Ритуалите на водата

Епилог Деба

25 януари 2017 г., сряда

По обяд Херман започна да ми звъни. Няколко пъти. Не вдигнах, нямах сили. Той продължи да настоява, затова изключих мобилния телефон.

Знам, че продължи да звъни, защото чух анахроничния звън на стария телефонен апарат в кухнята. Реших, че дядо ще го вдигне.

Две минути по-късно дядо дойде и ми съобщи:

— Синко, брат ти се обади. Каза, че Ребека е починала.

Разплаках се неудържимо. Вече не издържах.

— Синко, успокой се! Брат ти иска да ти каже нещо.

— Не желая да чувам нищо! — извиках му.

— Не разбираш, брат ти ходеше всеки ден в болницата, за да я пита за Алба. Беше си наумил, че тя трябва да му каже, преди да умре. Ребека се е събудила за момент и му признала всичко — намира се при руините на манастира в Толоньо.

"Санта Мария де Толоньо", високо в планината Толоньо. Може би самата Алба е разказала на Ребека историята, която бе чула от мен за келтиберийския корен на името на планината, може би е бил Херман в опит да я впечатли.

Включих мобилния си телефон, обадих се на Естибалис, организирахме за няколко минути спасителна операция с хеликоптер.

Полетях надолу по стълбата, дори забравих да си облека якето.

Готвех се да запаля мотора, когато дядо се качи в колата и седна на мястото до мен.

— Къде смяташ, че отиваш?

— Идвам с теб, синко. Когато ходех в Лабастида като черноборсаджия, мнозина от нас минавахме през тези руини откъм Пенясерада. Познавам добре местността. Ако те бавя, ще продължиш сам.

Щях да му кажа да слезе, но като го видях, че носи одеяло, манерка с вода и бисквити за из път, осъзнах, че знае много добре какво прави. И че ако пристигнех преди спасителния отряд, щях да имам нужда от някой, притежаващ здрав разум, за да ме подкрепи пред гледката на това, което щях да заваря.

Пристигнахме в Пенясерада за четвърт час, дядо ме упътваше през все по-тесни горски пътища, докато прекосявахме две букови гори. Форсирах колата доколкото можех, за да се приближим до върха и да спечелим време.

Паркирах, когато разбрах, че трябва да продължим пеш и дядо ме последва с енергична стъпка. Малко по-късно чухме шума на перките на хеликоптера над главите ни. След един час щеше да се стъмни, знаех, че ако не намерят нищо, щяха да прекратят операцията и аз щях да се върна вкъщи за поредна нощ с празни ръце.

Ускорих крачка, през последните няколкостотин метра дядо изостана, като преди това ме упъти как да стигна по-бързо до руините.

И стигнах в същия момент, в който хеликоптера се приземяваше на една малка поляна.

Естибалис скочи на земята. Помислих, че вятърът ще я отнесе, но тя се задържа.

Започнахме да търсим близо до трите стени, които бяха останали от някогашния готически манастир. Нямаше нищо. Само камъни, много бурени, ниски храсталаци и…

И видях нещо да мърда, нещо бяло.

"Не може да бъде, това е палтото ѝ."

— Насам! — извиках.

И намерих, Алба или по-скоро някого, покрит с кал и измършавял, който някога е бил Алба, увита в дългото си пухено яке, с ръце и крака, завързани с найлонови въжета. Беше се свила на кълбо, предполагам в опит да съхрани телесната топлина или да предпази дъщеря ни. Китките ѝ бяха разранени до кръв. До лицето ѝ имаше малък импровизиран съд за оцеляване — стара кутия от кока-кола, пълна с дъждовна вода.

— Много е зле! Ще я стабилизираме и ще я закараме в "Чагоричу"! — извика някой, не си спомням кой точно.

— Ще оцелее ли? — попитах.

— Не мога да ви кажа нищо, показателите ѝ са много слаби. Намира се в критично състояние.

— Бременна е в двайсет и петата седмица, има еклампсия — осведоми го несъзнателната част от мен, която не беше вцепенена от страх в този момент.

— Ще направим каквото можем, не ви обещавам нищо.

Няколко седмици животът на Алба висеше на косъм, но накрая бе извън опасност. И дълго време най-обсъжданата тема беше способността за оцеляване на едно човешко същество. Беше също почти чудо, че Деба преживя случилото се и сърчицето ѝ на колибри биеше силно всеки път, когато го виждахме на ехографа.

Захаросаните бадеми на дядо, които Ниевес бе дала на Алба в петък, деня на отвличането ѝ, бяха предотвратили понижаването на нивото на кръвната ѝ захар. Макар с вързани ръце и крака, Алба бе оцеляла, разделяйки на порции запасите си и дъждовната вода в кутията от кока-кола. Бе се завлякла до едно по-закътано място в развалините и се бе оставила на милостта на боговете в това свещено място. Иска ми се да мисля, че Толоньо, или бог Тулоний, е бдял над нея и Деба. Алба казва, че съзнанието ѝ било в необичайно състояние.

Аз мисля, че поради липсата на хранителни вещества за мозъка е изпаднала в летаргия и тялото ѝ бе оцеляло с най-минималното.

Дядо от своя страна ми обясни собствената си теория с обичайната си нагледност — Алба хибернирала, изключила физиологичните си функции подобно на полярна мечка, предпазваща малкото си.

Мислих много за промяната в начина на действие на Ребека. Накрая заключих, че е искала да затвори цикъла на смъртта на дъщеря си, Химена, като убие моята по същия начин, по който тя си бе отишла от този свят — на върха на свещена планина с име на келтско божество, прекарвайки нощта на открито — и да остави Алба и Деба да умрат от студ.

Ребека обаче не ги познаваше така добре, както аз ги познавах, и не би могла да предвиди тяхната сила и издръжливост.

Върнах се на работа едва след раждането на Деба, на 28 април, в деня на св. Пруденций. Не се отделих нито за секунда от Алба, докато беше в болницата. Близостта на смъртта най-после сложи ред във връзката ни. Решихме да опитаме още веднъж. Научих се да ценя всеки миг от историята ни.

Присъствах на раждането, никога не се бях чувствал толкова уплашен, но когато ми я дадоха, увита като пашкулче в одеялцето, и Деба хвана здраво пръста, който ѝ подадох, всичките ми съмнения се разпръснаха. Добих увереността, че ме избира и че с онази толкова присъща на майка ѝ твърдост сякаш иска да ми каже: "Ти си моят баща, познавам миналото си, всичко, което ме е довело дотук. Но реших, че ти ще бъдеш моят баща. И точка!" И това "и точка" вече говореше достатъчно за характера ѝ. Дъщеря ми се роди в дъждовен ден, но това изобщо не ни притесни. Гушнах я и затанцувах в кръг с главичката ѝ, опряна на рамото ми, сякаш беше гнездо, където Деба се бе настанила удобно. Вече се чувстваше у дома си.

Знам, че злите езици шушукат зад гърба ми, че е копие на Тасио или Игнасио. Всъщност ми е все едно.

Дори да е така, каквито и гени да носи, възнамерявам да прекъсна тази верига на насилие, датираща от палеолита.

Деба ще има майка, която е несломима, баща, който би прекосил подземното царство заради нея, чичо и леля — Херман и Естибалис, баба…

… и прадядо, който ще продължи да стои здраво на краката си, когато всички нас няма да ни има на този свят.