Ритуалите на водата

68 Пуенте Висего

15 май 1993 г., събота

Сара приспиваше момиченцето, седнала на един люлеещ стол. Навън слънцето подканваше за разходка в близката гора, но тя знаеше колко е рисковано, ако излезе и някой съсед я види.

Чу звъна на телефона и се обезпокои. Никой освен брат ѝ не ѝ се обаждаше в това уединено място.

— Сара, трябва да дойдеш с малката — каза той с нетърпящ възражение глас.

— С бебето? Не е ли опасно да ме видят при къщата ти с нея?

— Ела с нея, ще ти кажа защо — отвърна Саул и затвори.

И Сара се подчини, леко заинтригувана. Брат ѝ беше толкова объркан след изчезването на Ребека… И предпочиташе да премълчи подозренията си, чувстваше се твърде виновна, че се бе отдала на Еулалио Осорио. Знаеше, че не е могъл да го направи, че на този мъж му липсва смелост, за да понесе каквато и да е вина на плещите си. А относно вината тя имаше какво да му разкаже…

Само че откакто видя снимките, изпратени на вестника, един въпрос не излизаше от ума ѝ — ами ако той бе убил Ребека, за да попречи на момичето да проговори?

Сара живееше в усамотена къща до Пуенте Виесго. Там бе отнесла Химена, когато се роди. Беше още твърде мъничко и слабо бебе, за да предприеме пътуване с нея, но искаше да я отведе в Лондон и да устрои живота си там. Може би след време Саул щеше да отиде при тях и щяха да бъдат едно семейство. Тя имаше контакти и би могла да намери хубава работа на брат си в Британския музей сега, когато Ребека вече я нямаше.

Вечерта на следващия ден Сара отиде в къщата на брат си. Паркира пред входа, по това време съседите не можеха да я видят как влиза с бебе в ръце.

— Дай ми я, искам да я видя. Само за нея мисля.

— Много е добричка, не ми създава никакви проблеми. Ако продължава да наддава с това темпо, скоро ще мога да я отведа. Остава да подам молба за неплатен отпуск в болницата, в Лондон вече имат всичките ми документи, трябва само да подпиша. Ще ми бъде по-трудно да уредя въпроса с осиновяването.

— За това исках да говоря с теб. Промених решението си — каза Саул с момиченцето в ръце. — да се качим горе. Искам да ти покажа нещо.

— Дай ми я, ще се събуди — помоли го тя с леко подозрение.

— Не се тревожи, харесва ме. Харесва ме много. Виж как се гушка. Аз ще я нося. Ела.

И братът и сестрата се качиха по стълбата и стигнаха до стаята, която дотогава беше на Ребека, до тази на Саул.

Сара отстъпи крачка назад, когато влезе.

Всичко беше променено. Нямаше и следа от леглото, където Ребека бе родила само няколко седмици по-рано, нито от книгите ѝ по история, нито от постерите ѝ с келтски богини.

— Какво си направил, Саул?

— Обзаведох го за Химена, боядисах стените, купих ѝ легълце, дрехи, пелени, изкуствено мляко… Вече съм отгледал една дъщеря, имам опит. Химена ще остане тук тази нощ.

— Не! Каза ми, че аз ще я взема, не можеш да ми причиниш това. Знаеш, че не мога да имам деца, исках това момиченце. Тя е специална, тя е… — Не можа да продължи, Саул понякога я плашеше, когато я гледаше със същия поглед като баща ѝ и точно в този момент я гледаше с онези очи, които някога ѝ бяха причинявали болка.

— Казах ти, че ми трябва последна услуга. Ще я впиша в Гражданския регистър, трябва да фалшифицираш документи за осиновяване, просто една заповед на съдията, с която той ми предоставя попечителството над момичето. Ти имаш достъп до други досиета за осиновяване. Просто го направи, или и двамата ще загазим.

— Саул, умолявам те, не ми отнемай момичето! — примоли му се Сара, но вече знаеше, че е безсмислено.

Саул остави дъщеря си в новата ѝ люлка и я покри с новото ѝ одеялце.

— Ще бъдем родителите на Химена, семейството е на първо място. Този път ще се получи. Този път ще се получи — каза той на сестра си и я прегърна.

Прегърна я силно, тя понечи да се отскубне, но всъщност копнееше за прегръдката му. Поуспокои се, погледна момиченцето и то му се усмихна. Химена беше кротка и не приличаше на ревливото и неспокойно бебе, каквото беше Ребека.

В продължение на месеци братът и сестрата почти не си говореха. Сара не му прости, че заради него се бе отдала на чужд мъж, но сладката Химена изглади отношенията им и накрая тримата се превърнаха в семейството, за което Сара винаги бе мечтала.

Тяхна собствена кръв, както баща им ги бе научил.

Всичко вървеше добре до момента, в който Химена, неспособна да понесе безразличието на баща си към нея, когато тя се превърна в зряла жена, се самоуби.