Ритуалите на водата

3 Границата на злосторницте

17 ноември 2016 г., четвъртък

Върнах се в настоящето и се съсредоточих върху това, което имах пред себе си, за да не мисля за нещо, което болеше, болеше много.

За момента отминах без внимание бронзовия котел, на който Ести придаваше такова значение, и изчаках да се върне с доктор Гевара, която ни съобщи първите си впечатления:

— Мъртвата е млада бременна жена, ще мога да установя с точност на колко седмици е плодът след аутопсията. Намерихме я провесена с главата надолу, вързана е за краката с пристягащ материал, в случая обикновено конопено въже, и без тялото да докосва земята. Двамата свидетели са я открили потопена до шията или до раменете, с глава във водата. Криминалистите потвърдиха информацията. Найлоновите въжета ми се струват съвсем обикновени, могат да се купят от всеки магазин за домашни потреби.

— Обяснете ми това за двамата свидетели, ако обичате — прекъсна я Естибалис.

— Намерили я двама планинари от Арая, които се изкачвали откъм страната на Алава. Тръгнали от пътя за Салдуондо, като преди това оставили колата си на паркинга на нефтената компания. Двамата твърдят, че изтичали да извадят главата ѝ от водата, в случай че още е жива, но по синкавия цвят на кожата заключили, че е мъртва отдавна. След като проверили пулса на шията и установили, че не диша, не докоснали повече нищо. Поне така твърдят. Била е мъртва, когато е дошъл екип на Планинската спасителна служба. Но вече са си тръгнали.

— Да, те ни се обадиха рано следобед — обясни ѝ Естибалис.

В този момент се приближи инспектор Мугуруса, енергичен мъж с причудлива квадратна глава. Носеше очила с фотосоларни стъкла, но те винаги бяха по-тъмни, отколкото дневната светлина изискваше, придавайки му леко старомоден вид от седемдесетте години на миналия век. Поздрави ни с бързо повдигане на вежди и пое щафетата от съдебната лекарка:

— Навсякъде има дактилоскопски следи, особено по външната страна на съда, както съдебната лекарка показа на инспектор Гауна. Опасявам се обаче, че принадлежат на свидетелите. Засега това, което открихме, съвпада с показанията им. Ще трябва да им вземем отпечатъци, за да ги елиминираме.

— Няма следи от борба по тялото на жертвата, нито парченца кожа под ноктите, но е била жива, когато са я провесили, така че е умряла вследствие на потапянето в котела с вода. При аутопсията ще се направи щателен оглед, за да се установи дали има рани, причинени при защита — продължи лекарката. — Има обаче следи от удари и ожулвания по главата, които най-вероятно си е причинила самата тя, удряйки я по стените на съда. Предполагам, че се е опитвала да си извади главата.

— Къде е сега водата? — попита Естибалис, изпреварвайки въпросителното ми изражение.

— Опасявам се, че планинарите са я излели, когато са се опитали да я спасят.

— И откъде я е взел убиецът?

— По целия път насам има извори и малки водопади, които бликат през зимата. А може да е скрил бронзовия котел или друг съд наблизо. Дъждовете през последните дни са били достатъчни, за да го напълнят. Между другото, трябва да побързаме — отвърна доктор Гевара загрижено, когато чу далечен гръм. — Трябва да сложим тялото в чувала.

— Твърде добре подготвено, не мислиш ли? — прошепна Естибалис.

Имаше право, цялата тази постановка беше твърде нагласена за обикновено убийство. Подходът беше много странен, сякаш бяхме влезли през тунела "Сан Адриан" и бяхме излезли през тунела на времето в друга епоха, където ритуалът на смъртта сам по себе си имаше толкова голямо значение.

Имаше нещо много анахронично, много "извън времето" в тази сцена.

Профайлърът в главата ми се задейства, за да обработи, поне мислено, първите впечатления за профила — сцена, начин на действие, почерк и позициониране на тялото. Виктимологията беше задача на Естибалис.

Наличието на съд, въже и вода говореха за организирано престъпление, присъщо на психопат, а не на импулсивен психотик. Убиецът или убийците — множествено число, което не отхвърлих още в началото, — бе планирал този ритуал до последната подробност. Котелът беше оръжиефетиш — предмет, който сам по себе си не е оръжие, но който този убиец бе превърнал в такова. Имаше също опит за контрол — вързаните на гърба ръце говореха за човек, който се е страхувал, че жертвата ще се защитава и ще провали планираната от него постановка.

От друга страна, скритото лице постмортем[3] можеше да сочи известно чувство за вина и че може би убиецът е познавал Анабел Ли. Възможно беше също убиецът да е бил прекъснат от свидетелите и да не е могъл да довърши ритуала. Беше още рано да се правят заключения. Макар че цялата тази аранжировка на местопрестъплението ме навеждаше на мисълта, че е пресъздаване на нещо. Дърво, историческо място, археологически артефакт като бронзов съд…

Не бях обаче напълно убеден, че е дело на чист психопат. Виждах смесени черти в тази престъпна личност, нещо месианско, сякаш е изпълнявал възложена му мисия, убивайки ритуално Анабел Ли. И в това, за моя голяма тревога, имаше нещо много психотично, присъщо на душевно болен, на патологичен ум, който е изгубил връзка с реалността. С други думи — на безумец.

Това ме безпокоеше, защото психотичните убийци са непредсказуеми, а аз обичам подредения и систематизиран свят. С други думи, свят, подлежащ на контрол.

— Течности, докторе? — попита Естибалис, обръщайки се към нея.

— Не открих следи от кръв или семенна течност — каза тя и погледна отново към небето. — Няма да успеем да свършим, преди да се стъмни, така че ще имам възможност да потърся с луминола и с ултравиолетовата светлина на лампата на Уд. Ще ѝ снема пръстови отпечатъци от показалеца на дясната ръка, макар че вече знаем самоличността ѝ. Но за всеки случай искам да се подсигуря.

— Какво можете да ни кажете за времето на смъртта?

— Има трупно вкочаняване, значи са минали повече от три-четири часа от смъртта ѝ, макар че студът и други фактори могат да променят понижаването на телесната температура, а с това и експертизата. Според мен е умряла рано сутринта. През седмицата и през зимата това място е много безлюдно. Археолозите от компания "Арансади", която ръководи разкопките, работят единствено през лятото, така че убиецът е имал време да я завърже, да я постави в съда, да я види как умира и да си тръгне.

— Значи планинарите са я открили мъртва, ако е вярно, че са дошли рано следобед.

— Ако е вярно, че не са дошли по-рано, със сигурност вече е била мъртва.

— Благодаря, докторе. Това е всичко — сбогува се Естибалис и се приближи до един криминалист, за да му поиска протокола от огледа.

Видяхме карта, на която бяха скицирани близките дървета, входът на тунела откъм страната на Алава, местоположението на трупа и на бронзовия съд. Бяха номерирали всички веществени доказателства за преместването им. Един криминалист още снимаше хартиени салфетки и фасове. Мястото около тунела все още не се бе превърнало в сметище, но през него минаваха небрежни и безсъвестни туристи, така че там имаше какво ли не — найлонови торбички от пържени картофи, алуминиево фолио за сандвичи, смачкани консервни кутии…

Бяха взели пръст от подметките на обувките на Анабел, за да направят сравнителен анализ с пръстта на паркинга на нефтената компания в Алава и на този откъм страната на Гипускоа, за да установят откъде се е изкачила до тунела и какви са били последните ѝ движения. Също така трябваше да обработят и отпечатъците от гуми на паркираните там коли.

Що се отнася до следите от стъпки… това беше истинска бъркотия, имаше няколко дузини различни отпечатъци, най-вероятно на туристите, които се изкачваха на Аискори в края на седмицата. Андони Куеста имаше право — щеше да е истински кошмар да ги съпоставят с тези на "Соулмейт" — базата данни с всички модели на маратонки, която имахме в отдела.

Оставих Естибалис да разучава подробностите в доклада и се приближих до тайнствения бронзов съд, поставен върху тревата, на няколко метра от Анабел. Диаметърът на най-широката му част беше около шейсет сантиметра, имаше нитове и две халки отстрани. Съдът беше старинен и много добре знаех кой може да ми помогне да определя произхода му.

Направих му две снимки — едната отгоре и друга фронтално — и ги изпратих по уотсап на един стар познат.

"Имам нужда от археолог, приземихте ли се вече в Лос Анджелес?" — написах.

"Още стъпваме по алавеска земя — отвърна Тасио моментално. — Какво си ми изпратил? Сега да не се занимаваш с престъпления срещу историческото наследство?"

Тасио Ортис де Сарате беше човекът, който пострада най-много в случая с двойното престъпление при долмена — двайсет години зад решетките, обвинен в осем убийства, които не бе извършил. Сега започваше нов етап в живота си като сценарист на един американски сериал, пресъздаващ тези събития. Бяхме запазили приятелството, връзката или каквото и да беше това между нас.

"Ще ти кажа в замяна на дискретността ти и на помощта ти в областта на старинни предмети, става ли?" — отвърнах.

"Съмнението ти ме обижда, макар че съм леко поръждясал след двайсет години, без да практикувам. Но както и да е, това, което си ми изпратил, е първокласно — става дума за котела от Кабарсено."

"Кабарсено… Кантабрия?"

"Именно. Това е много рядък предмет, намерени са твърде малко такива в северната част на полуострова. Котелът е ирландски, присъщ на келтската култура. Намерен е през 1912 г. в планинския масив Пеня Кабарга, доколкото си спомням. Датира от късната бронзова епоха и е на около две хиляди и деветстотин — две хиляди и седемстотин години."

"Къде би трябвало да се намира?"

"Във витрината на някой музей, предполагам, че в Музея по праистория в Кантабрия. Дай ми няколко минути, за да проверя.

"С теб е приятно да се работи — написах. — Още нещо, от гледна точка на човек, който е учил археология и криминология, и това е поверителна информация, какъв е смисълът да бъде използван при тунел "Сан Адриан"?"

"По дяволите."

"Да."

"Как е използван?"

"Нищо повече не мога да ти кажа, Тасио. Помисли над въпроса ми и после ми се обади, става ли?"

"Игнасио ти изпраща поздрави. А ти как така си се върнал толкова скоро на работа?"

"Не съм се върнал."

"Както кажеш. Оставям те, ще поизтупам от праха познанията си за келтската култура. И, Кракен, благодаря ти, че не си ме забравил. Знаеш, че обичам да съм полезен на обществото на Алава."

"Трудно е да те забравя, радвам се, че си от светлата страна."

"Винаги съм бил!"

"Знам, аз те измъкнах от тъмнината. Кажи ми, когато узнаеш нещо" — приключих, доволен от ефикасността, с която се бях справил, също както преди. Може би не се нуждаех от гласа си толкова, колкото смятах.

Надвесих се над водата, която бе останала в съда, и тогава го видях — отражение на някогашния Кракен, когото можеха да удрят, но не да прекършат, гъвкав и силен, дори страховит. Един не толкова блестящ, колкото упорит профайлър, който никога не изоставяше случай, докато не го приключеше, връчвайки съответните протоколи и заподозрения на следователя. Аз бях този човек някога, в друг живот, който приключи на 18 август, когато Нанчо вкара отрова в мозъка ми под формата на куршум и зарази със страх всяко едно мое действие.

Бях се изолирал и се чувствах много добре, много удобно в моя микросвят във Виляверде, но сега бях само един тип, който приготвяше сладко от черници. Превъзходно, в интерес на истината, но беше само сладко от черници.

Потърсих Естибалис и когато установих, че не е на мястото на престъплението, слязох по склона до входа на тунела и я открих в пещерата, полускрита зад стената на малкия параклис. Приближих се, опитвайки се да не вдигна шум и да не прекъсна телефонния разговор, който водеше.

— Искам той да е нашият експерт по профилиране — шепнеше тя на някого в телефона, — съзнавам ограниченията му и липсата на оперативност поради увреждането, което получи, но инспектор Аяла е в състояние да ги компенсира, както езика си. Извинявайте — поправи се тя, — говора. Главен инспектор Салватиера, дори да подсилим екипа, имаме нужда от него. По този начин ще го насърчим да се включи отново в работата. Сега само ви моля да се съгласите да ни е външен съветник, докато се възстанови напълно и се включи официално.

Естибалис изслуша отговора ѝ мълчаливо, но от разстоянието, на което се намирах, не успях да чуя думите на шефката ни. Бих дал гърне със злато и нещо много повече, за да ги узная.

— Алба — продължи тя с още по-поверителен тон, — ти ми спомена, че Диана Алдекоа, невроложката, ти е казала, че той трябва да е поставен в среда, в която да се сблъсква постоянно с предизвикателства. И че колкото по-голям напредък постигне през този период, толкова по-големи са шансовете да се подобри в дългосрочен план. Унай е в чудесна форма, уверявам те. Може да върши добре работата си.

Учудих се, че Естибалис и Алба си говорят на ти. Знаех, че Ести се възхищава на началничката ни и че двете се разбират добре, но едва сега осъзнах, че по време на отсъствието ми те са се сближили и отношенията им са надхвърлили професионалната сфера, и се зарадвах. И за двете. Влияеше им добре. На Алба — за да излезе от изолацията си във Витория, а на Ести — за да се съсредоточи и да забрави многобройните си зависимости. А може би ги бе свързала скръбта, която трябваше да преодолеят — едната — за мъжа си, другата — за брат си.

Трогнах се, че шефката ми и колежката ми са се съюзили и са притиснали официалната машина, за да ме принудят да се върна. И особено, че най-добрата ми приятелка и жената, която не знаеше дали детето, което чака, е мое, се грижат за мен зад гърба ми и ме подтикват да изляза от зоната си на комфорт, за да се възстановя.

И именно там, в планината Аискори, същата, която древните са наричали Границата на злосторниците, реших — заради мен, заради Анабел Ли, заради Алба и заради онова още неродено дете — да дам всичко от себе си и отново да бъда предишния Кракен.

В продължение на няколко минути изчаках на благоразумно разстояние Естибалис да приключи разговора си и не пропуснах да забележа тържествуващата усмивка, с която затвори телефона.

Приближих се и ѝ посочих екрана на мобилния ми телефон.

"Сигурна ли си в това, което току-що поиска, Ести?" — бях написал на него.

Тя ме погледна дяволито, не изглеждаше изненадана, че ме вижда там, не знам дали ме бе усетила с гърба си, или различаваше стъпките ми от тези на другите. Естибалис имаше почти свръхестествена чувствителност към мен, с която бях свикнал, но която не преставаше да ме учудва.

— Да се върнем на местопрестъплението, дано да свършат по-бързо, защото тези гръмотевици никак не ми харесват, още по-малко вятърът, който задуха — каза тя и отново се заизкачвахме към южния вход на тунела. — Знам, че не искаш да се включиш отново, че не е нужно да усложняваш живота си, но си добър профайлър, а аз съм добър виктимолог. Не знам дали това е началото на серия от убийства, или убиецът го е правил и преди, това ти трябва да прецениш, но е ясно, че този начин на убийство е извън обичайното и ти можеш да помогнеш много, за да открием кой е негодникът, който е сторил това на Ана Белен Лианьо. Тревожи ме фактът, че е била бременна. Надявам се, че дори да е сериен убиец, няма да търси единствено жертви, които да отговарят на това условие, защото се вбесявам само като си го помисля.

"Не, Естибалис. Никой няма да вземе да убива бременни от Алава. В никакъв случай. Дори не си го помисляй" — казах си аз.

Погледнах обаче черните облаци, които се трупаха над главите ни, и ме обхвана предчувствието, че природните сили отново ще следват своя ход, без да се съобразяват с мен.