Ритуалите на водата

36 Ледената пързалка

20 декември 2016 г., вторник

По пътя за Витория, при Сан Висентехо, започнаха да прехвърчат снежинки. Вече се бе стъмнило. Тънък, но опасен слой сняг покри асфалта и петте коли намалихме скоростта, като образувахме колона, която се разпръсна чак на влизане в града при Аречабалета.

Възползвах се от първия червен светофар, до старата фабрика "Урса", за да изпратя съобщение на Алба от новия мобилен телефон.

"Вкъщи ли се прибираш?"

"Имах това намерение" — отговори ми веднага.

"По това време Витория е пуста, това е последният есенен снеговалеж, от утре започва зимата. Ела да се разходим" — предложих ѝ.

Накара ме да се поизмъча.

Отговори ми едва на следващия червен светофар, като зави към "Ел Батан".

"Добре."

Това "добре" ме изпълни с блаженство.

"Ще паркираме на паркинга на Новата катедрала. Ще се видим при езерото с крокодила с човешки ръце[45]" — написах.

Не отговори, реших, че ще дойде.

Седнал в моя аутландър, пеех с цяло гърло "Chasing Cars"[46]. Следвах указанията на логопедката, моята може би бъдеща снаха; да пея с цяло гърло песните, които знаех наизуст, ми помагаше да говоря по-гладко и да включвам словосъчетания в речника си.

Заварих Алба до бронзовия крокодил, стъпила на тънка снежна покривка. Снегът валеше безшумно и леко и короните на боровете и храстите в парка зад Новата катедрала вече бяха побелели.

— Да се поразходим, няма жив човек по улиците — предложих ѝ, след като предварително изрепетирах фразата по стълбището на паркинга.

Алба ме хвана под ръка и тръгнахме мълчаливо към парк "Ла Флорида".

— Значи официално сме родители.

— Официално сме родители — потвърди тя с усмивка. — Ела, ще ти купя фунийка кестени. Видях как ги гледаш.

Алба се приближи до една от онези сергии, които приличат на черни вагони, и ми подаде шепа огромни, великолепни, димящи кестени, които излапах с наслада.

Неусетно стигнахме до площада на Бялата дева. Снегът го бе направил по-чист и бял от всякога. Нямаше стъпки, които да го замърсяват, а бялата мантия нарастваше със сантиметри, докато обилният сняг се сипеше тихо над смълчания ни град.

Временната ледена пързалка, която инсталираха всяка Коледа на площада, чакаше мълчаливо някой кънкьор да се плъзне под паметника на Битката за Витория.

С все още звучащата в главата ми песен повлякох Алба към отсрещната страна на площада, пред моя портал, зад ангела и сабята му, вече покрити със сняг.

— Ако легна тук, ако просто легна тук, ще легнеш ли с мен и ще забравиш ли света? — помолих я, перифразирайки "Сноу "Патрол".

Тя пое ръкавицата и двамата се проснахме в снега като безгрижни ангели.

Хванахме се за ръце и се загледахме в небето — едновременно бяло и черно. Нямахме нужда дори от Персеидите.

И раздвижихме ръце и крака, докато отпечатахме в снега силуета на двама светци, както се бях научил през една зима в детската градина на "Ла Сенда", в един друг живот, и се разсмяхме, когато установихме, че следата, която бяха оставили телата ни в сърцето на града, приличаше повече на многоръко и многокрако божество, отколкото на ангел.

— Мисля, че току-що направихме един кракен — прошепна тя развеселено.

— Да отидем вкъщи да се изсушим, не искам ти и дъщеря ни да настинете — казах загрижено аз. Може би бях постъпил неразумно и се бяхме поувлекли.

Влязохме в портала, където в едно горещо лятно утро бе започнало всичко, дори един нов живот, и се качихме по стълбата сред смехове и шушукания, които предвещаваха това, което предстоеше на третия етаж.

Минах напред, за да отворя вратата, а Алба остана зад мен и усещах дъха ѝ в тила си.

"Остани така, притисната към гърба ми, защото когато се обърна, не смятам да те изпускам от поглед до края на живота си" — поисках да ѝ кажа, но фразата беше дълга и невроните в мозъка ми не функционираха в този момент.

Обърнах се, вдигнах я, тя обгърна с крака кръста ми и влязохме вътре. И сякаш вече не беше зима, защото дори стените пламтяха от огъня в нас.

— Мислех, че вече не ме желаеш — прошепна Алба в ухото ми.

— Не е вярно.

— Тогава го докажи.

— Това и ще направя.

Тя съблече бялото пухено яке и всички излишни дрехи, застана гола пред покрития с перде прозорец и приличаше на богиня с разкошните си извивки и възхитителната сянка, която хвърляха налетите ѝ от бременността гърди. Отидох в спалнята, дръпнах покривката от леглото и я проснах върху пода на хола, отместих масата и направих място за предстоящите акробатики.

И Алба го правеше бавно, като на забавен каданс, и когато проникнах в нея, сякаш преживях отново първия път. Набъбналата плът, топлината, натиска. Какво блаженство беше да съм в нея.

Алба беше неустрашима в секса, беше дори още по-смела, отколкото в кабинетите, и в този момент бяхме сърцето на Белия град, слабините ни пулсираха ведно, ритмично, яростно и мълчаливо. Да, желаехме се един друг. Желаехме се много.

И с ръце върху корема ѝ си дадох сметка, че само кожата ѝ ме дели от дъщеря ми, присъстваща и усещаща как се любят родителите ѝ.

"Момичето, което носиш в утробата си, ще бъде закриляно от две скали, каквито сме ние с теб. Не знам дали го осъзнаваш, но двамата сме непобедими, позволи ми да споделя с теб обителта ти на бяла богиня" — помислих.

Исках прекалено много. Когато свършихме да се любим направо, наопаки и странично, Алба се облече и се появи отново главната инспекторка.

— Само една нощ. Имам си свой дом, Унай.

— Само една нощ. Имаш си свой дом — съгласих се, какъв друг избор имах. — Но ми кажи, че ще бъдем семейство. С две къщи, с две люлки… каквото искаш, но едно семейство.

— Едно семейство — съгласи се, преди да изчезне надолу по стълбите.

А аз, страхливецът, не посмях да ѝ кажа, че искам да имам още деца с нея, че уча приспивни песни, за да не бъда ням баща и да успокоявам дъщеря си, когато ѝ поникне първото зъбче и че никой, никой не ме бе карал да тръпна така, както тя в онази декемврийска нощ.