Ритуалите на водата

67 Окон

22 януари 2017 г., неделя

Мисълта, че брат ми е провесен на някое дърво с потопена в котел глава и обездвижен с електрошоков пистолет "Тейзър", беше свръх силите ми. Както и изненадата, изумлението да открия Ребека в лицето на човек, на когото бях поверил новия си живот. Дължах ѝ много, безброй дни на търпеливи повторения, одобрителни потупвания по гърба. Близалки като подарък всеки път, когато нанизвах нова дума към някое подчинено изречение.

— Ребека, ти ли си? — попитах невярващо.

— Не трябваше да умира! — изкрещя тя в ухото ми. — Аз още го обичах, той ми липсваше. Ти си виновен, че е мъртъв!

— Саул не умря по моя вина, а от страх че всички ще научат какво ти е причинил.

— Аз съм виновна за това, аз започнах всичко. Исках да ме обича, исках онова да се случи.

— Не, Ребека. Ти си била тринайсетгодишна… Играл си е с теб, за да му повярваш. Той те е подлъгал. Общото между всички жертви на насилие е комплексът за вина. Ти не си прелъстила баща си, нямаш вина за случилото се.

— Напротив, направих го, аз започнах играта — каза тя и гласът ѝ трепереше.

Това беше нейната истина.

И се разплака, не знам дали защото беше зашеметена от смъртта на Саул, или от катарзиса, който бе изживяла, след като най-после бе говорила за случилото се с човек, който е присъствал там.

Преди двайсет и четири години не успяхме да проведем един разговор. Не си бях представял, че ще го завършим при такива обстоятелства.

— Ребека, причината е вината. При теб тя се е загнездила в съзнанието ти, станала е патологична и е причинила смъртта на няколко души.

— Хора, които не заслужаваха да имат деца.

— Аз също не заслужавам да бъда баща. Искаш… искаш… — запънах се, напрежението беше твърде голямо.

— Дишай дълбоко, както съм те учила, Унай — каза ми тя.

И за момент добих отново чувството, че разговарям с логопедката ми.

Послушах я, поех си въздух, задържах го, издишах го, броейки до три.

— Искаш да ме накажеш за това, че не забелязах какво се случи в селото… Накажи ме. Не ти обърнах внимание, не ти помогнах, позволих баща ти да те изнасили почти пред очите ми, а аз не видях нищо. Кажи ми, че заслужавам да умра.

— Не, не заслужаваш да бъдеш баща. Не би съумял да предпазиш дъщеря си. Алба също не заслужаваше да бъде майка.

Споменаването на Алба в този контекст бе достатъчно, за да се реша.

— Не замесвай нея! — изкрещях. — Това е заради случилото се в селото. Между теб и мен. Да направим размяна, вземи мен вместо Херман.

— Не си играй с мен, ако мислиш, че можеш да ми устроиш капан…

— Не, без капани. Кажи ми някое място… няма да затварям мобилния, докато стигна дотам, няма да се обадя на никого. Принасяш в жертва мен вместо Херман и всичко свършва. Не е ли краят, който заслужавам за това, че не ти помогнах?

Ребека мълча в продължение на няколко много дълги секунди.

— Добре. При параклиса "Богородицата от Окон". Има чешма с корито, с релеф на лаубару и дъбови листа.

— Знам къде е — прекъснах я. "Сигурно Херман ти е показал това място" — помислих си гневно.

— Ако се обадиш на колежката си, ще убия брат ти.

— Знаеш, че няма да се обадя на никого, по дяволите. Да не си посмяла да докоснеш и косъм от брадата на Херман — казах, крачейки нервно напред-назад под средновековната стена.

В този момент Арасели, разтревожена от суетенето ми по площада, от виковете и развълнуваните ми жестове, се приближи до мен.

— Унай, какво ста…?

Запуших ѝ устата ужасен.

Ако Ребека усетеше, че някой друг ни слуша, можех да смятам Херман за мъртъв. А Херман не можеше, не трябваше, не… Блокирах, напълно блокирах.

Арасели видя ужасеното ми лице и ме послуша. Трябваше да продължа да говоря, Ребека не биваше да разбере нищо.

— Външността ти… неузнаваема си.

— Постарах се да стана напълно различна от онзи тип жени, които той харесваше, помислих, че така ще бъда…

— В безопасност. В безопасност, ако животът отново ви срещнеше, или ако той научеше, че си жива и отново се опиташе да те прелъсти.

Никой не отговаряше от отсрещната страна на линията, но чувах учестеното ѝ дишане, мисля, че плачеше. Заставих се да продължа да говоря:

— Не си била сигурна, че би могла да устоиш на оръжията му за съблазън. Винаги си обичала баща си, винаги те е… привличал и същевременно ужасявал. Създала си тази външност на пищна жена, за да се предпазиш от него и от себе си, не си имала доверие в себе си, че ще устоиш.

Ребека замълча, беше едно неизречено "да".

Възползвах се от момента, за да извадя бележника си и да напиша на Арасели:

"Не казвай нищо на никого. Искам да отидеш в апартамента ми и да направиш нещо за мен. Трябва да побързаш, веднага!"

Тя кимна с глава, осъзнаваше, че става нещо много сериозно. Прочете инструкциите, хвърлих ѝ ключовете, фигурката на планината, изрязана от дядо, описа красива елипсовидна линия.

"Не рискувай живота си отново" — написа ми, преди да се отдалечи тичешком от площада.

"Не мога да ти обещая нищо" — бих ѝ написал.

Само че вече тичах по улица "Карнисерия" като подгонен от; дявола, за да стигна до колата си и да потегля колкото се може по-бързо към Окон.

Стигнах в параклиса "Богородицата от Окон" около час по-късно. По време на пътуването с Ребека бяхме поддържали непрекъснато контакт, без да затваряме мобилните телефони. Поисках ѝ разрешение да заредя на бензиностанцията при Вентас де Арментия. Не ѝ хареса, че ще се забавя, но накрая се съгласи.

Параклисът се намираше в подножието на моята планина, на няколкостотин метра от Бернедо. Шофирах предпазливо по пътя, обграден от дървета, които през лятото хвърляха прохладна сянка. До затревената площ видях две паркирани коли.

Оставих моята до камбанарията и тръгнах тичешком, с мобилния телефон в ръка, към чешмата, която се намираше зад една гориста зона с маси и пейки. Малцина знаеха за чешмата и за старото корито — малко басейнче, издълбано в скалата в едно отдалечено място в гората.

Сърцето ми почти спря, когато съзрях дребничката фигура на брат ми да левитира над езерцето. Елегантният му костюм в морскосиньо се открояваше сред кафявите и жълти листа. Беше вързан за краката с въже, закрепено на високия клон на един дъб. Ръцете му висяха безсилно, а кестенявата му коса докосваше водата в коритото.

— Нито крачка повече, Унай! — спря ме Ребека, докато се прицелваше в мен с един "Тейзър". — Свали си палтото!

Разбрах тутакси намеренията ѝ. Искаше да ме простреля, както и да провери дали нося бронежилетка и оръжие.

— Невъоръжен съм! — извиках ѝ. — Ти какво си мислеше?

"Ще ме простреля — помислих си. — Ще ме принесе в жертва в езерото."

При всякакви други обстоятелства инстинктът ми за самосъхранение щеше да измисли хиляди планове, за да я обезвреди или да я измами, но така щях да изложа на опасност Херман…

Подчиних се и свалих палтото. Вдигнах ръце. Предадох се.

— Сега се приближи! — извика ми.

Ребека искаше да бъда на подходящо разстояние, за да стреля в мен — кабелите на "Тейзъра" бяха дълги седем метра.

— Побързай, нямам цял ден на разположение. Трябва да се уверя, че богините са доволни от дъщеря ти — стори ми се, че чух.

— Какво каза? — попитах недоверчиво, докато се приближавах с ръце на тила.

Ребека обаче нямаше намерение да ми отговори. Нямаше намерение да ме замени с Херман и да го развърже. Тогава разбрах — Херман знаеше коя е. Не можеше да го остави жив. Беше капан, щеше да убие и двама ни.

Затова когато зърнах зад нея една бяла качулка и МатуСалем със синята му коса, който стреля в гърба ѝ с жълт "Тейзър", не направих нищо, за да му попреча.

Изпразването на пистолета продължи пет секунди. Ребека се свлече на разкаляната и покрита с изгнили листа земя. Конвулсии започнаха да разтърсват тялото ѝ.

Мату не беше сам, придружаваше го Голдън Гърл. Старата хакерка изпищя и се втурна с недъгавите си крака към проснатото тяло на скъпата си племенница.

— Бека, скъпа! Аз съм, кръстницата ти. Ребека!

Изтичах да развържа краката на Херман. Лицето на брат ми беше почервеняло от стоенето с главата надолу. Наложи се да нагазя до кръста в почти ледената вода, за да държа тялото му над нея.

— Свърши се, Херман. Всичко свърши — прошепнах му, но той беше зашеметен и объркан. Ребека го бе простреляла, вероятно преди да го провеси на дървото.

Излязох от езерцето целия мокър и го взех в прегръдките си, подобно на някоя Пиета, подобно на една от онези италиански Богородици, които прегръщат порасналите си синове и оплакват смъртта им. И изпитах такова облекчение от това, че Херман е в безопасност, че рухнах, стегнатите ми като в менгеме нерви поддадоха и започнах да треперя като лист.

— Много умно от твоя страна да сложиш бял и черен кръст на балкона си, Кракен — каза МатуСалем, като застана зад мен. — Тя следеше мен, аз нея, двамата теб… Предположихме, че това, от което имаш нужда, е "Тейзърът", който Голдън е купила от Дълбоката мрежа.

В действителност имах нужда от присъствието на Голдън, или по-скоро на Лурдес Переда, лелята на Ребека. Исках да ги изправя една срещу друга, така че Ребека да преживее отново светлата страна на миналото си, но не бях сигурен, че съобщението ми ще стигне толкова бързо, затова се подсигурих, като изпратих Арасели да сложи и черен кръст за МатуСалем.

Гений като него веднага щеше да разбере ситуацията, имам доверие в рефлексите му.

И се оказах прав.

Всъщност те ми спасиха живота.

Ако се бях обадил на Естибалис, щеше да се започне с едно "почакай, ще организираме операция, ние ще се погрижим, не отивай сам"… Знаех обаче, че след тази самостоятелна акция ще се наложи да давам много обяснения в управлението… а може би не толкова.

— Вие си вървете, заличете с клони следите си в калта. Не сте били тук. Аз съм стрелял с "Тейзъра", брат ми няма да каже нито дума. Ребека не ви видя.

И взех "Тейзъра", Мату носеше ръкавици. Това момче мислеше за всичко. Оставих пръстовите си отпечатъци, застанах на мястото, откъдето бе стрелял, ботушите ми оставиха ясни следи: в калта.

Голдън обаче продължаваше да прегръща Ребека, която лежеше на земята. Започнах да се тревожа, защото вече трябваше да е започнала да се съвзема. Бях готов да я обездвижа и да я арестувам.

— Голдън, какво става? — попитах.

— Не реагира, Кракен. Не реагира — прошепна, люлеейки в;; скута си Ребека, сякаш беше малко момиченце.

Изтичах при тях. Херман направи усилие и също се приближи. Забелязах изражението на ужас и тревога, което се появи на лицето му.

Потърсих пулса на шията ѝ, намерих го, но Ребека не реагираше.

— Трябва да извикаме линейка. Ребека е изпаднала в кома.