Ритуалите на водата

20 Сандайли

4 юли 1992 г., събота

Няколко метра назад, в полумрака на микробуса, приятелите се шегуваха и наблюдаваха пейзажа. Лучо и Асиер един до друг, Хота и Унай зад тях, седнали заедно под общия знаменател на увлеченията им. Хота правеше снимки, които после щеше да прояви разфокусирани — това бяха първите стъпки на едно току-що пробудено призвание.

Четиримата бяха твърде заинтригувани от тоалета, който Анабел Ли бе избрала за този ден — широка черна и възхитително къса рокля, която вървеше страхотно с жълтите ѝ кубинки.

Асиер пръв откри огъня, по неговия си начин.

— Не си ли малко големичка за всички тези рисунчици и драсканици?

Анабел дори не вдигна очи от ръката си. Поради липса на хартия рисуваше върху кожата си един издъхващ обесен. Вдъхновението ѝ беше дошло, след като видя как високите клони на кестените по пътя удряха стъклото на прозореца на височината на главата ѝ.

— Това са истории, глупако — каза лаконично, докато останалите притихнаха притеснени. — Живееш в материалния свят.

— Няма друг. Слез на земята, малката, готик позата ти не ме впечатлява. Ти си само една голтачка.

— Голтачка? Виж си евтините дънки. Да се обзаложим, мистър Враждебен — в деня, в който умра, ще бъда по-богата от теб.

Асиер нямаше как да стисне повече устните си. Промърмори: "Дадено", което прозвуча като изплюване, и се облегна намусен на мястото си.

Анабел го погледна и Унай забеляза в очите ѝ нещо, което го обезпокои. В тях нямаше омраза, което би било логично. Имаше предизвикателство, решимост, известно задоволство от взето решение.

Саул бе наблюдавал сцената в продълговатото огледало за обратно виждане, запазвайки търпеливото мълчание на регистраторите. Същото правеше в университета със студентите си — алфа, бета, пасивни, агресивни, враждебни, безразлични… Всички притежаваха преобладаваща черта, която ги определяше и от която той умееше да се възползва. На тази възраст бяха толкова… прозрачни.

Най-после пристигнаха. Саул и Ребека ги поведоха по една пътека, долепена до скалата. След като повървяха известно време, съзряха отвора на пещерата с параклиса "Сан Елиас". Намираше се над руини, които някога са били къщата на жената, грижила се за параклиса, както им каза Ребека, докато изкачваха тясната каменна стълба.

Вдясно — каменно корито, правоъгълен купел, издълбан в самата скала. Беше важно. И беше поводът на посещението им, така им обясни Саул.

Накара ги да спрат.

— Местните наричат това място Сандайли, но може би не е деривация от свети Елиас. В интерес на истината ние антрополозите смятаме, че може да идва от света Юлия, а тази светица на свой ред е свързана с богинята Ивулия, доримско божество, което се появява в един надпис, намерен във Форуа, Биская. Това е важно. За всички келти богинята Ивулия е свързана с култа към водата и този купел пред вас винаги е бил място, където са се извършвали водни ритуали.

Някои като Лучо слушаха захласнати, други — леко разсеяни.

— Водни ритуали? — повтори Хота, който искаше да се хареса.

— Да, казват, че водата, която се стича от сталактитите в пещерата, се събира в този купел. Както виждате, има очевидно сходство между спермата като оплождаща течност и купела като утроба. Жените от селцата в Алавеската равнина, някогашна обител на рода Гевара, господарите на тази земя, от незапомнени времена са идвали тук, за да правят "оплождащи обливания" — влизали са във водата до кръста. Жените от Оняти са наричали това "берату", на баски език означава "размеквам се". Били са ритуали за плодовитост, надявали се така да заченат.

Саул им заразказва за това, което най-много го въодушевяваше — как келтските ритуали са оцелели до наши дни, спотаени под християнски церемонии, които едва успявали да прикрият езическия си произход.

После стигнаха до края на пещерата и всички, поуморени от разходката, извадиха сандвичите си с наденица и седнаха облегнати на ниската стена, обграждаща параклиса "Сан Елиас". Малък, бял, с полукръгла арка над камбаната, която му придаваше известна индивидуалност.

Някои захъркаха, беше ленивият час на следобедната дрямка, а слънцето припичаше. Конските мухи досаждаха, но от пещерата лъхаше хлад и всички задрямаха.

Не всички.

Почти всички.

Асиер бе останал да се разхожда под стената, която някои катерачи използваха, за да се упражняват и да прокарат нови маршрути. В този час на безмилостно слънце нямаше и следа от тях. Беше леко ядосан след разговора с Анабел, може би отиваше твърде далече в държането си към нея. Може би му личеше.

"Не, едва ли ми личи, тя не е телепат" — мислеше си той раздразнено.

Появи се Саул, който бе слязъл, за да пообиколи наоколо, и го завари седнал в подножието на скалата и в лошо настроение.

— Знаеш ли, забелязах това на ръката ти — Саул мина направо на въпроса.

— Какво за ръката ми? — отвърна Асиер с отбранителен тон и успя с труд да напъха лявата си ръка в джоба на дънките.

— Имаш зле зараснала кост на безименния пръст. Счупване?

— Да, счупване — отвърна той разсеяно.

— И аз имах такова на твоята възраст. Баща ми… Твоят баща какво работи?

— Зарежда рафтове в "Ероски"[21]. И сега ще ми се подиграваш.

— Защо да ти се подигравам?

— Защото си университетски преподавател, а аз съм син на зареждащ рафтове в "Ероски" и на домакиня.

— Какъв ти е средният успех?

— Отличен. — Това беше планът му. Всъщност единственият му план — да учи в университет, да се измъкне от посредствената среда на едно семейство без култура и образование. Не искаше да свърши като баща си — със зле платен физически труд.

— Тогава заслужаваш уважение, а не подигравка.

Никога през шестнайсетгодишния си живот Асиер не бе чувал думата "уважение", адресирана към него.

— И какво ще учиш, история ли? — подпита го Саул, който все още се надяваше да привлече някое от момчетата за своята кауза.

— Не, нещо, от което да забогатея.

Асиер беше доста стиснат, станеше ли дума за пари. Момчетата от тайфата знаеха, че ако някоя вечер не пиеше, не участваше в разпределението на сметката, но накрая винаги поръчваше питие или поредното калимочо. Същото се отнасяше и до цигарите, винаги измъкваше по някоя от приятелите си и не му беше неудобно да си поиска, когато всички вече бяха подпийнали. Изръсваше най-вече добродушния Хота, който имаше най-много пари от всички.

Парите, или по-скоро липсата им, се бяха превърнали в негова фикс идея и го мотивираха да прави единственото, което можеше да прави на своите шестнайсет години — да бъде добър ученик.

— Разбирам. — И знаеше, че момчето разбира. И че е достатъчно. — Виж, относно баща ти…

— Относно баща ми нищо — прекъсна го Асиер.

"По-добре мен, отколкото сестрите ми" — помисли си.

— Знам, не се тревожи, няма да кажа нищо. Тези неща не се изобличават, случващото се в семейството си остава в семейството. Само ще ти кажа, че ще дойде ден, когато посегне ли ти, ще го гледаш отгоре и ще можеш да спреш ръката му, нали?

— Не съм ти казал, че ме бие — отвърна Асиер леко засрамен.

— Знам — каза седналият до него Саул сдържано, предпазливо.

— Не съм ти го казал! — извика Асиер и скочи рязко от мястото си. Веднага съжали за това.

Саул го видя да се отдалечава към стълбата на параклиса.

— Знам — прошепна спокойно.

Саул изчака петнайсет минути и се качи тихичко до параклиса, видя, че всички спят и се приближи до дъщеря си.

— Да вървим, Бека. Да слезем до купела. Богинята чака.

Ребека го погледна с ужас в очите.

— Татко, моля те, не тук — прошепна.

Саул се усмихна, не разбираше страха ѝ.

— Да вървим, дъще. Не ме принуждавай.

И Ребека знаеше, че вече нищо не може да направи. Преглътна мъчително, наведе глава и слезе мълчаливо по тясната стълба под внимателния поглед на баща си.

Унай се събуди малко след това, потънал в пот от горещината. Тялото му се беше схванало от позата, в която бе заспал.

Огледа се, забеляза, че не всички са там.

Отчасти заради инстинкта си винаги да проверява дали всички са добре, отчасти защото трябваше спешно да облекчи пикочния си мехур, той слезе по стълбата и потърси уединено място сред дърветата, където да свали ципа на панталона си.

Не очакваше да види това, което видя.

Видя Хота, легнал по гръб на тревата, със смъкнати до коленете панталони. Видя Анабел, която го бе възседнала и се движеше в ритъма на вълна. Дори обесеният на ръката ѝ се движеше плавно.

Прословутата черна рокля скриваше между гънките си телесния контакт между двамата, свалената нарочно презрамка откриваше едната ѝ гърда, за чийто размер четиримата се бяха шегували всяка нощ.

Анабел, надарена със съблазнителни извивки и съзнаваща това, добра учителка, шепнеше на Хота как да я милва, за да ѝ достави удоволствие.

Хота — покорен, удивен, с изражение на човек, виждащ водна богиня.

Унай замръзна на място, с полуотворена цепка на панталона.

Реагира със закъснение, не че дотогава не бе имал представа, но за пръв път виждаше секс на живо и в продължение на дълги години си спомняше с възбуда онази сцена с Хота и Анабел.

Тя първа забеляза присъствието му, но не спря да се движи, докато дишането ѝ не стана пресекливо и тя запуши устата си с послушната ръка на Хота, за да не огласи със стенанията си цялата околност.

За Унай тази гледка беше удивителна, почти свръхестествена. За Хота също. После тя просто слезе от Хота и се върна към обичайната си апатия. Погледна невъзмутимо Унай.

Нито следа от безпокойство, нито от срам.

Хота също бе взел своята доза наслада, малко по-шумно и по-кратко, както се полагаше за първия му път. Едва тогава си даде сметка, че най-добрият му приятел стои като закован до едно дърво на няколко метра от него.

— Извинявам се, не исках да гледам — опита да се оправдае Унай, когато разбра, че е разкрит.

— По дяволите, Унай! Да не си видял…? — извика разтревожено Хота с кукуригащ, почти комичен глас.

— Съжалявам много. Тръгвам си… дойдох да пикая… не исках… — извини се Унай.

И се отправи, вече без желание да пикае, нагоре по стълбата, с образа на тях двамата, запечатан дълбоко в паметта му.