Ритуалите на водата

12 Остров Ман

2 юли 1992 г., четвъртък

Унай трябваше да признае, че Анабел Ли приема сериозно работата си на художник на комикси. Момичето намери една разнебитена миньорска лампа, която някой стажант по археология бе оставил, и си я присвои.

Всеки ден към шест сутринта Ана Белен Лианьо, повече от всякога Анабел Ли, се излягаше върху спалния си чувал на черепи и започваше да сътворява сюжети и образи в една тетрадка със спирала.

Всеки ден.

Не пропускаше нито един, дори предния ден вечерята и последващият купон да се бяха проточили до късно.

Унай, който беше доста ранобуден и се събуждаше винаги преди зазоряване, наблюдаваше с полузатворени очи как се бори с черните и сиви маркери излегната върху нара си, леко отдалечена от твърдото ядро на компанията от алфа-мъжкари.

— Не разбирам какво прави човек като теб в това кантабрийско селище — прошушна ѝ Унай, след като се измъкна тихо от спалния си чувал и се приближи до нара на Анабел.

— Ловя крокодили.

— Много е рано да схвана метафората, обясни ми я, моля те.

— Метафората не е моя, чух я веднъж от Анхел Сапата, преподавателя ми по творческо писане. Говореше за потребността да включиш крокодили в историите, за да поддържаш будно вниманието на читателите.

— Крокодили?

— Крокодили. Представи си, че рисувам история, в която някой влиза в хотелска стая. Рисувам старателно пердета, шкаф, триметров крокодил, спящ върху леглото, килим, огледало… Какво си мислиш? Какво се питаш в момента?

— Какво, по дяволите, прави един крокодил в леглото на хотелска стая.

— Това е целта — ловя крокодили за комиксите си. Не за пръв път участвам в археологичен проект. Миналото лято бях на раз копки на остров Ман, ходя там всяка година с майка си. Имаха програма за стипендианти от целия свят, островът е малък, но се намира в Ирландско море, принадлежи на Британските острови и на него има келтски и викингски останки. Там си дадох сметка, че в древната история мога да намеря много крокодили за комиксите ми.

— И какво правиш всяка година на остров Ман? — Унай се престори, че чува за пръв път за този остров. Вече си даваше сметка, че Анабел има много по-голям житейски опит от него, макар да беше на неговата възраст.

Тя леко сбърчи челото си и престана да нанася сянка върху очите на ангела, който рисуваше.

— Майка ми ръководи клуб на рокери, мотоклуб.

— Рокери.

— "Харли Дейвидсън", тези бракми говорят ли ти нещо?

— Не знаех, че има жени рокери.

— Има малко жени президенти, но тези, които ги има, са невероятно енергични, като майка ми. Тя непрекъснато пътува. Родена съм във Витория, майка ми има апартамент там, и посещавах детската градина, където беше и ти, но после пътувах из цяла Европа и част от Азия с нея и клуба ѝ. От близо век на остров Ман се провеждат едни от най-опасните състезания в света и всяка година там се събират страхотно много клубове. Практически окупираме остров, широк 22 км и дълъг 52 км, опасността да паднеш по някой стръмен бряг е повече от вероятна. Буквално не се побираме на него — обясни тя невъзмутимо, сякаш разказваше стар изтъркан виц.

— Страхотен живот си водила.

— Мразя го. Писна ми да скитам, искам да се установя във Витория, да не се местя отново. Мразя моторите, бензина, миризмата на кожа втора употреба, бирата…

— Мразиш всичко, което олицетворява майка ти — обобщи Унай, както винаги практичен.

— Така е. Казват, че има два вида взаимоотношения между майки и дъщери. Онези, които си приличат, които са един и същ тип жена — традиционен с традиционен, или бунтарски с бунтарски. И противоположностите — традиционна майка с дъщеря бунтарка или обратното. С майка ми сме като вода и масло.

— А баща ти? — осмели се да попита Унай, без да е много сигурен дали доверието ѝ стига чак дотам.

— Баща ми… не искам да обсъждам баща ми с теб. Достатъчно е да знаеш, че винаги е отсъствал — отсече тя сухо. — Затова се записах в този лагер. Поне плащат. Искам да спестя пари и когато навърша пълнолетие, няма да завися от майка си и ще остана в апартамента във Витория. Искам да се прехранвам от комиксите си, а и не са нужни толкова пари, за да живееш нормално.

На възраст, на която Унай още не беше наясно дали да учи агротехника или лесоинженерство, Анабел вече беше изминала този път и сега искаше да се установи окончателно. Унай се върна в спалния си чувал веднага щом забеляза, че тримата му приятели са престанали да похъркват и заподозря, че всички са надавали ухо и са слушали разговора им.

Анабел отново се съсредоточи невъзмутимо в гранитния ангел на стръмния бряг.

При разпределението на задачите в кантабрийското селище Саул беше възложил на Хота и Анабел да сложат покрив на кръглата колиба от Желязната епоха, така че първите дни прекараха на два метра от земята, покачени много близо един до друг, за да не паднат от тясната стълба. Тя му подаваше сноповете слама, той ги поставяше с мравешко търпение, сякаш бяха рибени люспи.

— Защо утре не донесеш онзи страхотен фотоапарат, който имаш, и не снимаш това, което правим? — предложи Анабел Ли на четвъртия час от първата сутрин.

На Анабел ѝ доскучаваха бързо повтарящите се ръчни дейности. Ако не се налагаше да влага в тях въображение, търпението ѝ се изчерпваше твърде скоро.

— Вече направих снимки на групата, за да ги имам за спомен — оправда се Хота от най-горното стъпало на стълбата, без да разбира много добре.

— Нямам предвид снимки за албум. Тук е пълно с най-различни текстури — слама, старинни материали, дърво, изцапани с кал ръце… Имам предвид художествени снимки.

— Не умея да правя художествени снимки. Не съм творец като теб.

— Всички сме творци, не говори като някой старец. Ще науча да снимаш на ръчен режим, да контролираш обектива и скоростта. Ще отидем някой път в Сантиляна дел Map, там сигурно има магазини за сувенири, където продават филми с различна светлочувствителност и ще купиш няколко едрозърнести ленти в черно-бяло. После ще снимаш отделни кадри, близки обекти, жестове, които ти харесат… Трябва да култивираш погледа си, Хота. Всеки може да го направи.

— Добре, щом ти ще ме научиш… — побърза да се съгласи Хота.

Всичко вървеше много добре. Това с келтското селище, с Анабел Ли. Тя му бе разказала за името си и то му се стори прекрасно.

И така, Хота започна да снима всичко одушевено и неодушевено под внимателния взор на своята менторка. Нито следа от лошо настроение, от депресия, от тревоги.

Небето, което Хота виждаше през онези първи дни, най-после беше яркосиньо, без черните облаци на реалния живот, който неумолимо го очакваше при завръщането му във Витория.

Душевното му състояние беше толкова идилично, че Хота дори забеляза съществуването на Ребека, малката дъщеря на Саул. Случи се така, че първата вечер се оказаха заедно на масата и оттогава свикнаха да сядат близо един до Друг.

Добродушният Хота изпитваше жал към момичето, изолирано и изгубено в този свят на тийнейджъри, който все още не ѝ беше по мярка. Направи го и защото беше дъщеря на Саул, когото започваше да боготвори — симпатичен преподавател, млад и всеотдаен баща, привлекателен мъж, който се преструваше, че не забелязва погледите на Анабел Ли и на студентките по история от Кантабрийския университет, които идваха почти всеки ден в лагера.

— Ребека, утре ще дойдеш ли да помогнеш на мен и Анабел за покрива на колибата, нещо се оплетохме и имаме нужда от експерт като теб? — казваше Хота великодушно и в добро настроение.

Ребека — изненадана, развълнувана, преглъщаше изненадана, докато довършваше последното собао[12] от подноса. Нямаше търпение да дойде неделя, когато баща ѝ им носеше палукос де Кабесон[13] — в тях имаше кокос, който момичето обожаваше.

— Разбира се, че ще ви помогна, направих много покриви миналата година — отвръщаше тя очарована, благодарна. Широко усмихната и с поруменели бузи.

"Може би сгреших, като се доверих на Асиер — помисли си Ребека вечерта, вдигнала ципа на спалния чувал до горе, една напълно излишна мярка. — Може би трябва да го разкажа на Хота и той ще ми помогне. Сигурно семейството му има връзки и могат да ми помогнат!"

А Хота си казваше с умиление: "Колко е сладка дъщерята на Саул. Какъв страхотен тип, де да ми беше баща, а тя моя сестра!"

Дойде краят на седмицата и Саул Товар предвидливо ги откъсна от кирпича и покривите. Натовари ги в микробуса и в събота ги заведе в Оняти в Гипускоа, близо до границата с Алава. Всички бяха благодарни за екскурзията и за почивката, която това означаваше за ръцете им, на които вече започнаха да се появяват мазоли. Качиха се в колата изпълнени с нетърпение, без да задават много въпроси.

Още не бе казал на Ребека, че ще посетят пещерата Сандайли, за да не би да откаже и да устрои неприятна сцена. Саул не понасяше пукнатини в публичния си образ. Толкова усилия му бе коствало да го изгради…

Затова я сложи да седне на мястото на пътника с добре закопчан колан и разговаря с нея, за да я разсее, през двата часа, които продължи пътуването.

Пейзажът не се промени особено — зеленото бе заменено от зелено, евкалиптите и боровете — от дъбове и букове, дърветата докосваха стъклата на прозорците, когато пътят се стесни, великолепен летен ден, който обещаваше да се превърне в незабравим спомен.

— Радвам се, че те взех със себе си — призна ѝ Саул, като почеса брадата си, която си пускаше всяка година по време на ваканцията.

Така си отпочиваше от толкова бръснене, беше толкова гъста и буйна, че скриваше чертите му. Той вдигна ръката си от скоростния лост и я протегна към нея.

Дъщеря му погледна ръката му, познаваше я до болка. Гледаше я втренчено — беше жилеста и дълга, на изтънчен великан. От известно време ръцете се бяха превърнали в нейна фикс идея. Вътрешно се срамуваше, че определя хората според ръцете им.

Ако приличат, този човек не ми харесва.

Ако са различни, ще му дам шанс.

През тези дни обаче баща ѝ беше толкова чаровен, толкова общителен, винаги грижлив и внимателен, а тя, единствено дете, понякога капризна в желанията си — купи ми тази книга, купи ми и другата, заведи ме там и там. И той с готовност угаждаше във всичко на своята принцеса.

— Благодаря за тези дни, татко — и тя хвана ръката му и топло я стисна. — Наистина. Благодаря, че ме доведе тук и ми позволи да съм щастлива, а това ме прави още по-щастлива.

— Скъпа, не можех да постъпя другояче. Сега сме само двамата. И леля ти. Не го прави отново, не ме предавай отново. Имам само теб и леля ти — повтори. — Не ме оставяйте сам. Обичам те, обичам те много, детето ми.

"Не съм дете" — за малко да каже. Но инстинктивно замълча и отдръпна ръката си.

Измина известно време, през което и двамата мълчаха. Познатите завои на пътя вдъхваха безпокойство у Ребека.

— Къде отиваме, татко?

— В пещерата Сандайли.

Ребека преглътна и се изчерви до ушите.

"Не в пещерата Сандайли, Синя брада" — помисли си тя, обзета от паника.

Не в Сандайли, в онзи кладенец под плачещите сталактити, където започна всичко.