Ритуалите на водата

4 Параклис "Сан Адриан"

17 ноември 2016 г., четвъртък

— Направи го заради нея и заради детето и — настоя и двамата отправихме поглед към върха, защото в същия момент закапаха едри и студени капки дъжд, които не предвещаваха нищо добро.

"Заради нея и заради детето ѝ" — помислих си, докато наблюдавах как правят оглед на тялото на Анабел Ли. Но помислих не за нея, нито за нероденото ѝ дете, а за жената, с която колежката ми току-що бе разговаряла по телефона.

— Да отидем на местопрестъплението — каза Естибалис. — Ако завали, ще бъде истинско бедствие. Дано ни позволят да им помогнем за събирането на доказателства. Ще трябва да ги приберем на сухо в тунела. Едва ли ще стигнем до колите, без да се намокрим.

Кимнах с глава и я последвах.

"Беше права, че след всичко, което видях, не бих могъл да стоя във Виляверде и да не участвам в разследването. Щях по цял ден да ти звъня и да ти досаждам с въпроси" — признах ѝ аз на дисплея, докато вървяхме към мястото на престъплението.

Ледените капки вече бяха преминали в пороен дъжд, а това, което най-много ме безпокоеше, беше все по-бурният вятър, който се спускаше от голото било на върха.

— Да, и щеше да нахълтваш бесен в кабинетите, ако разследването не протича както ти очакваш. Вече сме ти сърбали попарата, Кракен. — Тя се засмя почти щастливо и с блясък на надежда в очите. — Хайде, върни се най-после у дома.

"Ужасен съм — написах. — Тази сутрин се събудих нервен, защото трябваше да се изправя пред тълпа от хора и пред официални лица, за да ми връчат някаква грамота. Най-голямото ми притеснение беше белегът от куршума да не се забелязва много." — Спрях да пиша и почти машинално прикрих белега с кичур коса.

"И по-добре да не ти разказвам за срещата си с Алба" — помислих си, стискайки зъби, за да не позволя гневът ми да се излее навън.

Тя се усмихна, аз се усмихнах. Беше едно мълчаливо "да" и двамата знаехме това.

Само че не ѝ казах цялата истина.

Голата истина беше, че по време на огледа бях успял да забравя една реалност, с която нямах представа как да се справя — майчинството на Алба и моето възможно бащинство. Имах нужда да се потопя изцяло в това разследване, което се очертаваше сложно и объркано, защото сладката от черница и печените кестени нямаше да ми попречат да мисля до побъркване за тази бременност.

— Знаеш ли — каза Ести, — брат ми Енеко ми разказваше истории за това място винаги когато се качвахме тук с тайфата. Има стотици такива. Оттук са минавали поклонници по Пътя към Сантяго, рицари, карети, благороднички и търговци в продължение на хилядолетия. Но има една история, която ми харесва много. Тя е за един отшелник, който живеел близо до поклонническата лечебница, построена през Средновековието малко по-надолу. Сега е параклис "Свети дух". Разказват, че този отшелник помагал на децата, които проговаряли късно.

И докато ми разказваше историята, забелязах несъзнателния жест, с който търсеше сребърното егускилоре[4], което носеше окачено на кожена връв. Споменът за брат ѝ Енеко, Ел Егускилоре, беше там. И Ести като мен още не се бе възстановила напълно.

В този момент се появи Куеста и ни прекъсна. Съдебният секретар мина край нас, търсейки подслон от дъжда в тунела. Другите двама криминалисти, съдебната лекарка и инспектор Мугуруса побързаха да поставят тялото на Анабел в чувала. Куеста ни подаде един портфейл, поставен в найлонов плик. Водата се стичаше по бялото му защитно облекло.

— Мисля, че трябва да видите това — каза той.

— Какво е точно? — попита Естибалис, повече загрижена за това, което оставаше да се прибере от мястото на престъплението.

В същия момент заваля град и ледени парчета, големи колкото топчета за игра, ни заудряха бясно.

— Котела! И якето! — извика инспектор Мугуруса. — Елате да ни помогнете!

Тримата се затичахме, без да имаме време да продължим разговора.

— Ще се справите ли с тялото? — попита Естибалис съдебната лекарка.,

— Да, да се скрием в тунела, макар да не знам дали ще бъдем там в безопасност. Ако след градушката завали пороен дъжд, ще се превърне в истински капан и ще ни завлече всичките. Вие донесете котела и якето.

Още бяхме с ръкавици, така че вдигнах якето от земята, което още не беше напълно подгизнало, а Куеста и Естибалис се втурнаха да вземат котела.

Видях обаче, че съдебната лекарка и Магуруса няма да се справят сами с тялото, така че стиснах якето под мишница и се приближих до тях, за да им помогна да го свалим.

Партньорката ми и Андони също си дадоха сметка, че на тримата ще ни е трудно, затова зарязаха котела на земята и петимата слязохме по каменистия склон, който вече бе побелял от все по-силната градушка.

— Не можем да стигнем до колите, нито до подслона — каза инспектор Мугуруса уморено — и ако завали дъжд, ще ни помете всичките. Трябва да се подслоним в параклиса.

— Затворен е — заяви съдебният секретар, сякаш това не беше очевидно.

— Тогава ще го отворим, не виждам друга възможност — каза съдебната лекарка.

Всички се спогледахме, съзнавайки, че нямаме много време. Поради липса на подходящ инструмент Естибалис, Куеста и аз се редувахме да ритаме вратата, за да я отворим. Стори ми се малко еретично да оскверняваме по този начин място, закриляно от релефното изображение на мидената черупка на св. Яков[5], но изпитах облекчение, когато установих, че постепенно започна да поддава. Веднага щом я отворихме, тримата криминалисти, съдебната лекарка, съдебният секретар, инспектор Мугуруса, Ести и аз изкачихме двете стъпала на входа и внесохме тялото на Анабел.

Връчих на инспектора якето на убитата, за да не се замърси от пода на параклиса, който представляваше малка стаичка с олтар и статуя на светеца, предпазени с черни метални пръчки, и със зарешетено прозорче.

Отвън долиташе грохотът на градушката, която ту се засилваше, ту отслабваше. Навън бяха останали чантите на криминалистите и котелът от Кабарсено. За щастие, бяха спасили снимачната техника.

След малко Куеста се възползва от кратко затишие на бурята, за да излезе от параклиса.

— Къде смятате, че отивате? — скара му се Мугуруса.

— Отивам да донеса котела, шефе! Не може да го оставим там горе! — извика Куеста.

Естибалис го последва, преди някой да успее да я спре.

— Отивам с него! — каза и се шмугна край мен като невестулка, за да се присъедини към самоубийствената експедиция на Андони.

Поисках да ѝ извикам да остане в параклиса, с мен, с нас, но не бях в състояние да произнеса дори една сричка, а когато изтичах след нея, инспекторът и съдебната лекарка ме спряха при вратата и ми попречиха да изляза в онзи леден ад.

— Двама са достатъчни, Аяла — каза Мугуруса твърдо. — Не може всички да се излагаме на риск.

— Ако знаете молитви, молете се. Имате на разположение олтар — прошепна ми доктор Гевара.

Обзет от чувство за безпомощност, останах да чакам Естибалис на прага на вратата. Грохотът на гръмотевиците се прибави към шума на ледените зърна, разбиващи се в неравните стени на тунела.

Тогава връхлетя първата лавина.

Уплаших се истински.

За пръв път.

Не беше първата ми буря в планината, но тунелът бе престанал да е убежище, отворът, през който толкова поклонници бяха преминали, се бе превърнал в смъртоносен капан, през който започна да тече бяла река от градушка.

И тогава се случи нещо невъобразимо.

Пред уплашените ми очи премина, търкаляйки се безконтролно по склона, котела от Карбасено. Изграчих и останалите също се скупчиха на входа на параклиса. Котелът се удари в стените на тунела, после потъна в островърхия отвор на северния вход и го изгубихме от очи.

Ужасени, ние се приготвихме за най-лошото и най-лошото се случи — видяхме тялото на Андони Куеста, почти сляло се с бялото си защитно облекло със слоя от зърната на градушката, който, подобно на конвейерна лента, го носеше по склона.

Беше като зловещо видение, случи се за секунди и също го изгубихме от поглед.

Беше обаче невъзможно да напуснем убежището си — вятърът, дъждът и градушката щяха да ни убият.

И въпреки всичко рискувах.

Оставаше Естибалис.

Трябваше да я открия. Не минаха и десет минути, когато тялото ѝ се появи пред мен.

И тази гледка, ръцете ѝ, торсът и краката ѝ, оставени на милостта на бурята, бяха достатъчни, за да пробият преградата, която мозъкът ми бе издигнал месеци по-рано.

— Ти не! — извиках и за пръв път от август произнесох две думи, които всички разбраха.

" Ти не"

И категоричността на собствения ми вик, и това, което той означаваше за мен, ме изумиха.

Втурнах се като камикадзе, съзнавайки, че аз също ще полетя по склона към ада, но в последния момент една здрава ръка сграбчи моята.

Човешка верига.

Този път наистина я имаше. И си спомних онова, което се случи в миналото, преди двайсет и четири години.

Ръцете, които не се протегнаха, които избраха да не изложат на риск живота, които не… и осъзнах, че не съм им простил. На нито един от четиримата, нито, разбира се, на Анабел Ли.

И си спомних безжизненото тяло на момичето, което държах в ръцете: си в продължение на минути, които ми се сториха като часове, на един скалист бряг в Кантабрия.