Ритуалите на водата

21 Езерото Ла Барбакана

4 декември 2016 г., неделя

Беше минала повече от седмица от инцидента с мобилния ми телефон. Голдън бе успяла да спаси снимките ми и бе конфигурирала уотсап така, че да запазва копие на всичките разговори. Наложи се да си купя нов апарат и операторът ми направи дубликат на СИМ картата. Дигиталният ми живот бе спасен.

В управлението бяхме навлезли в досадната част на разследването — трябваше да проверим всички записи на коли на камерите в Салдуондо близо до паркинга, от където се предполагаше, че Анабел и спътникът или спътниците ѝ са се качили до тунела "Сан Адриан" онази сутрин.

Анабел нямаше собствена кола, така че все някой я бе откарал дотам. Въпреки ранния час имаше около трийсетина коли, които трябваше да проверим.

Мобилният телефон на Анабел така и не се появи и съдия Олано издейства операторът да ни предостави разпечатка, но се оказа, че Анабел е била твърде пестелива откъм разговори и в навечерието на смъртта си се бе обаждала само на издателя си. Установихме, че сутринта, когато е била убита, дори не го е включвала. Не можехме да проследим стъпките ѝ в последните часове от живота ѝ.

Всеки следобед отивах чинно в кабинета на логопедката, прекарвахме цял час, произнасяйки срички и завършвайки думи. През последната седмица бях отделил общо около пет часа да се упражнявам пред огледалото и с приложенията, които бях свалил на мобилния телефон, и бях инсталирал хоризонтален лост в коридора на апартамента ми. Всеки път, когато минавах оттам, правех три набирания. В началото ръцете ми се уморяваха, но така укрепвах дясната си страна, и докато си бях вкъщи, постоянно държах един тренажор, за да заздравя дясната си ръка.

С темпото, с което го правех, щях да се превърна в истински кракен.

В края на седмицата бях твърде демотивиран, за да изляза с тайфата, и се скрих във Виляверде, търсейки обстановката, от която се нуждаех. Дядо отказваше да гледа дисплея на новия мобилен апарат, когато пишех нещо, така че бях принуден да общувам с едносрични думи, които той тълкуваше с търпението на столетник.

Рано сутринта в неделя ми се обади Естибалис.

— Във Виляверде ли си, Унай? — изстреля тя въпроса си. Беше възбудена, подканваше ме да бързам.

— Да.

— Трябва веднага да отидеш в Лагуардия — каза тя.

— Във… — попитах, без да разбирам.

— В интерпретативния център с изкуственото езеро Ла Барбакана. Намерили са входната врата разбита и са се обадили в управлението в Лагуардия. Оттам са изпратили двама полицаи, за да установят дали става дума за кражба или за вандалщина и са намерили млад мъж, обесен на гредите на тавана. В този случай няма котел, но косата и дрехите му били мокри до раменете. Изглежда, е умрял от потапяне. С Милан и Пеня пътуваме натам.

— И… идвам — успях да произнеса.

Запалих аутландъра, паркиран под балкона на дядовата къща, полетях към Лагуардия и след по-малко от час паркирах до южния вход на града.

Никога не бях влизал в интерпретативния център на келтиберийското изкуствено езеро Ла Барбакана — доколкото видях, бе разположен в рамките на града. Веднага открих патрулната кола на колегите ми от управлението в Лагуардия и минах под лентата, ограждаща периметъра на местопрестъплението.

Извадих значката си, но явно ме разпознаха. Предполагам, от новините.

Съдията вече бе издал заповед за огледа. Познавах колите на криминалистите и знаех, че Мугуруса е пристигнал. Прекрачих прага на вратата с алуминиева дограма, която бе разбита с обикновен лост. Прекосих тъмен коридор, който ме отведе до рецепция, където предположих, че персоналът обслужва посетителите. Някой бе включил светлините, както и записа на водни звуци, който обгръщаше всичко. Стените и таванът бяха боядисани в тъмносин, почти лилав цвят, който създаваше илюзия, че си на морското дъно.

Видях панели, каквито имаше във всички интерпретативни центрове, с обяснителни текстове за келтиберийската култура, съществувала на това място преди 2100 години. Познавах добре този период от историята благодарение на археологическите уроци, които получих от Саул Товар, както и на второто двойно убийство при долмена. Нанчо бе убил две петгодишни деца в келтиберийското селище Ла Оя, разположено на изхода на Лагуардия.

В краката ми се простираше празно изкуствено езеро, най-голямото от този род в Европа. Един манекен на жена, облечена с бяла туника и бяла шапка от онази епоха, все едно се приближаваше до езерото — може би за да извърши някакъв ритуал, може би само за да си налее вода.

Видях жертвата, провесена за краката с дебело въже, прехвърлено през една от дебелите циментови греди на синия таван. Краят на въжето бе завързан за един от краката на панелите. Мъжът не беше много висок, изглеждаше млад. Когато стигнах до него, Мугуруса ми подаде найлонови калцуни и аз се приближих до трупа.

Коленичих в знак на уважение. Към проклетата Смърт, към живия човек, който това тяло е било само преди няколко часа.

"Тук приключва твоят лов и започва моят."

Лицето беше леко подуто, но разпознаваемо. Поне аз го разпознах.

Мъртвецът, който висеше на въжето пред мен, беше моят приятел Хота.