Ритуалите на водата

34 "Склонът на вдовиците"

16 декември 2016 г., петък

В Сантандер утрото така и не успяваше да набере сила. Едно бяло слънце, скрито сред облаците, се опитваше да стопли притаилия се град. Доста в тон с душевното ни състояние.

Това, че цяла армия маниаци на готически комикси искаха да набучат главата ми на кол, не отговаряше на представата ми за спокойни коледни празници. Отново злобни погледи, отново обиди във виртуалното пространство, отново шушукане при преминаването ми.

Добре.

Вече бях преживял това.

Какво щеше да ми каже дядо? "Престани да хленчиш и продължи напред!

"Това ще направя, дядо. Това ще направя."

Реалният свят ме очакваше, така че решихме да предизвикаме съдбата и да посетим за втори път Саул в Кантабрийския университет.

Естибалис сдържаше гнева си, стискайки до бяло устните си. Знаех, че се тревожи за физическата ми цялост, но тази загриженост понякога ме изкарваше извън кожата.

Потеглихме към булевард "Лос Кастрос" и отново паркирахме на студентския паркинг, препълнен с коли втора ръка, и тръгнахме по коридорите, където студентите ни поглеждаха крадешком, когато се разминавахме с тях.

Отправихме се директно към кабинета на Саул, почуках на вратата, но беше заключена и никой не се обади отвътре. Помолих Естибалис да му се обади от мобилния си телефон.

Тя изчака с нетърпение тона на позвъняването, но мобилният на Саул Товар беше изключен или извън обхват, както ни осведоми операторката.

— Научил е от сестра си, че сме в Сантандер, и ни избягва — измърмори Естибалис, крачейки в кръг по коридора като котка в клетка.

— Много е възможно.

Тогава Естибалис забеляза един студент с различни по цвят очи, който ни наблюдаваше крадешком от дъното на коридора. Беше същото момче, което бе нарекло Саул Бялата брада и убиец на съпругите си.

Естибалис го извика.

— Хей, ти! Искаме да поговорим с теб.

Момчето се уплаши от вика на Ести и избяга по коридора.

Двамата хукнахме след него. Естибалис беше по-пъргава, по-бърза от мен в спринтовете — въпреки сутрешните ми тренировки. Веднага го настигна, но момчето с перчема се пъхна в мъжката тоалетна и Естибалис се поколеба за секунда. Точно в този момент пристигнах аз.

— Хайде, влез ти — помоли ме разочарована.

Влязох в мъжката тоалетна и изругах гласно. Момчето се бе измъкнало през прозореца, кой прави толкова голям прозорец в мъжка тоалетна? Спомнях си ги малки, винаги поставени на високо, недостъпни за бягство.

— Имаше прозорец — обясних ѝ, когато излязох.

Група студенти ни бяха наобиколили и не криеха любопитството си. Явно кампусът беше доста спокоен, щом се бяхме превърнали в атракцията на деня.

— Ти — обърна се Естибалис към едно момче, което най-много имаше вид на аутсайдер, — знаеш ли кой е?

— Осорио. Добро момче, не се занимава с дрога — отвърна студентът. — Сбъркали сте адреса.

— Благодаря. Вече може да се разотивате, шоуто свърши — заповяда тя, повишавайки леко глас.

Групата се разпръсна, доволна от зрелището, и останахме сами в коридора.

Естибалис изрече това, което и двамата си мислехме:

— Не знам дали е случайно, но неразговорливият Осорио, който наричаше Саул убиец на съпругите си, носи същото фамилно име като неразговорливия психиатър, който е затворил Ребека. А след като каза онова за "Синята брада сега е Бялата брада", не ти ли се струва прекалено съвпадение, че следващото убийство се случи на място, наречено Барбакана[41]?

Извадих малкия бележник от джоба на панталона и написах:

"Престани да търсиш съвпадения на всяка крачка, Ести. Макар че посещението ни в университета не беше напразно. Да вървим, имаме среща с Ектор дел Кастильо."

Лицето на Ести се озари от лека усмивка.

— Какъв прекрасен ден — каза тя весело, докато се качвахме отново в колата, — разследването напредва, посещаваме интересни хора…

— Рижокоската ни се е влюбила.

Малко след това изкачвахме стръмна улица, обградена от дървета, която обитателите наричаха Склона на вдовиците, но не успях да си спомня причината за името.

Във всеки случай вървяхме сред най-аристократичната част на Сантандер и адресът, който ми изпрати Ектор дел Кастильо, ни отведе до голяма стара къща с изглед към плажа "Лос пелигрос".

Естибалис издаде едно "уау", когато видя обвитата с бръшлян фасада.

Натиснахме кафявия бутон на входа и влязохме в прекрасна градина, в която човек можеше да прекара часове наред с книга в ръка сред жасминовите храсти.

Ектор ни очакваше в салон с повече книги отколкото в Александрийската библиотека. До креслото му пред камината имаше две празни кресла.

— Благодаря за топлината — казах му вместо поздрав.

— Много се радвам за напредъка ти, инспектор Ляла — отвърна Ектор, като стисна сърдечно ръката ми.

— Слушаме те, Ектор — каза Естибалис след двете задължителни целувки.

— Заповядайте, седнете — отвърна той и ни поднесе купичка с бадеми. — Обадих ви се, защото си спомних за една случка, която искам да споделя с вас и която може би ще ви помогне в разследването.

— Всичко, което може да допринесе с нещо, е добре дошло — насърчи го Естибалис.

— Вижте, непрекъснато си мисля за ритуала на Тройната келтска смърт и за това колко е необичайно да се сблъскаме с него в настоящето. Смятах, че е отмрял, наистина мислех така. Човек се радва, че тези жестоки времена са отминали и такива дивашки обреди са потънали в забрава. Но си спомних за една случка, която ми разказа преди години един колега археолог, холандец.

— Холандец — повтори Ести недоумяващо.

— Да, работи в бившия Исторически музей в Амстердам, разположен в някогашното общинско сиропиталище, не знам дали сте били там. Сега се нарича Музей на Амстердам. Малък е, колегата ми отговаряше за отдел "Антична епоха". Организираше временни изложби с експонати от по-големи музеи, тъй като нямаха достатъчен собствен фонд.

— Слушаме те — подканих го, след като схрусках няколко бадема и си стоплих ръцете на огъня.

— Споменах ви за котела от Гундеструп, най-прочутия от келтските котли. Принадлежи на Националния музея на Дания, но колегата ми, доктор Гроен, успял да подпише договор за сътрудничество и уредил изложба с експонати от келтската култура — този котел, шлемове от Бронзовата епоха, слънчевата колесница от Трундхолм… Но няколко дни преди откриването, насред суматохата покрай подготовката на изложбата, котелът изчезнал.

— Изчезнал?

— Някой го откраднал. От музея, това е сигурно. Както се случи и при нас с котела от Кабарсено, това е малък музея, без мерки за охрана и камери.

— Какво са направили?

— Музеят на Амстердам имал в хранилището си реплика, не много добре изработена, но в крайна сметка реплика. Директорът се свързал с този в Дания и го уведомил за кражбата. В Копенхаген не искали да се вдига шум. Не би трябвало да споделям с вас тази информация, но искам да съм напълно откровен. Понякога музеите не уведомяваме за кражбите веднага. Има случаи, когато експонатите се появяват захвърлени.

— Не разбирам — заяви Естибалис.

— Ще ви обясня. Вижте, ако са откраднали експоната с намерение да го продадат на черния пазар, публикуването му в пресата обикновено има незабавен ефект и привлича купувачите, така че може да бъде изнесен по-лесно. Затова директорът на музея в Дания помолил да му дадат отсрочка от няколко дни, за да уведоми полицията.

— А, браво на датския ти колега — изплъзна се от устата на Естибалис.

Ектор се престори, че не е чул нищо.

— Подготовката на изложбата продължила и дни по-късно… котелът от Гундеструп се появил в канавката на една улица близо до музея. Лично Гроен го е прибрал оттам, уведомен от една съседка.

— Значи не са подали никакво оплакване, не са снети дактилоскопски отпечатъци, не е имало разследване, нито заподозрени.

— Така е. Но исках да споделя с вас друго, което всъщност ме тревожи и което Гроен ми разказа, че се е случвало в Амстердам в продължение на няколко дни. Жителите на квартала се оплакали, че домашните им любимци изчезнали. Котки, кучета, не много големи животни. Някои се появили… — въздъхна. — Доста жестока картина.

— Повярвай ми, видели сме какви ли не неща в управлението — каза Ести.

— Предполагам. Извинете ме за недомлъвките. Появили се изгорени, провесени на дървета и вързани за задните крака, с мокра глава… Колегата ми веднага си помислил за ритуала на Тройната келтска смърт, той лично бе изследвал една от блатните мумии, Харалдскерската жена. Познаваше ритуала, знаеше, че котелът е един от свещените елементи, използвани в церемонията.

— Разбирам — казах на глас, но умът ми се рееше далече, в холандските земи.

— Гроен се чувстваше виновен, защото помисли, че някой е откраднал котела от Гундеструп, за да извърши ритуалите на водата и да отслужи церемонията.

— Знаеш ли дали е имало оплакване от страна на хората, чиито домашни любимци са били убити? — попита Ести.

— Не знам, просто беше случка, която ми разказа колега археолог. Изобщо не се задълбочих, нито ми хрумна да разпитвам. Искам обаче да бъдете наясно, че е изключително необичайно в днешни дни някой да изпълнява ритуала на Тройната келтска смърт.

— Значи мислиш, че става дума за един и същ човек? — попитах.

— Не зная, много години и много километри делят онзи инцидент от сегашния. Но… как да не си го помисля? Как да не си помисля, че има някаква връзка?

— Ектор, нуждая се от едно сведение. Много е важно — успях да изрека. Бях разтревожен, много разтревожен от това, което току-що бях чул.

— Слушам те, инспекторе.

— През коя година?

— Случило се е през 1998-а. Говори ли ти нещо?

Говореше ми нещо.

Говореше ми нещо, което не исках да чуя.

Голдън бе живяла там, в Амстердам, седалище на компанията "Сиско" в Европа, през същите години, през които някой бе започнал да прави първите си стъпки в Тройната келтска смърт.