Ритуалите на водата

51 Градината на дядо

10 януари 2017 г., вторник

Дядо даде на Естибалис дълго няколко метра въже и тя се запъти сама към градината, след като ми заповяда: "Слез след петнайсет минути." Останах в кухнята с дядо, който беше много мълчалив, повече от обикновено.

— Какво има? — попитах го.

— Качи се с мен на тавана, синко. Трябва да ти кажа нещо — отвърна той с твърдия си глас.

Последвах го по коридора и по старите дървени стълби до горния етаж.

Загледа се в лисичите кожи, окачени на железните куки на гредите, и ги посочи, сякаш това трябваше да ми говори нещо.

— Мисля, че някой се е качвал и е ровил тук — каза накрая.

— Как така?

— Ако знаех, щях да ти кажа.

— Дядо, обясни ми — помолих го леко разтревожен.

— Тези кожи са на едно и също място от петдесет години и тук се качваме само ти, брат ти и аз, откакто останахме сами. И не сме се блъскали в тях, нито сме ги местили. Някой обаче се е качвал и две от тях са завъртени.

Беше вярно, не го бях забелязал преди, но стояха диагонално, а не успоредно на стената.

— Вятърът.

— Какъв вятър, какви пет пари, толкова са корави, че вятърът никога не ги е помръдвал. Синко, не искам да те тревожа, но някой се е качвал тук, и то не от семейството. Ела — нареди ми и се приближихме до кутиите, където събирах спомени и минали животи.

— Всички са затворени, както ти ги остави, но тази от лятото на 1992 г. е полуотворена.

— Вярно — съгласих се, когато се приближих.

А бях сигурен, че затворих добре тази кутия след съвещанието с екипа ми на тавана. Винаги го правех, за да не се напълни с прах.

— Свързана е със случая, който разследваш сега, нали? — попита дядо зад гърба ми.

— Да, дядо. Това не е случайно — казах и взех замислено първата снимка.

Груповата снимка, на която бяхме компанията в пълен състав, Саул и Ребека, и Анабел, както и неколцина студенти от университета, сред тях и Мариан с червената си тениска от Олимпийските игри.

Дядо се приближи и също я погледна, въпреки че не извади очилата си за близко виждане от джоба на ризата и знаех, че сигурно вижда размазани лица.

— Дядо, ти какво мислиш за мъж, който е овдовял и е изгубил двете си дъщери?

Дядо се напрегна за момент и се прокашля, преди да отговори:

— Мислех, че с Паула чакате момче и момиче.

В началото не разбрах. Не разбрах, че със Саул имаме сходно мрачно минало и че дядо е объркал биографиите ни.

— Не говорех за себе си. Имах предвид случая, по който работя — обясних му аз смутено.

Разказах му накратко историята на Саул Товар и го помолих да си сложи очилата, за да му покажа кой е на снимката.

— Питаш ме дали смятам, че професорът ти е убиец, защото е изгубил три жени от семейството си?

— Как изглежда отстрани? — попитах.

Дядо се замисли, преди да отговори.

— Може да има нещо общо със смъртта им, без да е убиец. Има хора с недостатъци или с грехове, които причиняват нещастие на близките си, без да са натиснали те самите спусъка, не знам дали ме разбираш.

— Не, дядо.

— Виж, познавах един мъж, преди да отида на фронта през трийсет и шеста. Търгувах с него, когато откарвах жито в Лагуардия. Не беше лош човек, но беше слабохарактерен, пияница, който не отказваше бутилка, пък била тя пълна с оцет. Доведе семейството си до просешка тояга, в годините след войната гладуваха като кучета. Жена му се разболя, големият му син отиде в Ирун като шофьор на камион, но се поквари, започна да пренася контрабандна стока пред границата и умря в една свада далече от дома си. Малкият беше слаб като баща си, постоянно страдаше от депресии и го намериха в Ебро, с въже на шията и камък, завързан на него. Не ги уби бащата, никога не е имал такова намерение, но цялото семейство е погребано в гробището преждевременно. Разбираш ли какво искам да ти кажа? Случаят със Саул изглежда същият. Никога не сме говорили за това, но ти се върна много променен от онзи лагер в Кантабрия.

— Променен ли? Как?

— Когато замина, беше момче, а се върна мъж. Вече знаех, че няма да ставаш инженер, че случилото се с онова момиче… Трябва да го загърбиш, синко, носиш твърде много товар върху раменете си.

"Не, дядо, може би точно сега не трябва да го загърбвам. Може би сега трябва да проверя какво точно се е случило онази неделя на стръмния бряг."

— Момичето, което е паднало… веднъж ми каза, че е това, нали? — каза той, като си намести очилата и я посочи на снимката.

Дядо беше много добър физиономист. До такава степен, че на литургията в параклиса в Окон, която се отслужваше всяка година на 15 август и където се събираха жителите от всички села в Алавеската планина, заключаваше, че момчето от Наварете е братовчед на пекаря в Уртури и че онзи хлапак от Виляфрия не може да е син на Антония и на Маулеон, защото изобщо не прилича на тях.

Кимнах с глава, загледан в снимката.

— Сигурен ли си, че момичето е умряло?

— Да, дядо, отнесоха я в моргата. Оттам никой не излиза, ходейки на собствените си крака.

— Да, но… виждал съм това лице или подобно на него наскоро, не помня къде. Но съм го виждал.

И аз му повярвах. Не ми звучеше логично, но животът ме бе научил никога да не подлагам на съмнение категоричните истини на дядо. Запазих информацията в паметта си, в случай че ми потрябва в бъдеще.

— Никой ли не ме чува? — прекъсна ни тънко гласче зад гърба ни.

— Извинявай, Естибалис. Не те чухме да се качваш.

— Викам ви от сума ти време от улицата. Само че при тези дебели стени… Хайде, Унай, до стената. И нека дядо ти дойде с нас, в случай че нещо се обърка и ми потрябва някой, който наистина да е силен.

— Ти командваш, шефке.

Последвахме Естибалис до градината на дядо и тя ни нареди да застанем под огромната круша, която беше на няколко десетки години, а може би и на сто. Не знам, вече беше огромно дърво, когато бях малък, и клоните ѝ бяха достатъчно дебели, за да поиграем там на бесеница.

— Представи си, че те прострелям с електрошоков пистолет "Тейзър" и паднеш на земята — каза ми Ести. — Мускулите ти се не реагират в продължение на доста минути. Централната ти нервна система е парализирана, ти зависиш изцяло от мен. Просни се на земята.

— Нужно ли е?

— Спомни си, че сега си на мое разположение. В противен случай опитът ще се провали.

Легнах между две лехи с праз.

Ести върза глезените ми с въжето и го стегна силно с опитна ръка. Почувствах се безпомощен и ми стана неприятно, напомняше ми това, което Нанчо ми причини преди време, а не исках да си спомням за Нанчо.

— Сега ще те обърна, ти не можеш да се защитиш, и ще ти вържа ръцете зад гърба.

Бучка пръст влезе в устата ми, когато Естибалис ме обърна доста рязко. Вдигнах поглед над листата на карфиола и видях, че дядо ми се превива от смях, съзерцавайки сцената.

— Ако знаех, щях да стана полицай — подхвърли той весело.

— Не ме дразни, дядо — помолих го сърдито.

— Сега ще докажа по емпиричен път, че като се използва клонът на дървото като опорна точка на лост, всеки може да повдигне тежест, по-голяма от собственото му тегло, в случая категория перо, издигаща във въздуха един кракен — каза Естибалис и прехвърли въжето през най-дебелия клон на крушата с лепкава смола по чеповете, на който се бях покатервал стотици пъти като дете.

После се отдалечи от дървото и започна да ме повдига, като дърпаше въжето без особено усилие.

— Ако ти се завие свят или те заболи главата, веднага ми кажи, не искам да ти разбърквам вътрешностите — извика ми, държейки съсредоточено въжето.

Остави ме да вися с главата надолу и светът ми смени посоките си. Тъмновиолетовата планина на нивото на главата ми, а небето с облаците — в краката ми.

Тази промяна на перспективата породи в мен странно чувство. Може би животът ми намекваше, че трябва да преосмисля нещата.

— Доказано! — извика тържествуващо Естибалис.

— Да, а сега ме свали! Нежно, много нежно — помолих я.

Не бях предвидил вторичния ефект на кръвта, стекла се надолу под въздействието на гравитацията, и усетих, че бузите ми пламтят, както и някаква неприятна тежест в мястото, където преди време се бе забил куршум.

Ести явно не бе чула молбата ми, или пък законите на физиката си казаха думата, така че не успя да ме свали нежно. Въжето се опъна, тя го пусна и аз се стоварих върху лехата с праз.

— Ама че приземяване. Съсипа ми вечерята за днес — каза дядо, който се втурна да ми помага, като се чудеше дали да се смее, или да се тревожи. — Добре ли си?

— Добре съм, дядо. Нищо ми няма.

Ести събра въжето и го донесе с тържествуващо изражение.

— Доказах, че мога да повдигна тежест, която е тройно по-голяма от теглото ми. Убиецът може да е сама жена. Забрави теорията за тримата качулати мъже. Пистолетът "Тейзър" прави излишна употребата на сила, лостът компенсира разликата в теглото, така че когато убийцата потопява главата им в пълния с вода котел, те са напълно неутрализирани. Келтите ряпа да ядат.

Дядо, както винаги дискретен, взе увитото въже, което Естибалис му подаде, и изчезна мълчаливо по издълбаните в камъка стълби на градината.

Той винаги казваше че ще си отиде така — мълчаливо и подсвирквайки си. Знаех, че е лъжа, че той никога няма да си отиде, но кой би се осмелил да му противоречи.

— Мисля, че Анабел се е сближила с Ребека, когато е разбрала, че е бременна. Смятам, че са се сприятелили, качили са се заедно в планината, научила е от нея кой е бащата и после е убила Хота. В събота вечер, пиян, той лесно се е съгласил да изпрати едно момиче до дома му — каза Естибалис.

"Трябва да променя профила — помислих, убеден от неопровержимото изложение на колежката ми. — да зачеркна версията за мъж или мъже, да приема, че може би Ребека, или жената, в която се е превърнала, е причинила смъртта на Ана Белен и Хота."

Но как да смъкнеш маската на човек, който се е готвил в продължение на години, за да извърши делото си?