Ритуалите на водата

8 Детската градина на "Пасео де ла Сенда"

29 юни 1992 г., понеделник

Хота, Асиер, Лучо и Унай се готвеха да извадят спалните си чували от раниците и да ги постелят върху тесните дюшеци на железните кревати. Бяха избрали една от празните стаи на първия етаж на старата къща. Кръстиха я "стаята на момчетата" и дори не се запитаха къде ще спят останалите членове на организацията.

Никой от четиримата не повярва на очите си, когато едно от момичетата, онова с жълтите кубинки имитация на "Док Мартенс" и дългата до кръста коса, влезе мълчаливо в тяхната спалня и без да попита нищо и никого, си избра легло и заизважда дрехите от раницата си.

— Какво мислиш, че правиш? — попита Асиер със сух като шкурка глас.

— Асиер иска да каже, че е чудесно, че ще спиш в тази стая — побърза да каже Хота, след като се прокашля, и го изпепели с поглед.

Хота вече бе говорил за нея с Унай, най-добрия си приятел. Странното тъмнокосо момиче му бе харесало още щом го видя десет часа по-рано. Това за Хота си беше цяла вечност, а за Унай — знак "стоп". Още повече предвид положението, в което се намираше Хота, чийто баща беше в болницата с рак на панкреаса и му оставаха само няколко месеца живот. Унай вече бе присъствал на погребения, а Хота и вкусовете му за момичета бяха за него свещени и неприкосновени.

— Не, не казах това, нито съм искал да го кажа. Няма ли стая за момичета? — настоя Асиер.

— Да, но е много по-скапана от тази, а аз съм астматичка — излъга Анабел, която за нищо на света не искаше да спи в една стая с момиче. И се обърна към него със спокойствие, което удиви всички: — А ти, Асиер, да не мислиш, че ще ме стреснеш с лошото си настроение? Колекционирам откази. Грешиш, ако смяташ, че ще сменя стаята. Свикни с тази мисъл. И между другото, Саул каза да слезете, не знам точно за какво.

И продължи да разопакова вещите си преспокойно.,

— Падна ни се лудата от групата, по дяволите — измърмори! Асиер, когато мина край нея. — Хайде, да се махаме оттук.

Всички излязоха, Асиер — раздразнен, Аучо — заинтригуван, Хота — очарован. Унай се забави, зает с раницата си.

— Ей сега слизам — успокои той останалите, докато проверяваше дали не е забравил някоя от тениските си във Виляверде. — Трудно ми е да повярвам, че колекционираш откази — каза той на момичето, след като останаха сами, без да я погледне, докато окачваше дрехите си в гардероба, в който тук-таме висяха паяжини.

— Виж, имам дузини — каза тя и извади от черната си раница сноп пликове и писма, някои отворени, други не. — Ела, помогни ми да отворя последните откази. Колкото по-рано започнем, толкова по-бързо ще свършим.

Унай се приближи предпазливо и седна до нея на застланото с груба покривка легло.

— Откъде знаеш, че са откази?

Тя сви рамене и му подаде няколко плика с различни размери и от различни географски места.

— По тежестта, съдържат само един лист. Казали са ми, че ако са заинтересувани от работата ми, писмото е по-дълго, обикновено два листа. Правят ти четки и такива неща.

— Какво отхвърлят? — попита Унай, докато отваряше с известна боязън първия плик.

— Художничка съм на комикси. Тук не се продават много, но в Европа и в САЩ са цяла култура. А за Азия да не говорим. Изпращам образец на комиксите ми на всички издателства, чийто адрес намеря. Колкото по-голямо е издателството, толкова по-добре, защото е почти сигурно, че ще ме отхвърлят.

— И защо го правиш, от мазохизъм ли?

— Да, отхвърлянето ме прави по-силна. Мотивира ме да продължа да рисувам, толкова ми е трудно да се настроя, че се боя да не изгубя мотивацията. Нужно ми е да ме отхвърлят, нужно ми е да се заинатя, за да продължа да рисувам. Не виждам друг начин, от години изучавам творческия си процес, откакто престанахме да се виждаме, Унай — тя каза последната фраза, втренчила поглед в очите на момчето, което не разбираше нищо.

Два чифта черни очи поведоха борба в продължение на няколко секунди. Накрая той отклони поглед.

"На мен се падна лудата" — помисли си, като се отмести мъничко.

— Не ме помниш, нали? — каза тя усмихната, спокойна, изпреварвайки недоумението му. — В коя детска градина ходеше като малък?

— Детска градина? Във Витория? В тази на "Пасео де ла Сенда", която имаше двор с влакче и… — млъкна, опитвайки се да си спомни.

— Още не можеш да ме разпознаеш, нали? Познаваме се от малки, бяхме неразделни в детската градина. Аз съм Ана Белен Лианьо, макар че подписвам рисунките си с името Анабел Ли, като стихотворението на Едгар Алан По. Нали го знаеш.

Унай не бе чел нищо повече от това, което се изискваше в училище, но всички бяха чували песента на "Радио Футура", която пускаха често по онова време в баровете на Куеста, и знаеше, че става дума за едни деца, които се обичали, и че тя умряла и аристократичните ѝ роднини я погребали в гробница до морето.

— Ана Белен? — успя да промълви, след като се опита да си припомни онези обвити в мъгла години. — Мисля, че да, звучи ми познато. И какво стана?

— Бяхме годеници, влюбени деца. Беше като в стихотворението, любовта ни беше толкова силна, че ангелите ни завидяха.

Унай си спомняше по-скоро за едно момиченце, с което си играеше, с което понякога се държаха за ръце и от което понякога получаваше лепкави целувки по бузите.

— Направих ти рисунка в детската градина. Така че на теб дължа това, което съм сега.

"Значи рисунка. Изобщо не си я спомням" — помисли си Унай.

Анабел се отмести малко, говореше като лунатичка, но привличаше като фар, от който не можеш да откъснеш очи.

— Животът ни събра отново — заключи Анабел Ли решително, като му протегна ръка.

Не че Унай не искаше тя да му подаде ръката си, устата, всичко, по дяволите, но го хвана неподготвен и той се отдръпна, сякаш през тялото му мина променлив ток. Този жест никак не ѝ се понрави.

— Какво има? Променило ли се е нещо между нас?

— Ами… Ана Белен…

— Анабел Ли — поправи го. — Аз съм Анабел Ли.

— Анабел Ли, всъщност аз току-що се запознах с теб, не че не ми харесваш, разбира се, че не е това — той се прокашля, не можеше да повярва, че каза това, все едно че мозъкът му беше прозрачен.

— Значи съм се заблуждавала през тези единайсет години — каза тя, сякаш вече бе стогодишна, а единайсет години — седемдесет процента от живота им дотогава — са били за нея само миг.

Беше странно момиче, с твърде богато въображение за практичния ум на Унай. И въпреки това беше невъзможно да остане безразличен към нея.

— Хота, той те харесва — каза ѝ Унай, докато ставаше от изпълненото с изкушения легло. — Хота е най-добрият ми приятел, а баща му е болен от рак и умира. И не е на себе си от празника на св. Пруденций, тогава се забърка в една свада и за малко да го смелят от бой, добре че с Лучо и Асиер го измъкнахме на ръце. Оттогава така се напива всеки петък, че се тревожим за него. Неговото никак не е нормално. Никак. Баща му е, беше, е — поправи се — много строг, а майка му не забелязва нищо, така че го покрихме и дойдохме тук, за да го държим под око и да не мисли за болници. Хареса те още щом те видя във влака и не мога да му причиня това, разбираш ли?

Унай тутакси съжали за думите си. Каква нетактичност, каква липса на лоялност и дискретност към най-добрия му приятел. Какъв гаф, по дяволите. На Хота му беше предостатъчно това, което го очакваше. Той самият вече го бе преживял, но дядо му го спаси. Хота обаче нямаше дядо като този на Унай. Имаше чичо, който щеше да го държи изкъсо за оценките в училище, и майка, която, както вече казахме, не забелязваше нищо.

— Значи Хота — отвърна тя, след като помисли малко. — Добре, Унай. Разбирам.

— Наистина?

— Да, наистина. Разбирам. Чаках единайсет години, не бързам, имам комиксите си. Слез спокойно, ще ти се разсърдят, ако не отидеш при тях.

И Унай, леко объркан от ситуацията, слезе с три скока по скърцащата дървена стълба и се присъедини към останалите трима, които вече нагъваха омлета с картофи, седнали в единия край на дългата дъска, която служеше за маса.

— Хота, ще ми помогнеш ли да изнесем боклука? — попита Саул, когато измиха съдовете.

Хота го последва с торбите към контейнерите, поставени извън двора на къщата.

Тръгнаха мълчаливо между храстите, нощта беше топла и Саул го поведе към изхода.

— Виж, не искам да си мислиш, че се меся в живота ти, но в автобуса чух, че трябва да се обаждаш по телефона всеки ден. Мога ли да ти помогна с нещо?

Хота прехвърли тежестта на тялото си от единия крак на другия няколко пъти. Беше нервен и неуверен. Винаги му се случваше, всички го смятаха за слаб, всички го закриляха и предлагаха да му помогнат. Не че не им беше благодарен, но… Истината обаче беше, че този път наистина се нуждаеше от подкрепа.

— Баща ми е в онкологичното отделение на болницата "Чагоричу". Рак на панкреаса. Трябва да се обаждам на семейството си всеки ден, в случай че се наложи… В случай че се влоши и трябва да се върна. Не знам дали има телефонна кабина в Кабесон де ла Сал.

— Разбира се, че има. Ще дойда с теб, да вървим.

— Не е необходимо, Саул. Няма нужда да идваш.

— Знам, ти си голям мъж, не си дете. Не е това, приятел — каза Саул, поставяйки ръка върху слабичкото рамо на това дребничко и с все още толкова детински вид момче. Като птиче, което още не е пробило черупката. — Баща ми умря от рак, остави ни сами с по-голямата ми сестра, когато бяхме много малки и…

— Не искам да ставам архитект — прекъсна го Хота, без да успее да се сдържи. — Баща ми умира, а аз непрекъснато мисля, че не искам да ставам архитект. Такъв егоист е, умира, а настоява да му обещая, че ще стана архитект. Не искам пет години от живота си да уча изчисляване на конструкции и перспективно проектиране. А когато умре, чичо ми Хулиан ще ми се прави на втори баща и ще ме принуди да запиша архитектура. Чух ги един ден да го обсъждат, докато бях в коридора. Говорят за мен, сякаш съм поредният проект на бюрото им.

Тази история звучеше доста познато на Саул.

— Виж, Хосе Хавиер…

— Хота, Хосе Хавиер е баща ми, а аз съм Хота, само първата буква. Останалото трябва сам да си го извоювам, разбираш ли?

— Разбирам, Хота. Много похвално — заяви Саул, съчувствайки на това момче, каквото и той бе някога — властен баща, бъдеще, начертано от други ръце, и ужасен комплекс заради незадоволителните постижения в живота. — Сестра ми е шеф на отделението по ендокринология в болница "Валдесиля" в Сантандер и има много контакти както в страната, така и в чужбина. Ходи по международни конгреси и е запозната с най-новото, включително в онкологията. Опитвам се да кажа, че ако семейството ти се нуждае от второ мнение, мога да уредя баща ти бъде прегледан от най-добрите. А за парите…

— Не е заради парите — прекъсна го Хота. Никога не обичаше да говори за пари. Всички знаеха, че семейството му е богато и той смяташе, че това е привилегия, която още не е заслужил. — Ще говоря с мама и чичо. Благодаря ти, Саул, за подкрепата. Ти почти не ме познаваш.

— Трябва да се грижа за вас през тези три седмици. Не се тревожи, Хота. Ако ти е зле, ако някой ден не ти се иска да отидеш да работиш на колибите… не го приемай като работа с договор. Не е. Не е задължително.

— Добре. Ще ми кажеш ли къде има телефонна кабина, защото вече е късно да звъня в "Чагоричу".

— Хрумна ми нещо по-добро, качи се в буса. — Хвърли му ключовете. — Можеш ли да шофираш?

— Да, но книжката…

— По това време никой не минава по това шосе, ще отидем в Сантиляна дел Map, ще се разведриш. Днес ти ще ме возиш — каза му Саул с усмивка, която винаги проработваше със студентите. Не се наложи да намигне, това го пазеше за по-трудни случаи.

Хота обожаваше да шофира. Когато беше зад волана, имаше чувството, че владее една малка част от живота си, от ежедневието си, от каквото и да било. На лицето му се разля усмивка и когато майка му съобщи колко зле е реагирал баща му на предпоследната процедура, новината не го разстрои толкова, колкото предишните месеци. Разстоянието, присъствието на Ана Белен и искрената подкрепа на Саул придаваха нова перспектива на живота му, макар и само в продължение на двайсет и един дена, преди да се върне в своята ежедневна голгота с рака на баща му и напрежението в училище.

В същия този момент Ребека се бе възползвала от отсъствието на баща си, за да се приближи до Асиер и да го отведе в кухнята под дребен претекст.

Разказа му всичко.

Всичко.

Дори това, от което я беше най-много срам. Той обаче я спря с рязък жест.

— Млъкни — прекъсна я с раздразнение, — нито дума повече. Не ми разказвай живота си, момиче, не съм Ганди. И не знам защо си ме помислила за Ганди. Не се доближавай до мен, не ме притеснявай с глупостите си.

"Тъпа хлапачка" — помисли си Асиер, като побърза да излезе от кухнята, сякаш в нея бяха пуснали напалм.

Минути по-късно Ребека също излезе от опръсканото с мазнина помещение. Брадичката ѝ трепереше, но поне бе успяла да не се разплаче.

Бе я обидил.

Отново.

Сега вече беше напълно наясно — щяха да я затворят отново. Това щеше да е последното ѝ лято на свобода.