Ритуалите на водата

23 Улица "Сан Роке"

4 декември 2016 г., неделя

Беше късно вечерта, когато стигнах до площада на Бялата дева и се отправих към входа на дома си. Жълтите светлини на уличните стълбове се отразяваха в настилката от гранитни плочки — във Витория бе валяло следобеда и се бе захладило.

Извадих връзката ключове, на която висеше дървената фигурка на планината, издялана от дядо ми, и вдигнах до горе ципа на якето.

Жадувах да се прибера вкъщи и да се просна на леглото. Да забравя всичко. Да поспя. Всички онези неща, които правиш, когато приятелите ти от юношеството измират като мухи и върху уморените ти плещи се стоварва отговорността да заловиш виновниците.

И точно когато отново пъхнах ръка в джоба на якето, срещнах друга ръка.

Докосна бързо пръстите ми и остави някаква хартия в дъното на джоба. Завъртях се като пружина, не знаех дали ме нападат, или обират.

Едно момче, скрито под бяла качулка, от която стърчаха няколко кичура синя коса, побягна бързо с огромен скейтборд под мишница. Якето му беше напълно бяло, нямаше никакви отличителни знаци. Единствената подробност, която успях да забележа и която би ми послужила, ако трябваше да правя официално разпознаване, бе нарисуваният на скейтборда старец с дълга бяла брада.

— Ей! — извиках сърдито. — Какво търсиш тук?

Пет срички. Веднага си дадох сметка. Когато факторът "срам" отсъстваше, навързвах повече срички. Изглежда, беше вярно твърдението, че трябва да напусна зоната си на комфорт.

Изтичах след него, наоколо нямаше жив човек. Беше единайсет и нещо вечерта на една декемврийска неделя и цяла Витория вече се бе оттеглила в домовете си.

Тайнственият скейтър видя, че се приближавам към кафене "Дъблин", качи се бързо на скейтборда и зави към пешеходната улица "Дипутасион", пуста в този час.

При улица "Сан Роке" — архитектурна вкаменелост, която в течение на вековете се бе превърнала в най-тясната улица в града, широка малко над метър, момчето слезе от дъската, нарами я отново и се шмугна в тъмния проход.

Когато стигнах до уличката и изминах няколкото ѝ метра дължина, вече го бях изгубил от поглед. Не знаех дали е тръгнал нагоре или надолу по улица "Ерерия", или пък се е качил отново на скейтборда и вече е на улица "Сапатерия" или на "Корерия".

Отказах се да го гоня.

Върнах се вкъщи доста разочарован и едва когато затворих вратата на апартамента, извадих смачканото листче и прочетох съобщението, което ми бе оставил:

Под бележката с неясния почерк се мъдреше графити тагът на МатуСалем.

МатуСалем? Сега разбирах рисунката на скейтборда му — библейския патриарх, живял над деветстотин години.

Бях се запознал с МатуСалем няколко месеца по-рано, когато открих, че Тасио има сътрудник хакер извън затвора "Сабаля". Въпреки ангелското си личице хлапакът вече беше пълнолетен и по време на престоя си в затвора Тасио се бе превърнал в негов закрилник.

С доста труд успях да преодолея съпротивата на хлапака хакер да сътрудничи в разследването ми на случая с двойното убийство при долмена, но благодарността му към Тасио надделя и накрая се съгласи да работи като неофициален съветник.

После бе изчезнал.

Акаунтът на Тасио в туитър — неактивен.

Присъствието във входящата ми поща — смътен спомен.

Нищо.

Не знаех нищо за него, откакто Нанчо ме простреля и се събудих от комата. Не че МатуСалем не беше дискретен — беше цар на конспирационните мозъци и ако не искаше да остави следа, просто не я оставяше. Нито във виртуалния, нито в реалния живот. Бях се опитал да го проуча и мога да потвърдя това. Бях там и нищо. Единствено Голдън Гърл успя да ми го поднесе на тепсия, но това е друга история.

Рано на следващата сутрин Естибалис ме пришпори за спешно съвещание в кабинета ѝ в "Лакуа". Знаех, че все още няма да разполагаме с доклада от аутопсията на Хота, но имаше много материал, който да обсъдим. След като направих упражненията пред огледалото, метнах се в колата и накрая спрях на паркинга на "Портал де Форонда". Денят беше мрачен и ръмеше.

Алба, Ести, Милан и Пеня ме чакаха. Чакаше ме също един лаптоп с отворена текстова програма и свързан с окачения на стената екран на проектора.

Усмихнах им се в знак на благодарност. Можех да участвам в съвещанието, като вмъквам коментарите си, докато другите ги четат. Приличаше много на водене на разговор, а отдавна не бях водил такъв с толкова хора. Беше все едно да съм нормален отново. Човек, който говори. Който е полезен. Това подейства благотворно на нараненото ми его.

Естибалис не обичаше излишните обяснения, така че мина направо на въпроса.

— Това е досието на текущото разследване, кръстихме го "Ритуалите на водата" заради особените му характеристики — започна тя, докато връчваше папките на присъстващите. — Унай, доктор Гевара трябва да го потвърди след аутопсията, която ще извърши тази сутрин, но по тялото на Хосе Хавиер Уето има две рани, съвместими със следите, които биха оставили стрелите на електрошоков пистолет "Тейзър".

— Разбрано — изрекох с известно самохвалство, когато чух отново гласа си. Бях го упражнявал пред огледалото и прозвуча относително разбираемо.

— Пеня — продължи тя, — ти трябваше да разпиташ съседите, които живеят срещу интерпретативния център на езерото Ла Барбакана, и персонала, който работи там. Кажи ни какво успя да научиш.

— Малко, шефке — каза той разочаровано, след като изпусна треперлива въздишка. — В интерпретативния център няма охранителни камери, нито външни, нито вътрешни, поради което не разполагаме с никакви записи. Съседите не са чули, нито са видели нещо необичайно. Хората, които живеят от тази страна на улицата, са много възрастни, а в събота през нощта и призори в неделя са спели. С изключение на една жена, осемдесетгодишна, страда от безсъние и е доста неразговорлива. Доня Рехина Матауко, така се казва. Твърди, че надникнала през прозореца на хола си призори, защото ѝ омръзнало да обикаля из къщи, и видяла точно пред входа на Ла Барбакана паркирана кола, която закривала вратата. Изглежда невероятно, но не е в състояние да ни каже дали е бил автомобил, или микробус, нито какъв е бил цветът му. Сигурна е само, че е бил тъмен. Показахме ѝ хиляди марки на автомобили, но освен че е имал четири колела, друго не можа да ни каже. Отчайващо е.

— Не се вторачвай в това, което нямаме, съсредоточи се в това, което имаме — прекъсна го Ести. — Какво можеш да заключиш от показанието ѝ, Пеня?

— Смятам, че от втория етаж, откъдето жената е гледала, е възможно да се види кола, която е закривала входа и случващото се в този ъгъл. Ще ви покажа снимките — каза той и разпръсна на масата снимки на входа от различни перспективи. — Извършителят или извършителите са могли да паркират автомобила или микробуса преди зазоряване, в час, в който по тази улица не минава никой, а възрастните хора нищо не чуват. После са отворили вратата с обикновен лост и са завлекли тялото до езерото. Вероятно жертвата вече е била мъртва, защото ако е умряла от потапяне, в интерпретативния център няма място с вода, където да потопят някого до раменете и да го удавят. Сигурно е било по-рано, в жилището на убиеца, във вана, или в каменно корито на чешма в безлюдно планинско място. Предполагам, че преди това са обездвижили жертвата с пистолет "Тейзър". Мисля, че един-два часа са достатъчни, ако извършителят е наясно с начина на действие и не му е за пръв път.

— Не открихме мобилния му телефон, както в случая с първата жертва. Съдия Олано ще поиска от оператора копие на СИМ картата му и се надявам да получим информация от нея за последните му движения. От показанията на няколко членове на компанията му знаем, че е бил в старата част на Витория в събота вечерта и си е тръгнал към четири призори. Не е стигнал до дома си, поради което е възможно в този отрязък от време убиецът да се е свързал с него.

Представих си Хота развеселен и подпийнал. Беше твърде добродушен и доверчив. Проклех човека, който го бе убил, защото се бе възползвал от уязвимия ми приятел.

— Последно уточнение, преди да приключа темата за местопрестъплението на последното убийство — намеси се отново Естибалис — Очакваме докладите на криминалистите, може да са открили някаква следа, въпреки че когато напуснах мястото, не бяха намерили нищо. Има обаче нещо любопитно и почти прозаично, което затруднява още повече работата ни — нападателят или нападателите са помели пътя от входа на центъра до мястото, където са обесили жертвата. По този начин са почистили следите от стъпките си. Оставили са метлата, без дактилоскопски отпечатъци, опряна на стената до вратата. Анализира се целият боклук, останал между влакната. Ще видим дали нещо ще изскочи.

— Отгоре на всичко този тип е чистофайник — промърмори Пеня.

"Има известни познания по съдебна медицина — написах аз на лаптопа. — Възможно е да се е усъвършенствал и вече да избягва грешките, които е допуснал при предишните престъпления. Всъщност няма следа от келтски котел. Мисля, че използването на котела от Кабарсено е било свързано с прекалено голям риск. Този път се е ограничил да потопи жертвата си в място с вода."

Думите ми бяха прочетени в реално време на огромния екран в кабинета на Ести. Усмихнах се. Вършеше страхотна работа.

— Да минем към втората точка от разследването — връзката между Асиер Руис де Асуа, втория титуляр на сметката на предишната жертва, и Хосе Хавиер Уето. Приятели от детството, в една и съща компания с тук присъстващия инспектор Лопес де Аяла.

Кимнах утвърдително.

— Не успяхме да свържем Хосе Хавиер със свадата, която Асиер е имал миналия 22 ноември в аптеката си, но и двамата бяха с насинено око — продължи Естибалис. — Доктор Гевара ще се опита да установи дали хематомът, който е имал Хосе Хавиер в деня на смъртта си, е бил причинен малко преди смъртта му и дали датата съвпада с нападението над аптекаря. Ще ни е от полза, за да подкрепим тази линия на разследването.

— Инспектор Гауна, моля ви да споделите с нас информацията за друга вероятна жертва, която може би е била убита по сходен начин — намеси се Алба.

— Така е — Ребека Товар, четиринайсетгодишна, изчезнала през 1993 г. от дома си в Кантабрия, до момента трупът не е намерен, но анонимно лице е изпратило тези снимки няколко дни по-късно на "Ел Периодико Кантабрико". Не са ги публикували. Както може да видите, момичето е провесено от дърво с полупотопена в реката глава във Фонтибре — място, където от древността се е отдавал култ на водните божества. Полицията намери въжето, но не и тялото.

— Нещо друго?

— С инспектор Аяла посетихме бащата, Саул Товар, професор по културна антропология в Кантабрийския университет. Убеден е, че нападателите са повече от един и че са махнали трупа от страх, че по него могат да намерят следи, които да ги издадат. Смята, че един от тях се е разкаял за извършеното и е изпратил снимките на вестника, бог знае дали за да подскаже на семейството, че момичето е мъртво, или за да даде следа на полицията, за да залови останалите. Според мен, а и от това, което виждаме на снимките, момичето е било бременно, но бащата отрича категорично. Каза ни, че преди двайсет години нейната ендокриноложка представила медицински документи, които опровергавали това предположение. Една подробност — ендокриноложката е негова сестра, леля по бащина линия на момичето. Всичко изглежда доста ендогамно[25].

— Разрешете да се поразровя в обкръжението на професора и сестра му, инспекторе — внезапно я прекъсна Милан, която изглеждаше доста по-енергична от останалите в този ранен час.

— Добре, Милан — съгласи се Естибалис. — Можеш да се обърнеш за помощ към инспектор Ланеро, не забравяй, че си сътрудничим с тях. Можеш да го посетиш в управлението в Сантандер, макар че издирванията, изглежда, ти се отдават доста добре.

— Не мисля, че в момента е необходимо. Ако се наложи, ще се срещна с него — отвърна тя с гърлен глас, като сви рамене, а бузите ѝ почервеняха. Беше трогателно да видиш как толкова едра жена се засрамва като момиченце от една похвала. Всички скришом се усмихнахме.

— Виктимология на случая, Гауна — продължи Алба, поглеждайки часовника.

Бях сигурен, че я очаква дълъг ден на съвещания преди сливането на празниците през декември. Седмицата нямаше да е много продуктивна с предстоящите почивни дни по случай Деня на Конституцията[26] и празника на Непорочното зачатие[27].

— За съжаление, може да имаме два профила на жертвите — или са мъже и жени, които очакват дете, в случай че Хосе Хавиер е баща на бебето на Ана Белен и че Ребека е била бременна, или, ако отхвърлим това предположение, единствената връзка, която съществува между трите жертви, е, че са прекарали лятото на 1992 г. в келтско селище в Кантабрия. Нещо, което звучи логично заради общата тематика за келтската култура в местата, където са се появили телата — "Сан Адриан", Фонтибре и Ла Барбакана. Нямаме сведение, че тримата са продължили да поддържат връзка помежду си. Хосе Хавиер е отрекъл това пред инспектор Аяла няколко дни преди да умре, макар че е възможно да е излъгал, ако се е опитвал да скрие нещо.

— Как смятате, че са извършени убийствата?

"В случая на Ана Белен — изгорена, обесена и потопена във вода, Тройната келтска смърт — написах аз без колебание на лаптопа. — Остава да се потвърди използването на електрошоковия пистолет "Тейзър" при Хосе Хавиер. При Ребека е невъзможно да потвърдим или да отхвърлим този елемент, тъй като в годината, когато е умряла, употребата на този вид оръжие не е била разпространена, макар да е възможно трупът да е бил изгорен впоследствие, но след това убиецът или убийците да са променили начина на действие, що се отнася до горенето на труп — нужно е да намери уединено място, да прикрива кладата в продължение на часове… С други думи, трудно е, изисква време и е много тягостно. Може би убиецът се е уплашил и поради това не го е повторил в продължение на двайсет години. Може би в случая с Ана Белен е искал да следва ритуала на Тройната смърт и затова е използвал електрошоков пистолет " Хеизър.

— И защо период на "застой" от двайсет години? — попита ме Пеня.

"Ако сме изправени пред ритуал за наказание, убиецът или убийците не знаят кога ще убият отново, защото жертвите, които са избрали, трябва да чакат дете" — написах.

Алба пребледня. Погледна ме с ужас в очите, с истински ужас, не онзи от кошмарите.

— Кажете — побърза да попита, след като се прокашля, — при това положение на нещата — и с два или три трупа на масата, за колко убийци смятате, че става дума, за един или няколко?

— Саул Товар е убеден, че убийците на дъщеря му са няколко — отвърна Ести и ме погледна крадешком за частица от секундата.

Двамата премълчахме това, което знаехме — че по някаква причина Саул обвиняваше нас, четиримата приятели от лагера в Кантабрия през 92-ра.

"Не, Саул — помислих си с ярост. — Какво ще кажеш сега, когато научиш, че един от нас вече го няма, а?"

"Мисля, че е нужна голяма сила, за да се вдигне едно тяло, както видяхме при Ана Белен и Хосе Хавиер. Или е много як тип, или са ги вдигнали няколко души" — написах.

— Инспектор Аяла, мислите ли, че си имаме работа със сериен убиец? — попита ме Алба.

— Още не мога да кажа със сигурност дали е сериен убиец. Зависи от това дали извършителят или извършителите на убийството на Ребека Товар са едни и същи. Има също вероятност да е импулсивен убиец, който извършва убийствата на различни места в период от няколко часа до няколко дни. Различава се от серийните убийци, защото при тях се наблюдава период на "застой" и те се връщат към нормалния си живот между убийствата. Не забравяйте, че макар да са психопати, те обикновено са чудесно интегрирани в обществото. Един импулсивен убиец не се връща към обичайното си поведение. Притеснявам се, че между убийството на Ана Белен Лианьо и това на Хосе Хавиер има промеждутък от само седемнайсет дни. Единствено се надявам да не навлезем в спирала на насилие като онази, която преживяхме във Витория едва преди няколко месеца. Не знам дали градът ще понесе още една колективна психоза.

Погледнах крадешком часовника — МатуСалем ме чакаше в криптата в 13:13 ч. За щастие, Алба сложи край на напрегнатото съвещание и аз хукнах към криптата на Новата катедрала.

Най-потайният хакер в града ме чакаше там.