост на чертите ѝ, които преди години сигурно са били красиви като тези на брат ѝ — много тъмна коса, пъстри очи, квадратна брадичка, която сега беше леко увиснала.

Беше облечена като педантична вдовица, не ѝ липсваше дори класическото перлено колие. Пълна противоположност на жизнерадостния начин, по който се обличаше и държеше Саул. Но въпреки всичко не можеше да се отрече, че имаха общи гени и презиме. Имаше прилика между двамата, която не ми убягна.

Бях дал наставления на Естибалис относно въпросите, които исках да зададе вместо мен, и тъй като докторката явно нямаше да прояви голямо търпение към нас, колежката ми започна да опипва почвата.

— Значи вече знаете, че преразглеждаме случая с изчезването на племенницата ви Ребека Товар.

— Убийство — прекъсна я тя. — Беше убийство. Не видяхте ли снимките на Ребека, обесена на едно дърво във Фонтибре?

— Да, имаме ги в досието, но тялото така и не е намерено.

— Вярно, така и не го намериха. Пропускът е ваш. Очевидно е обаче, че момичето е било мъртво, когато са го снимали.

Естибалис въздъхна, беше очевидно, че двете жени никак не си бяха допаднали и колежката ми се опитваше да осуети преждевременното прекъсване на разговора.

— Във всеки случай бихме искали да ви попитаме за историята на заболяването на Ребека. Брат ви ни уведоми, че вие сте я лекували като ендокринолог заради ниския ѝ ръст и че кръвните изследвания от месеците преди изчезването ѝ отхвърлят всякаква вероятност да е била бременна.

— Така е, разбира се, че подобно кощунство беше невъзможно.

— Сара, известно ни е, че Ребека е била настанена в психиатричното отделение на тази болница. Бихте ли ни казали каква е била диагнозата?

Тя ни изгледа така, сякаш бе изяла лимон, скръсти ръце пред гърдите си и поклати отрицателно глава.

— И двамата знаете, че не мога да ви дам това сведение. Това е медицинска информация, касаеща непълнолетно момиче. Мога да ви говоря за моята специалност, защото собственият ѝ баща се съгласи да предоставя на полицията резултатите от изследванията, за да докаже, че не е възможно да е била бременна. Но това е различно. Нужна ви е заповед от съдия, а дори и да имате, трябва да се обърнете към доктор Осорио, началник на детската психиатрия, който лекуваше Ребека. Желая ви късмет.

С Ести се спогледахме — задънена улица. Трябваше да тръгнем по друг път.

— Дойдохме също да ви попитаме за самоубийството на другата ви племенница, Химена.

На лицето ѝ се появи гримаса на болка, която за малко смекчи суровото ѝ държане. Болка, които не можеш да симулираш. Истинска.

— Химена извърши смъртен грях. Никога няма да ѝ простя, че се самоуби. Беше добро момиче, ученолюбиво, с отлични резултати по история. Безупречен морал, никога не е опетнявала семейното име с някое момче.

— Обяснете ми обаче нещо — настоя Естибалис много предпазливо, опитвайки се да се възползва от този неочакван момент на изповед. — Саул е изгубил Ребека през 1993 г., две години след като е овдовял, и не се е женил повторно. Коя е майката на Химена?

— Не знаете ли? Химена беше осиновена. Брат ми и жена му искаха Ребека да има братче или сестриче, смятаха, че ще ѝ се отрази добре и решиха да осиновят и да приемат в семейството си дете, което не е имало късмета да се роди в дом, изпълнен с любов като техния. Процедурите по осиновяване в тази страна са дълги, а преди двайсет години още повече. Брат ми и снаха ми вече бяха преминали през всички интервюта, домашни посещения и бяха в регистъра на осиновителите, защото ги сметнаха за подходящи. Когато овдовя, брат ми не се отказа от започналата процедура за осиновяване въпреки сполетялото го нещастие и грижите за едно неуравновесено момиче, затова молбата за осиновяване следваше обичайния ред. Въпреки че ставаше дума за семейство с един родител, брат ми отговаряше на всички условия за годност — социално и финансово положение, жилищни условия, достатъчно време, което да посвети на възпитанието на детето…

Химена дойде като благословия малко след смъртта на Ребека. Брат ми имаше безупречна репутация, затова съдията не го извади от регистъра на осиновителите, въпреки че беше овдовял. Химена беше прекрасно бебе, когато стана част от опустошения живот на Саул. Той я отгледа с много любов, осигури ѝ образованието, което заслужаваше, а тя… милата Химена. Не знам как можа да ни причини това, как е отишла в планината, прекарала е нощта на открито и е умряла от хипотермия. Още не мога да го проумея, след като беше обградена с толкова любов. Ребека беше друго нещо — непокорна, капризна, манипулативна… Живееше в измисления си свят, душата ѝ беше изпълнена с лъжи и бълнувания.

— И на какво отдавате самоубийството ѝ? Каква е личната ви преценка, докторе? — попитах.

— Химена току-що се бе дипломирала по история. Беше толкова щастлива, с бляскаво бъдеще… Само да я бяхте видели на тържеството по случай дипломирането. Макар че през последните месеци изглеждаше тъжна. Саул вече не можеше да прекарва толкова време с нея, разбираемо е, по време на следването бяха постоянно заедно, в университета, вкъщи. Може би зависеше твърде много от него, не знам, но брат ми беше най-добрият баща на света, беше нормално Химена да го обожава.

— Имате… имате ли снимка на Химена? — престраших се да попитам.

— Да, нося я тук, пред олтара, всеки ден. Олтарите са важни. Тук заставаме пред Бога. И се моля за душата ѝ. Погледнете, не е ли момиче, чуждо на злото в този свят?

И ни показа снимка на едно момиче, което не изглеждаше да е на двайсет и три години. Приличаше на дете, все още с неразвито тяло, с къса коса на примерно девойче и чист и свенлив поглед.

— Да — призна Естибалис. — Наистина изглежда добро момиче. А бихте ли ми казали?…

Колежката ми не успя да довърши въпроса, мисля, че Сара се бе отегчила от нас и времето, прекарано с нас, ѝ бе дошло в повече. Погледна ръчния си часовник, който украсяваше тънката ѝ китка, и ни го показа като един вид извинение.

— Трябва да се върна на работа, знам, че ще ме разберете — каза тя с тон, който не оставяше място за съмнение, и стана от лъскавата пейка.

— Разбира се — предаде се Естибалис. — Ще тръгнем с вас, за да ни покажете изхода, защото едва успяхме да стигнем дотук.

Сара ни отправи снизходителна усмивка, забелязах у нея известно чувство на доволство, че владее положението. Не че беше определяща черта, за да наречеш някого психопат, но профайлърът в мен си отбеляза този факт.

Поведе ни към асансьора и тримата се качихме в него. Сара Товар тъкмо се канеше да натисне бутона, за да слезем на първия етаж, когато един възрастен мъж, почти старец, в бяла престилка надникна вътре с намерение да влезе.

— Извинете. Виждам, че няма място за мен. Ще изчакам — каза той с дрезгав от цигарите глас.

Беше за частица от секундата, но Сара и този мъж си казаха толкова неща с поглед, че реших да се възползвам от ситуацията.

— Влезте, влезте — подканих го аз. — Има място за всички.

И не му дадох избор, защото излязох от асансьора и почти го принудих — разбира се, най-учтиво и с невинно изражение — да влезе в кабината.

Лекарят, като всички мъже на неговата възраст, възпитани да не проявяват грубости публично, бе принуден да влезе при нас и да гледа в тавана смутено, докато четиримата пътувахме към първия етаж в металната клетка.

Подготвих фраза от петнайсет думи, рекорда ми до момента, и я изрекох в стил камикадзе, с надежда номерът ми да мине.

— Днес се връщаме в управлението във Витория, докторе. Знаете къде да ни намерите, за да поговорим за Ребека.

Струваше си труда. Изражението, което се появи на лицето на този лекар, чието име, избродирано на чистата бяла престилка, съвпадаше с това на психиатъра, лекувал Ребека Товар, беше истинско откровение.

Сара ме погледна с огромна омраза.

Асансьорът се отвори и ни изплю четиримата навън. Двамата с Естибалис се сбогувахме любезно с доктор Товар, възрастният лекар тръгна в противоположна на нашата посока, макар според мен да не беше наясно накъде се е запътил.

— Искам да те поздравя, Кракен. Вътре беше страхотен, беше… ти в най-добрите си времена. Каква дълга фраза — похвали ме Естибалис, когато се качихме в патрулната кола.

Бяхме взели нарочно кола на управлението, която ни идентифицираше. По време на първото си посещение в Кантабрия бяхме забелязали любопитството, с което всички ни зяпаха, и нямаше да пропуснем възможността да се набиваме на очи и да накараме някои любопитни езици да се развържат. Нуждаехме се от свидетели, нуждаехме се от хора от обкръжението, които да говорят за миналото.

— Така ви се струва, инспектор Гауна — отвърнах, надут като пуяк. Чувствах се много горд, вътрешността на колата преливаше от ендорфини.

— Освен интересната реакция на доктор Осорио, когото трябва да проучим много внимателно, очевидно е, че Сара Товар е обичала Химена и е мразела Ребека. Питам се защо, като и двете са ѝ били племеннички.

— Едната е била кръвна, другата осиновена — уточних.

— Именно. Тази история с осиновяването не ми изглежда убедителна. Това, което ни разказа Сара Товар за осиновяването на Химена, звучи невероятно. Било е нередно откъдето и да го погледнеш. Преди двайсет години никой е нямало да даде новородено бебе на баща вдовец, колкото и дълго да е бил в регистъра на осиновителите.

— Освен ако… — Погледнах Естибалис. Знаех, че двамата сме стигнали до едно и също заключение.

— Освен ако Саул, сестра му и психиатърът, доктор Осорио, не са се намесили в процедурата.

И в момента, в който Естибалис се канеше да се обади на екипа, Милан, сякаш прочела мислите ни, се появи на екрана на мобилния ѝ телефон.

— Милан, колко навреме. С Пеня ли си? — попита Ести.

— Да, в кабинета сме, имаме новини.

— Включи високоговорителя на мобилния.

— Готово.

— Аз съм с инспектор Аяла в Сантандер — уведоми ги колежката ми. — Пеня, искам да проучиш процедурата по осиновяването на Химена Товар през 1993 г. в Сантандер.

— Какво търсим?

— Някоя нередност, която прави впечатление, както и виж дали някъде ще изскочат имената на доктор Сара Товар и на някой си доктор Осорио, психиатър в болница "Маркиз Де Валдесиля".

— Дадено. Веднага се захващам — отвърна Пеня.

— Какво искахте да ни кажете?

— В интернет става напечено, шефке — каза Милан. — Издателят на "Малатрама" е постнал официално съобщение в сайта на издателството, потвърждавайки смъртта на Анабел Ли.

— И защо е направил това точно сега, по дяволите?

— Последователите на Анабел Ли от седмици се чудят защо не актуализира съдържанието в профилите си в социалните мрежи и когато тази сутрин в туитър се заговори за бременна жена от Алава, намерена мъртва на 17 октомври, мнозина започнаха да питат издателя дали това не е Анабел Ли. Той го потвърди в един туит, мисля, че по скоро от несъобразителност, отколкото от нещо друго. От този момент заваляха възпоминания, съболезнования и… — Милан се поколеба дали да продължи.

— Какво има, Милан? — подканих го нетърпеливо.

— Инспектор Ляла, не знам как да ви го кажа.

— Лесно е, просто го кажи.

— Анабел Ли е имала много фенове, които… биха убили заради нея. Буквално — или поне така заявяват. Не приемат, че музата им е умряла, а убиецът е на свобода и…

— Милан, ако не кажеш какво става веднага, ще дойда във Витория и ще го изтръгна насила от теб — прекъсна я Естибалис.

— Сложили са цена за главата на Кракен.